от Искрец до Гара Бов през Добравица, Столо и Препасница
25 км разходка през може би най-красивите части на Понор Планина от края (западния) на село Искрец – махала Главите – водопад Добравишка Скакля – село Загъжене (махала Цветковци) – скалите Столо (връх Лупова Глава) (Стола, Трона) – връх Препасница – местност Братовите Могили – местно Равнище – връх Сърбеница – връх Драгоданица – местност Заногата – село Заселе – махала Скакля – склите Злия Камък/Злио Камик – Гара Бов
Снимките са направени с телефон. GPS трак също е записан с телефон.
Маршрут за GPS
(маршрутът е в зелен цвят, в червено са алтернативните пътеки).
Разстояние: 25 км
Денивелация: 1400+ метра
Изоставени Махали със стари къщи: Да (махала Главите, както и отдалечени къщи между Искрец и Загъжене)
Обитавани Махали: Да (Цветковци, село Заселе)
Оброчни Кръстове : 4 по маршрута + 1 над Искрец в махала Пърдиенци + 1 на връх Булова Глава над Заселе).
Дата: април 2019
Транспорт: БДЖ + маршрутка от Своге за Искрец
Искрец е много хубаво място за проучване на планина Понор. От Своге до селото има редовни маршрутки през Свидня, които, в комбинация с влакове от София, правят Искрец много подходяща начална точка за излети към планината – на юг или север от центъра на селото.
На юг от селото е Мала Планина, през която може да се стигне до Софийските села в подножието на Стара (Софийска) Планина, по-ниска, в сравнение с Понор, но с множество Оброчни Кръстове и махали на Искрец, Чибаовци, и, разбира се, мъртвия Церецел – някога огромно село, за което имам четири дълги пътеписа.
На север е Понор Планина – през която минава този маршрут. Понор Планина, е едно много необичайно място, както може да се разбере от името на планината. Но за това – по-късно в пътеписа – първо за началото на маршрута и село Искрец, не само някога, но и все още едно от най-обитаваните села край Искърския Пролом.
Моят маршрут започва при спирката при разклона от Искрец за село Брезе. От тук, 300 метра след спирката посока Брезе започва стръмна овчарска пътека за отдалечените махали на Искрец и Загъжене, като към Искрец е голямата махала Горновица – обединяваща всички под-махали на Искрец на южния склон на Понор планина, с включени в нея под-махали като Пърдиенци (Пърдийна, Пърдийни), Станчови, Чеклинови и т.н. , по- нависоко е Кукерова Махала (Кукерево), която е към Загъжене. Тези махли остават встрани на моя маршрут, като се посещава махала Главите, някога най-южната Загъженска махала, но пък включена към Искрец на някои по-нови карти. Моят маршрут започва по пътека, докато черният път за махалите започва от другия край на селото и е значително по-заобиколен. Разбира се, има и други пътеки – например, от центъра на селото, от където проучвах другите части на Понор Планина.
Село Искрец, в което към края на 2018-та година има регистрирани 1720 човека е второ по население място на Искърския Пролом след Своге (не броя Мездра, Нови Искър защото те са извън пролома), но някога, Искрец беше значително по-голямо и по-важно населено място от сегашния център на Искърския Пролом. Така, в годините след Освобождението (в преброяването от 1881-ва година) село Искрец е център на едно от петте Околии на София (редом до околии Златица, Новоселци, Самоков и София). Тогава в селото живяха 1088 човека, като в сравнение в тогавашното село Своге (Свогье) имаше 453 жители, и само Лакатник и Брезе са били по-големи села. В същата година в София имаше 20 501 жител (разбира се, в тогавашните граници на София – тоест без селата, сега квартали, например Подуене – тогава с 355 човека).
Ето и статистиката на населението на Искрец, едно село, което успя да запази населението през 20-ти век.
1926-та година – 2327 човека в 388 къщи, 1934-та – 2400 човека. Най-много хора са живяли тук между 1934-та и 1946-та – до 2908 човека през 1946-та, като след това започна намаляване на населението, но, съвсем не така както в съседните Брезе (от 1500+ през 1934-та на 616 през 1975-та), Манастирище (638 през 1934-та, 55 (петдесет и пет!) през 1975-та). Населението тук беше между 2500 до 2000 чак до 2011 година, след което падна под 2000 човека. Така че дори нямаше и нужда да отделям време за описанието на населението на Искрец, защото това не е едно старо изоставено село, както и махалите му на южните склонове на Понор Планина.
За по-малко от 2 км от спирката, стигнах до първите два оброка за този маршрут. Същите бях открил преди години, когато правих разходка от Искрец до Церово през Сърбеница. Но тук срещата на двата маршрута е само при оброците – после се отива през различни части на планината и махалите.
