от Брезе до Белия Камък през махала Бърдо и обратно
22 км проучвателна разходка в Понор Планина от центъра на село Брезе – заслон Сиромашки Рай – махала Бърдо – връх Градо – връх Кукла – бивше училище махала Бърдо (руини) – няколко къщи от махала Бърдо – връх Белия Камък – махала Белина – Брезе
Снимките са направени с телефон. GPS трак също е записан с телефон.
Маршрут за GPS
Разстояние: 22 км
Денивелация: 860 метра
Изоставени Махали със стари къщи: Да (цялата махала Бърдо е напълно изоставена)
Обитавани Махали: Да (в ниското – в Брезе)
Оброчни Кръстове : 7 + 1 при махала Кръсто + 1 при църквата на Брезе + 4 посока Добравица + няколко на гробището на Брезе
Особености: тъжна разходка по изоставени и разрушаващи се къщи от някога голяма махала Бърдо
Транспорт: кола
Пътеписът е от 2018-та година. Видеото е от 2024-та година:
Пътеписът:
Село Брезе. Понор Планина.
Както и на другите села и махали в близост до река Искър и Искърския Пролом, годините на активен живот, стада животни, окосени ливади и светещи прозорци по къщите по високите махали, са в миналото. Както и навсякъде по пролома, а и в България, селата бавно умират, но някои все още съществуват. Село Брезе, по легенда, основано от напусналите Бояна хора, в началото на Османското робство, също не е това, което е било някога. В района минава не един римски път, така че хората са живяли по тези места от много години, столетия, за които не се знае почти нищо, а виждайки, как бързо се заличават следите на човешка дейност от миналия, 20ти век, нищо чудно, че следите на предишните обитатели на тези красиви места са скрити. Брезе, някога населявано от над 1500 човека, сега е дом на малко под 200 жители. В сравнение с мъртвите села Буковец и Церецел, намаляването на населението от 1500 до 180 не звучи толкова ужасно. Но докато в Брезе и махалите край асфалтовия път все още живеят хора, работи кръчма и магазинче, има дори автобус от/до Своге, махалите на селото на изток, в планина Понор (известна в тази част като Малък Понор или Манастирище) са забравени от времето и напълно изоставени.
Махала Бърдо обеденява над 30 къщи, разпръснати в малки махали, чиито имена вече не са известни, на около 1.5 квадратни километра, високо в планината, между 1000 и 1100 метра надморска височина, с пасища за отглеждане на животни, но сигурно не и за селското стопанство (история за това следва в пътеписа).
Махалата е напълно изоставена. Не съм ходил по тези места преди, не знам кога умря последният човек от това красиво кътче на България, което вече никога няма да бъде обитавано и се посещава само от ловджии.
Пътят за махалата започва от кметството/центъра на село Брезе, при Войнишкия паметник и тръгва на север, северо-запад, губейки денивелация при спускането към Брезненската река, два притока на която извират от под махала Бърдо. На около километър и 200 метра от началото на маршрута, от ляво на пътя, посока Бърдо, се намира първият оброк за деня.
Сигурно заради близостта до селото, оброкът не е забравен и край него все още се събират хора, или поне го посещават. Според някои източници, оброкът е сложен на мястото на разрушен манастир. Това важи и за следващите оброци по маршрута, от това идва едно от имената на планината – Манастирище, както и на селото на съседните ридове, на запад от махала Бърдо.
На източната страна на кръста се личат букви и цифри, но не успях да разбера на кой Светец са сложили този Оброк, датата, обаче, се личи добре – 1894 година. До оброка има извор, а срещу него отлят фундамент за беседка, така и не построена.
Интересно е мястото, където се намира този оброк. Над него, от двете страни има скали и скални венци и мястото представява едно дере, но много по-различно от другите, където съм бил. При първото ми посещение, имах усещане, че над мен, над скалите има глутница кучета, лаещи и чакащи да ме нападнат. Тази глутница всъщност е ехо на едно лаещо куче от Брезе, което се чува, без да преувеличавам, почти до първите къщи на махала Бърдо. Акутистиката тук е много странна, скалите пренасят най-малкия звук нагоре. Ако викнеш до оброка, ще чуваш ехото няколко секунди.