Първият оброк е на Св. Панъталей и е от 1915 година. Край оброка има построен параклис, който сигурно може да се използва като заслон при необходимост. Със сигурност, това Оброчно Място все още събира местните жители, или някога живяли по горните махали, на събор – край параклиса има място за курбан, а в постройката – чаши, чинии и други необходими за събор неща. Но нещо ми подсказва, че параклисът се използва като ловен заслон.
На горната снимка е източното лице, на долната – западното.
Само на сто метра от оброка от 1915- та година , посока черния път за махалите, се намира още един оброчен кръст – от 1880-те години. Колкото и да съм се опитвал, не мога да разбера думите изписани на западното му лице, които би трябвало да описват името на светеца, на когото е посветен / сложен този кръст.
От източната страна е ясно изписана дата на слагането на кръста, като добре се личат 3 цифри, освен последната, която би трябвало да 1, така годината става 1881-ва.
Имената изписани под датата са на човека, поръчал оброка, като първото му име аз разбирам като Мартинъ, докато второто е по-трудно за разбиране, но не и за прочитане – Георгйа.
Излизайки на черен път за махалите, след двата оброка, има избор как да се продължи за “платото” на Понор Планина. Понеже съм минавал през махала Пърдиенци (отбелязана като Пърдиина на карти или в източници от началото на 20-ти век като Пърдийни), този път имах друга цел – махала Главите. Ако се избира пътят през Пърдиенци, в махалата, край пътя, от източната страна може да се види още един оброк, по-стар от предишните два – от 1860-те години. Тритте оброка учудващо не са отбелязани на никакви стари карти, което ме кара да се чудя колко още такива кръста има по махалите на Искрец, които може би съм подминал и не съм видял.
На около 700 метра след разклона е първата стара къща за деня, но тя се намира встрани от махалата, която е малко по-нагоре. Въпреки, че не е обитавана, къщата посреща с табели на вратата, предупреждаващи, че това е частна собственост и влизането вътре е забранено. Зарадвах се, че тези отдалечени махали не са разграбени и разрушени.
Голяма изненада беше да видя махала Главите в такова състояние, в каквото е тя. Имах усещане, че някъде след оброците попаднах в тунел, през който се телепортирах 60-80 години в миналото. Махалата заедно с къщите и дворове беше поддържана, сигурно както никоя друга отдалечена махала, през която съм минавал. В двора на една от къщите имаше дори метален щъркел.
Махала Главите, според документите с преброяване на населението от 1934-та е към село Загъжене, според по-новите карти е към Искрец. Ще я отнасям към Загъжене, както е исторически правилно.
Пътят, който минава през махалата е преграден с дърва, сложени специално, а не паднали, може би с цел ловджиите да не минават през това място с джиповете си. В двора на една от къщите видях заек, по-голям от много породи кучета.
Дуварите също бяха поддържани, като цяло очаквах да видя човек, който да излезе от някоя от къщите, но такъв не видях.
Махалата много ме зарадва, защото вече не мислех, че е възможно да се видят такива стари къщи в такова нормално състояние. Със сигурност те се обитават поне сезонно или през почивни дни и се надяам, че ще ги видя в същото състояние при следващото ми посещение на тези места, когато и да е то.
Намиращите се по-встрани от центъра на махалата къщи вече бях по-типични за такива места – зарасли, но все пак заключени.
Отбих се до няколко “оброчни” дървета и възвишения, с цел може би да открия Оброчен Кръст на махалата, но такъв не открих. Съдейки по махалите на съседните села – Загъжене, Брезе, Манастирище, Добравица и други, тук сигурно има множество Оброци, може би някой ден ще открия повече, но за сега останах без открити оброци на тази махала, но ме чакаше приятна изненада след малко, на рида до махала Дрено.
От махала Главите има черен път, който се свързва с пътя от Пърдиенци и продължава към платото на Понор Планина през Кукерова Махала, от където, през връх Чепърна се стига до Сърбеница. От скалите над Кукерова Махала има страхотни, наистина страхотни гледки, както и след Чепърна към Меча Поляна и Торсилова Могила. Скалите над махалата са във форма на Омега, която ще се види по пътека на този маршрут, от Загъжене за Столо. Но аз не се отбивах до Кукерова Махала, а продължих по друг път, първо слизайки към река (извираща от над Кукерова Махала), а след това изкачваща рида с махала Дрено. След малко ме чакаше страхотна изненада – много, много стар Оброчен Кръст!
Този приятел не е отбелязан на никоя карта, което ме изненада много. Този кръст е от бигор – камък, от който са правени най-старите оцеляли кръстове на пролома. Така, в махала Бърдо на Брезе, която не се намира далече – има три кръста на едно оброчно място като най-старият от тях е от бигор, а подновяването му е от друг кръст – сложен през 1885-та година. Друг кръст от бигор има над Реброво – Св. Илия, също подновен с по-нов, трето място – парчета от кръст до един друг оброк в Брезе, близо до ТКЗС, още един има в Добърчин. Така смятам, че този кръст е сложен на това място през първата половина на 19-ти век, ако не и по-рано, може би началото на 19-ти век. На западното му лице има издълбан кръст.
Рид, продължаващ от кръстопъта с Оброка на запад е дом на малка махала Дрено, на Загъжене, отдавна изоставена. От Дрено до Главите има по-пряка пътека, бз да се обикаля през оброка. По рида, тук – там има могили и възвишения, които ми се видяха доста интересни, но, когато ги погледнах отблизо – разбрах, че не само на мен – тук -там имаше следи на изкопано, сигурно от иманяри. Като цяло, наличието на този стар кръст на това място със сигурност означава, че някога по тези места имаше и други места, които местни са смятали за свещени, а ридът е много подходящ за крепост, каквито имаше наоколо, а може би и тук. Вече има и гледка и към скалните венци на Понор Планина, през които някакси трябваше да мина за да стигна до Столо, защото не исках да обикалям през почти цялото село Загъжене (където има МНОГО оброци, но това е друг маршрут). Вижда се скалният венец под връх Чука, под венеца – борова горичка, под горичката – махала Цветковци – от нея и започва пътека, по която се минава през скалния венец и после, вече без пътека, се изкачва на седловината до връх Чука.
Докато Искрец не е типчино за тези места село, с това че е в ниското, че населението му е сравнително стабилно, село Загъжене е друга история, всъщност типчината история за Искърския Пролом и селата на планините край реката. Някога голямо село, в което хората са били животновъди и са се издържали от природата край тях, селото умря след колективизацията, а като бонус тук смениха и името на селото – от Загъжене на Добравица, но тук поне имаше такава махала и от преди – махала ДобрОвица, така че новото име има някакъв смисъл, но аз ще си описвам селото с правилното му име, така, както го знаят местните хора, от които останаха … 9 (девет) човека към края на 2018-та година. А преди? След Освобождението в селото имаше 522 човека, тоест повече от тогавашно Своге (Свогье), повече от много съседните села, условия за отглеждане на животни тук бяха добри, което обяснява голямото за тогава население. Пасищата на Понор Планина все още помнят за тези времена и по високите части все още остават здрави камени огради на старите овчарници.
През 1934-та година в селото имаше 653 човека в 92 домакинства и 113 къщи. През 1946-та – 739 човека! През 1956-та – 670 и след това започна драстичния спад – 54 човека през 1985-та. Дума колективизация, ужасната дума за този край на страната (а и всъщност за всякъде), е използвана във всеки моя пътепис, а как да не я използвам, когато тя промени тези места завинаги.
Думите на жител на Загъжене:
– Добро си беше. Но като направиха ТКЗС-то и хората си бегаха, взеха им стоката, нивите…
– А после?
– Е, после им я върнаха, като се поочовечиха, ама вече си беха направили къщи по Искрец, Своге, Нови Искър, нема връщане.
Най-много от махалите на селото са разположени под скалите на Понор Планина, наричани тук като Църнио Камик (заради каменните въглища на склона на срутилия се връх), част от които е и скалния феномен Столо – основната цел на моята разходка, едно място, за което, за съжаление бях чел и бях гледал снимките и преди, иначе, ако го открих случайно, както много други мои места, сигурно щях да припадна от видяното. Мястото наистина няма сравнение с други места край Искърския Пролом, а може би и в България и никоя снимка не би могла да го предаде, но за това – след малко.
На картите след Освобождението има отбелязани няколко постройки на рида на Дрено – Кукерова Махала, от повечето от които не остана нищо, освен зидове, дувари и основите. Така, това място, вече изоставено и с неочакван Оброк на кръстопътя, някога е било доста обитавано място.
Влизайки в къщата от горната снимка видях този предмет, закачен до входа, който ме удучи. Не знам какво би трябвало да е това, като най-странното нещо е дръжката, направена във форма на странен кръст. На дръжката се личат два пирона, с които е захванато някакво парче от нещо, което може би покриваше и долната част на този “уред”.
След отбиването до старите къщи на запад от Оброчния Кръст, върнах се до кръстопътя, от където продължих по черния път надолу (север, след това запад), посока центъра на Загъжене, като край реката минах да видя и водопад Добравишка (Загъженска) Скакля, който, за разлика от съседа си от другата страна на “платото” на Понор Планина, при Заселе, не е толкова известен и популярен. Разбира се, Скакля на Заселе е много по-впечатляващ водопад, край който има и популярна еко-пътека, докато този малък водопад, висок около 20 метра, остава по-непознат. Въпреки, че правих тази разходка след няколко доста дъждовни дена, вода във водопада ставаше по-скоро за приятен душ, от колкото за снимки.