След оброка има разклон, черният път прави завой на изток, а след това продължава на запад, заобикаляйки малко повече. Тук има възможност да се спести малко по една от две пътеки. Едната продължава на запад, под скалите и излиза на същия черен път, другата завива на юг и следва следата на стълбовете за пренос на електричество. Тази пътека, много зарасла, води чак до връх Градо, където сега има няколко кули, ретранслатори, а преди, съдейки по името, сигурно и крепост. Пътеката минава близо до пещера Павлова Дупка. Но моята цел е проучване на махала Бърдо, така че зараслата пътека до Градо (по която съм минавал зимно време и е проходима, но лятото -едва ли), не е за този маршрут.
На около два километра от Брезе, от ляво (юг) по пътя за Бърдо се намира заслон Сиромашки Рай.
Кога и от кого е построен – не знам. Мястото, на което се намира е странно – до сечище, в борова гора и самият заслон е изграден от борови дърва. На много места в Бълагрия и край Искърското Дефиле борова гора умира, изсъхва – пожълтява и се прави санитарна сеч на такива места. Дали тук се случи санитарна сеч и от тези дърва са направили заслон – може би, но нямам информация.
Заслонът е уютен, има печка, легла, чинии, чаши и дори възглавници, личи се, че някой (най-вероятно ловджии, кой друг) го посещава.
Пишейки този текст, се сетих, че трябваше да питам постоянните посетители на кръчмата в Брезе за заслона, така че ще трябва да го направя следващия път, когато отивам до селото.
От заслона, през гората, може да се продължи нагоре, на юг и без пътека, но по лесен, не зарасл терен да се излезне на пътя за върхове Кукла и Градо (правих така), но така ниските къщи на Бърдо остават встрани. Така че се връщам на черния път и няколко стотин метра след заслона вече се виждат първите къщи на някога голяма планинска махала – Бърдо.
На този склон, източния склон на рида, който свършва в река Козле на юг (която после става Искрецка) и започва при връх Могилата на север, се намират около 10 къщи и още няколко постройки (обори) на 1000 метра надморска височина, те са отделени от другите къщи на Бърдо, които са на по-високо. Част от къщите всъщност са на южния склон на билото, под връх Могилата, където е слънчево в по-голямата част от деня, за разликата от другите къщи отсреща.
Това е първата къща на махалата, по пътя от Брезе. Край нея има пасища и лиавади, вече зарасли.
Първото ми посещение на тези места беше през лято, когато търсих оброците, които следват по маршрута. Иначе не ходя по тези места между май и септември, когато гората скрива старите махали, къщи и оброци. Тогава, през юли, дори не видях тези къщи, дори черния път почти не се личеше и тервата беше висока над метър.
След първата къща има разклон и пътят за горната част на махалата продължава на юго-запад, а другия път, зарасл, отива на северо-запад, към другите къщи в съседство.
Всички постройки тук са в еднакво състояние. Дори по сателитни снимки на последните 10 години се личи, кога покривите започнаха да се сруват.
Животът тук спря през 1990-те, но истинската причина за смърта на селото дойде 40 години преди това. Колективизацията уби истинския живот по тези места, когато скромните жители на тази планина трябваше да се разделят със своите животни и да ги оставят в ТКЗСта… така, след освобождението през 1878 г., в Брезе са живяли над 1100 човека, преди 9ти септември 1944 (по-точно преди последвалата колективизация) над 1500 човека, а през 1980-те – под 500 човека. Статистиката е за цялото село Брезе, не за махала Бърдо. Най-вероятно и без ТКЗСиране и колективизация, процесите на урбанизация щяха да доведат до обезлюдяване на тези места, рано или късно… като и по всички села по цял свят. Но със сигурност не така, за няколко години, както се случи тук. Въпреки, че няма отделна статистика за махала Бърдо – съседното село Манастирище, на ридове на запад от Бърдо добре показва, какво се случи след като от хората беше взето всичко, което те имаха – населението намаля от 667 човека през 1946-та, на 101 човек през 1965 (и до 13 през 1992 и 5 през 2015). Така се случи и в Бърдо.
Годините на комунизма изкуствено са поддържали живот горе в планината. Беше прокаран ток, стълбове за пренос на който вече падат. На някои къщи все още се намират електромери.
Няма да видите решетки по старите къщи, в които животът спря преди 1990-те. Решетките показват къщите, в които животът продължи по-дълго след като тук започнаха организирани обири.
Стените бяха разбивани заради кабелите в тях.