Най-лесният начин за стигане до водопада е от пътя Искрец – Брезе, от където, през махала Цветковци има табели за водопада и пътят до него е не повече от 4 км.
След водопада Добравишка Скакля черният път продължава на запад, като след малко започват първите къщи на махала Цветковци, където, както разбрах после, минах на метри от още един оброчен кръст, който не видях. Село Загъжене е много богато на Оброчни Кръстове, като много от тях са от най-старите, както и тези на Брезе и Манастирище. За да се видят тези оброци, маршрутът не трябва да се отклонява за високите части на планина Понор, а да се продължи през махалите на север, към Сульовци и Топилата. След тях, продължавайки на север, севро-изток, посока Зимевица, може все пак да се стигне до Стола/Столо – отбивайки се от черния път при връх Препасница, където, при каптажа има пътека. Защо не направих така този ден и не проучих Загъжене както трябва? Прогнозата беше за много дъждовен следобед и не исках да срещна пролетна буря високо в Понор Планина, също така исках да видя дали ще намеря пътека от Цветковци нагоре.
Открих пътеката, която започва край оброка на махала Цветковци и на зиг-заг изкачва склона в борова гора, а после продължава на изток, като минава през скалния венец. Бях сигурен, че трябва да има такава пътека, по която някога животновъдите на махалата извеждаха животните към пасищата горе. От пътеката имаше страхотна гледка към склите под Кукерова Махала, заедно с пещерата и скалния венец във форма на Омега, но дори за телефонни снимки, качеството на сниманото беше твърде ниско да го споделям тук заради времето и облаците.
След като минах през скалния венец – изоставих пътеката, която продължавше на изток и тръгнах по склона нагоре, посока връх Чука, като вече видях стада крави. Изкачвайки се до рида при връх Чука, трябваше да мина през електропастир, с който е оградена много голяма част на планината над Загъжене. Електропастир минава точно по рида, но не е проблем за хора и за преминаване. Разбра се го пипнах. Как да не го направя? Любопитството надделя, а вече минавах край и през много електропастири, но всичките не са били “включени” и при докосване на усещах нищо. Този усетих. Но е усещането е по-скоро лек гъдел, от колкото нещо друго.
След гъделичкане, продължило 10 секунди, обърнах се на север и видях моята цел – скалния венец Църнио Камик и дори от далече мястото впечатляваше и респекитираше, а тепърва започваше най-красивото.
На севро-запад е продължение на Понор Планина – малкия Понор, където своя дом са намерили хиляди хора във вече напълно изоставени махали – махала Бърдо на Брезе и махалите на Манастирище. Вижда се и село Брезе в ниското, билото на Стара Планина с връх Ком, върхове на малкия Понор – Белия Камък, Градище, Могилата, Вардище…
На запад е острият връх Чука, край който върви черен път от махала Сульовци. Този черен път стига до асфалтовия път от Брезе за Загъжене, като това е най-лесният начин за стигане до Църнио Камик и Столо.
Докато разглеждах познатите места, по които съм обикалял, забелязах човек на мотор, качващ се в моя посока по този черен път. След малко беше край мен и това се оказа овчар, дошъл да види стадата си на пасищата. Овчарско дело се е променило от времето, когато тук имаше много хора. Електропастири, мотори… сигурно и животните са с gps предаватели :)) Вече от скалите видях и къщите на тези овчари, в махала Сульовци.
Продължих на север, като при изкачване по склона край връх Пиринска Могила не продължих на запад, по ридове и върхове, а реших да следвам извивките на планината и да вървя на север точно по ръба на скалния венец, скалите на който са отрязвани под ъгъл от 90 градуса, високи на места до 70-80 метра.
Скалния венец, е нещо характерно за тази част на Понор Планина – когато при формиране на планината преди милиони (?) години тази част се издигнала над другите съседните (въпреки, че най-високият връх на планината не е на това възвишение). Така скални венци има и при Сърбеница, и при Була, и при Баин Венец и т.н., но този е по-различен. Тук, част от венеца при връх Лупова Глава се откъсна от останалата част на планината и падна надолу, към сегашните махали на Загъжене. Кога се случи това – нямам никаква идея, но камъните стоят под скалите, все едно това се случи вчера. Някога това беше дъно на океан, но това е твърде трудно за моя мозък да го разбере и да представи, както и да разбере хубавото описание на геологията на района на страницата на Пещерния клуб “Под Ръбъ”.
Продължавайки по ръба на скалите, разбирам името на скалния венец – Църнио Камик- част от склона на срутилия се връх е заета от каменни въглища – черни на цвят.
Как им хрумна на хората да построят къщите точно под това свлачище? Имах усещане, че мога да бутна някой голям камък от скалата и той щеше да падне и да стигне чак до махалите.
Някои от скалите са откъснати от съседните и между тях има широки процепи.
Дали някои от оброците на селото са направни от тези камъни? Дали хората са ги използвали и в строителство на къщите си? Купчините стоят така сигурно от стотици години.
Колкото и да се опитвах, снимка не може да предаде усещането на това място.
Опитах се дори да снимам вертикална телефонна панорама с краката ми, за да покажа усещането тук.
Когато бях на скалите, по склона по който минах преди минути се появиха стада овце, пазени от няколко доста едри кучета. Пак се появи ограда от електропастир и се зачудих, дали овчарските кучета минават през тази ограда или не. Това не беше първото ми идване до Стола и вече съм срещал тези пазачи на други места на платото.
Точно над склона с черните въглища е и най-ниската част на този венец, а след това започва и така нареченият скален феномен Столо.
Скалният феномен е известен под различни имена – изписван като Стола, Столът, Столо, срещал съм Тронът, както и Лупова Глава, което би трябвало да е име на връх, част от който се сцепи наполовина, огромни парчета камъни от който стоят под върха на купчини. Точно “Столът” е в дясната част на снимката.
При предишните ми посещения на Стола, не съм минавал по целия скален венец Църнио Камик, което е било грешка. Когато се идва до тук, правилно е да се види целият венец и да се мине по ръба на скалите. Най-севрената му част е тази, където отчупените, отцепените, срутилите се и какви ли още синоними да използвам, парчета скали са най-много. Тук имаме и интересна текстура на скалите – с хоризнтални линии.
Под Стола са къщите на махала Топлилата, където има хубав Оброчен Кръст на Гинските майстори и няколко дружелюбни кучета в обитавана къща.
При “Столо” процепите са най-много.
Има няколко отделени от другите части от скали, които са разделени на още по-малки, като се държат за общия масив само в основите си.
Останах край Столо за може би 10-20 минути, опитвайки се да разгледам странните скали. На долната снимка се вижда как от една скала има отделени по-малки, напукани хоризонтално и вертикално скали.
Струва ми се, че това място заслужава хубаво снимане с дрон. Аз разполагах само с телефон и се опитвах да правя вертикални панорами, да покажа мястото поне малко така, както то изглежда, което е невъзможно (в основата на дупката между двете скали се вижда флаг, който при предишните ми посещения съм виждал закачен на скалите).
На долната снимка исках да покажа каква извида и заоблена навътре форма има една от скалите:
Мястото е наистина като никое друго, което съм виждал по Искърския пролом, или пък в България. За разлика от Була, скалния венец от другата страна на платото на Понор Планина при това възвишение, където идвам редовно, където съм нощувал неведнъж, от където виждам любимите ми места на дефилето, Столо остава по-встрани и не го посещавам толкова, колкото трябва. Задължително трябва да дойда тук и да нощувам и да го снимам както трябва, единствено овчарските кучета малко ме притесняват.
Следва самият връх Лупова Глава, върху който е кацнал ретранслатор, а след това и слизане до ниската част между Лупова Глава и Препасница. От тази ниска част може да се продължи надолу и да се излезе на пътя Зимевица – Брезе или Зимевица – Загъжене. Ето още една причина, по която Загъжене не трябваше да се преименува, щеше да е четвъртото З село след Заселе, Зимевица и Заноге, разположило се по красиви склонове на Понор Планина.
След Столо може да се продължи на изток към Заселе по няколко начина, с или без изкачване на Препасница. В този пътепис изкачих върха, за което бях възнаграден със среща с пет сърни, които, след като избягаха от мен, можах да наблюдавам няколко минути, защото красивите животни нямаше къде да се скрият в пустинята на Понор Планина.
На север е другата дива пустиня на Понор Планина, чак до срещата й с планина Козница. Какво ли се крие в тази част, която може би не бих тръгнал да проучвам пеша, а с велосипед. Теренът е странен и по-различен, широк, без много високи върхове, но никак не равен. Тук са губилища на реки, дълбоки понори и пещери, както и първенецът на Планина Понор – връх Равно Буче.
Да започвам да описвам тези места, трябва да разбирам от геология повече, отколкото сега, така че ако някой чете този пътепис и иска да разбере повече за Планина Понор, силно препорърчвам страницата на Пещерен Клуб “Под Ръбъ”, хора от който са описали много добре тайните на планината, а аз ще цитирам малко от тях в следващата част на пътеписа.
Интересни скални формирования не свършват при Столо, от север на Лупова Глава също има скали, както тази, от която с бинокъл някой овчар с мотор може да наблюдава стадата си. Някога тези пасища, в землища на Брезе, Зимевица и Заноге са били заети от хиляди домашни животни, но сега тук е празно, а през почивните дни тишината се нарушава от офф-роададжии. Нивите все още се обработват, така че през летните месеци тук има живот.
Време е за малко терминология, понеже се навлиза в територията на понори.
Какво е Понор? Моята първа среща с тази дума беше след първата ми разходка от Оплетня до Гара Лакатник през Кобилини Стени, където, край върхове Пършевица и Бегличка Могила видях странни дупки в иначе равната част на планина. Но тези “дупки” са нищо, в сравнение с понорите на Понор Планина, неслучайно дали име на цял дял на Стара Планина.
Така, Понор “в геологията е карстово образувание – проходен въртоп. Представлява вертикална или почти вертикална шахта или комин, която излиза на земната повърхност и в нея обикновено биват поглъщани (понират) постоянно течащи (реки, потоци) или временно събиращи се (при интензивни валежи) надземни води. Понорът дава началото на подземна река, която, преминавайки през подземни кухини и тунели, отново излиза на повърхността с голям дебит.”
Тази планина не е само красива, когато се гледа ОТ нея, но и КЪМ нея, скалните венци и препасници на Понора, гледни от селата в подножието им са много впечатляващи. Църнио Камик, гледан от махалите на Брезе е много красив, и само жиците на далекопроводите развалят картината. Църнио Камик и Столо се вижда и по пътя от София за Петрохан, преди Бучин Проход.
Връх Препасница, 1470 метра. Първенецът на Понор планина е на северо-запад, връх Равно Буче – 1499 метра, а пък първенецът н това възвишение – на тази препасница (с граници Заселе, Зимевица, Меча Поляна, Загъжене) е връх Сърбеница – 1481.6метра).
Какво е препасница? “Препасница наричат местностите,където ливада,част от планина или нещо друго огромно е пропаднало,но се е образувал висок скален ръб в мястото на разлома около нея…”
Така цялото плато на Понор Планина с граници Загъжене, Зимевица, Заселе, Меча Поляна може да се нарече една голяма препасница, защото тук, с прекъсвания, възвишението е оградено със скални венци. Така на долната снимка се вижда съвсем малък скален венец, на север от Лупова Глава, от склона на връх Препасница, който също има скален венец от север.
Поглед от върха на изток, към следващата част от маршрута. Виждат се възвишения и понори с по-малки понори в тях, скални венци и стари овчарници. Виждат се върхове: Сърбеница, Крета, Рунтавия връх, Каишов Връх (но не и съседът му Торсилова Могила). На хоризонта са върхове на Ржана и Голема Планини – Козница, Чукава... вижда се и връх Мургаш.
След върха може да се излезе на черен път, по който да се продължи на север, след това на северо-изток за Зимевица. Черният път продължава на юго-изток край връх Крета, след което продължава на изток за Заселе.
Отклонявайки се от черния път при Крета на юг, може да се слезе до Загъженската махала Кукерова, през връх Чепърна НАД водопада Добравишка Скакля. Край Миленков Връх може да се слезе до Меча Поляна.
Край връх Крета видях и първото губилище за деня. Животни превърнаха малко изворче в голяма кална локва, но интересното тук е как извиращата от никъде вода, губи се по същия начин както и извира.
Веме е да цитирам от описанието на планината, от страницата на Пещерен Клуб “Под Ръбъ”. Но ще го направя над следващата снимка, която наистина показва едно “понорче”.
Въпреки, че специално тук няма река, която да се губи в “дупката” – в понора, ще цитирам следните редове за реките на планината, като цитианото касае “пустинята” на планината на север от това възвишение, по което минава моя маршрут.
В хидрогеоложко отношение районът на Понор планина е много интересен. В северните части на планината текат няколко повърхностни реки, чиито води губят изцяло оттока си в губилища и подхранват изворите по периферията на карстовия масив. Най-големите извори са Искрецките, на които дебита им се мени в широки граници – то 260 до 35 900 l/s, други по-малки са изворите в Церово и Бов, чийто дебит е далеч по-малък, но също променлив в широки граници. Водите от всички тези извори са обект на редица хидрогеоложки изследвания, тъй като те се използват за водоснабдяване. Влиянието на геоложката и тектонска обстановка не трябва да се пренебрегва, като особено силно се проявява тяхното влияние, главно вследствие на земетресения. При катастрофалното земетресение на 04.03.1977 г. във Вранча дебитът на Искрецките извори намалява от 5.5 на 0.5 m3/s и седем часа по-късно настъпва рязко увеличаване на водните количества до 18 m3/s. На графика №1 се вижда изменението на водните строежи (респективно дебити) на карстовия извор в с. Искрец (пещера Душника)
За това време в масива са задържани около 13 500 m3 вода. Подобно явление е наблюдавано и при Свогенското земетресение на 09.03.1980 г. През годините се е проявявало и без земетресения, но с по-малки мащаби. Само може да се гадае какво точно се случва под земята, но най-вероятно вследствие на трусовете е ставало преграждане в по-долните (южни) части на пътя на водата. Имайки предвид, че това явление се е случвало и без земетресение, това от своя страна говори за лабилни и лесно обрушващи пасажи в системата. Водосборната област на изворите е около 140 km2. На тази площ се разкриват скали с различна възраст, но изворите дренират варовиците от пласт 2 и една част от стичащите се повърхностни води от пласт 3. При среден дебит на Искрецките извори 2 520 l/s (изведен преди години, за 15 годишен период) около 62 % от него се дължи на валежи, паднали върху разкриващите се на повърхността от долулежащите окарстени скали (пласт 2), а 22 % от водните количества се формират от речното подхранване на реките Перачката бара, Орловата бара, Бежанлийска, Студена, Крива и река Понор (от запад на изток). Всички те се спускат от билото на планината Козница, където валежите само тук са над 45 000 m3/год. Тези реки са с големи сезонни колебания на дебитите си. Една част от водите на „Студена река“ и всички на запад от нея се улавят в събирателен канал, който ги отвежда в изравнителното езеро за каскадата ПВЕЦ Петрохан – Бързия. При въвеждането в експлоатация на тази каскада, общият дебит на Искрецките извори намалява с толкова, колкото се улавия в събирателния канал. Това е едно от доказателствата за връзката между тези реки и изворите в южната част на района. Останалите около 16 % от водите се дължат на кондензационни процеси и преминаване на води от съседни райони или от водния басейн на юрско-кредния карбонатен комплекс (пласт 4), от който извира Бабина река, течаща в запад-северозападна посока и навлизайки в пласт 2 губи водите си. Провеждани са индикаторни опити през годините имащи за цел да проследят пътя на водата от зоната на подхранване до самите извори и времето за достигането им. Реките спускащи се от главното било на Стара планина, стичайки се на юг срещат мощните варовици на Оплетненската свита (част от пласт 2), в които се губят (понират). И така тези повърхностни реки се превръщат в подземни, оформяйки вероятно цяла пещерна система. В губилището на река Понор (най-източната) на 2.11.1955 г. за 5 часа са пуснати 6 тона готварска сол. От всички наблюдавани извори за повишаване на хлорните йони, най-голямо съдържание е установено във водна проба, взета на 3.11.1955 г. от един от изворите в санаториума при село Искрец, както и водна проба взета от извор в самото село Искрец, взета също на 3.11.1955 г. От мястото на пускане на солта и мястото на регистриране на повишението на хлорните йони във водата от изворите по права линия е около 9.5 – 10.0 km. Това разстояние, което водата преминава под земята за около 24-26 часа показва, че водата се движи турбулентно (бурно) по добре развита подземна канална мрежа. Вторият опит с готварска сол е проведен на 15.11.1955 г. в губилището на река Перачката бара (най-западната), но поради обилно снеготопене същия ден и покачване на водното количество в реката опитът е провален.
В края на 80-те се прави индикаторен опит чрез оцветяване на река Зимевишка, която се намира в източната част на масива. В близост до с. Зимевица на едно от губилищата при пещерата Гивалъка е направено оцветяване на реката с флуоресцеин. Оцветената в зелено вода изминава подземния си път и е регистрирана на извора в река Скакля при гара Бов. Този опит доказва категоричната хидравличната връзка между р. Зимевишка и извора при Бов. Разстоянието между двете точки на пускане на оцветителя (индикатора) и извора е малко над 3 km по права линия, а денивелацията е над 390 m. Това е една доказана връзка, но засега само и единствено водата я осъществява.
На мен беше много интересно да прочета тази информация за места, по които обикалям, но и не подозирам за това, което се случва ПОД мен. Това, което се вижда на долната снимка сигурно може да се нарече Понор, но тези Понори не са такива малки. Има широки понори, вътре в които има малки такива, понякога може да минаваш през понор, без да разбираш, че си в него. Поне така разбирам от това, което четох за тях. Най-добре се личат подобни, ясно изразени пропадания. На мястото от горната снимка имаше 3 понора в по-голям понор. Понор, Понор, Понор, Понор, Понор… колко още пъти ще повторя тази дума в пътеписа?
Понорче от горната снимка се вижда и на долната, от ляво на горната част на паметника. През зима този понор може да истински капан. Паметник, който се намира на голия участък на планината, някога пасище е от 1985-та година, и съобщава за Георги Вардинов Рангелов, загинал на това място на 2ри Август 1985-та година. Съдейки по други подобни паметници по Искърския пролом, както и датата – август, мога да предположа, че този човек беше овчар, загинал на това място от мълния (въпреки, че на други загинали от мълния хора, обикновено пишат “от гръм” на паметника). Това е и една от причините да не ходя по планините през лято – другите причини са 1) хора 2) зеленината, скриваща стари къщи и оброци 3) и още веднъж хора.
Следва връх Сърбеница, изглеждащ много интересно от запад, сцепен на 2 части с гора между тях. Това би трябвало също да е “препасница”.
Както и страхотните гледки от Столо, Препасница и т.н., тук гледката също е страхотна, но за за мен е и много по-различна и по-специална. От тук вече се виждат “моите” места. Мога да седна на скалите и да гледам към Зимевица, махалите на Заноге, пролома на река Зимевишка, махала Царина, връх Косовица, връх Градище над Заселе, връх Поповица, Лакатникши Скали – Аржишкио Камик, село Осиково, Врачанския Балкан с величествени Кобилини Стени. Върхове Бегличка Могила, Ушите, Бук…
Връх Сърбеница също не е без своя Скален Венец, който продължава до връх Драгоданица, с едно прекъсване, през което може да се слезне до Зимевица (но защо да се прави? освен ако не се продължава за Гара Лакатник през Заноге или край река Зимевишка и връх Косовица).
На долната снимка, на която се вижда част от землището на Зимевица искам да споделя и за другата тайна на Понор Планина – не само подземните реки, карстови извори, но и за пещери. Никога не съм се интересувал от пещери и ми е трудно да представя, как хора влизат в малка дупка в непознато и ги проучват, като това ми изглежда много плашещо, но пък колко хубаво, че хора имат различни интереси, а благодарение на тези знаем за пещера Колкина, която е в землището на Змиевица, а хора, чиито къщи са в селото сигурно и не са подозирали за тайните, които има под тях.
Информация за пещера Колкина Дупка има на страницата на хора, които я проучват, и благодарение на които пещерата стана известна като най-дълбоката в България. Как се проучва такова нещо – може да се види на сайта им, където освен описание на експедициите, има 3d карта на пещерата, както и много друга информация за тайните под Зимевица. Няма да описвам дълбочината и дължината на пещерата тук, защото при всяка експедиция тези данни се променят, като се откриват по-нови галерии на пещерата. Ако нищо друго, вижте тази снимка за да добиете представа за какво пиша тук:
(източник)
Аз ще се придържам към моите “проучвания” и търсене на Оброци, а за пещери и подземния свят на Понора ще чета на страницата на клуба.
Връх Сърбеница, гледан от изток – горе. Склонове на Понор Планина към Заселе – долу.
Моята разходка продължи по познатите места край връх Драгоданица и през местност Заногата – склонове на Драгоданица към Заселе. На връх Булова Глава има оброчен кръст, а на юг от върха минава черен път, по който се слиза до махала Селище (в която също има Оброк), а от там, през махала Сирак се слиза до Гара Бов. Другият начин е през Вазова Екопътека, но този път аз реших да слезна по черния път през махала Скакля. Така се получи, че пролетния сезон 2019, през който направих само 7 цялодневни разходки по Искърския Пролом, 4 от тях свършиха на Гара Бов.
На долната снимка е връх Булова Глава, а от запад започва превземаенто му от борова горичка, ако продължава така, след 10-15 години оброкът на върха няма да може да се намери, защото ще е сред гора (пример – малък Понор над село Манастирище).
Прогноза за дъждовен следобед изглеждаше правилна и трябваше да бързам при преминаването ми през любимото Заселе, което съм описал в много други пътеписи и което остава най-любимото ми село на Искърския Пролом, въпреки хотелите и популярността му (на второ място е Осиково – Миланово).
Отбих се до селския магазин за бутилка вода, а след магазина, до старото ТКЗС има още един Заселски оброк, с едно счупено рамо (на снимка – тук).
При първия завой на черния път има много хубава гледка към махала Скакля в ниското и землище на село Бов на отсрещния бряг на реката.
Водопад Скакля.
Този път реших да мина пряко от единия завой на пътя до другия, да видя дали е възможно – да знам за някой ден, когато трябва да бързам или да спестя километри, но това се оказа лоша идея. Стигнах, но склонът над махалата е доста зарасл, с бодливи храсти. Тук-там се личат стари дувари и огради от камък, на стари овчарници, но не е добра идея да се минава напряко.
Черният път е по-заобиколен, но пък с красиви гледки.
Отклонявайки се от пътя, отидох до Зило Камик, след който пътят продължава през махала Скакля, заобикаляйки доста, но този път реших да проверя пътека, която е пряка и от Злио Камик би трябвало да стига до пътя София – Мездра, в края на махалата. Пътеката се оказа в много лошо състояние, тук зарасла, там със свлачища, които трябва да се преминават и не бих я използвал пак.
Гледка от Злио Камик към Бов. Зад скалния венец е връх Гарван, зад него Яворец. Отляво е Колибището.
Така приключи поредната ми разходка из Искърския Пролом. Зеленината вече се качваше по склонове на планината, туристи се повявяват в Заселе и край водопада, а значи на разходките за този сезон идваше край и така до есента, когато тези места пак стават за моите проучвания.