Сега къщите са опасни за влизане, всеки момент покривът може да се срути или подът да те погълне.
Сега тук е безопасно (навън), делничен ден си сам на огромна територия, ловджиите идват през почивни дни, престъпниците, търсещи нещо по къщите вече не посещават тези места – всичко е откраднато.
Кошери.
Не знам как да нарека този вид туризъм, не е точно планински и е много тъжно, когато виждаш, какво стана с някога обитавани махали. Имам няколко пътеписа в същия стил, най-вече за махалите на Церецел, които са абсолютно еднакви с тази махала.
Влизам в някои от къщите с надежда да видя някоя картина, снимка или плакат, който да ми даде представа за живота тук, какъвто е бил. Но всичко е разхвърляно и в повечето случаи само надничам през вратите или счупените прозорци.
В една от къщите, тази, пред която имаше кошери и която се виждаше на снимка след заслона Сиромашки Рай, видях телевизор. Разбира се и той е потрошен с цел изваждане на нещо ценно.
Но разходката ми не състои само от тъжната, проучвателната част на старите къщи се редува с красотата на планината и откриване на Оброци. Черният път, по който се върви от Брезе до Бърдо продължава нагоре и по него се излиза на кръстопът. На запад – към останалата част на Бърдо, оброците и билото на планината и спускането към Брезе. На юг – през другите махали на Брезе (да,водят се към Брезе) за пътя за Искрец. А на изток – към върхове Градо и Кукла. Ще се върви и по 3-те пътя, но първо – на изток, към Градо и Кукла. По пътя към тях, в обратаната посока, се вижда горната част на махалата, до която ще се връща след малко, а зад махалата и билото на Манастирище с ясно изразен връх Белия Камък, също част от маршрута.
Отколняването до Градо и Кукла удължава маршрута с около 6-7 км общо. Посещението на Кукла може да се спести, но гледката от Градо си заслужава. На около километър след разклона описан по-горе, на изток, е следващият оброк за деня, а точно до оброка е дърво с ловно чакало.
Личи се, че оброкът е от по-старите, които съм намирал, предполагам, че е от първата половина на 19ти век, съдейки по изработката му. На източната страна се личи рисунка, от западната – нищо.
Мястото на оброка може да изглежда странно, защото е далече от къщите, а махала Бърдо има достатъчно оброци. Но кръстът всъщност е много близо до вече несъществуващата част на селото. Склоновете между Кръста и връх Кукла са били обитавани и по картите след Освобождаването се личи, че тук имаше поне 10 къщи, зидове и основи от които все още се личат.
Най- много зидове от камъни се личат по безименните върхове между Градо и Кукла. От къщите не остана нищо, освен тези камъни. След оброка има разклон – единият път отива за връх Градо – другият – за връх Кукла.
При една от разходките ми край Искрец и Брезе се запознах с един човек, който ми разказа следаната история, случила се през първата половина на 20ти век. Понеже бяхме в края на Искрец, от където връх Кукла се личи добре, той ми разказа история за един мъж, който в последствие построи къща в селото и стана или часовникар, или обущар, за съжаление, забравих подробностите. Този мъж, тогава 16 или 18 годишен, беше изпратен в селото от махала при връх Кукла, зидове на къщите от която се личат на долната снимка. Живееки целия живот високо в планината, на 1100 метра, където животът е толкова по-различен от съвремения, че аз не мога и да си представям, мъжът, тогава момче, за пръв път опита вкуса на домат. 16 или 18 годишен, той за пръв път опита този зеленчук (или е плод?) и беше изненадан колко е вкусен и сладък…
Хората, живяли по тези места се издържаха от животните си. Грижеха се за тях, защото техният живот зависеше от животните. Какво може да порасне на 1000+ метра в планината? Тази история ми даде някаква минимална представа за това, как са живяли тези хора тогава. Ходейки по техните места сега, представям си, ако попаднах в тяхното време… едва ли бих издържал и ден.
При връх Кукла има същите зидове, които почти не се личат в снега, а през лято – още по-малко заради високата трева. Другото интересно при връх Кукла е изоставената кола, скрита сред гората.
От колата не остана нищо освен “скелета”. Някой разбиращ сигурно би могъл да познае марката, аз не мога. Белият й покрив се личи на сателитните снимки от преди 10 години, но кога и защо е изоставена тук – за мен е интересна мистерия. Може да се окаже открадната и оставена тук, може би пък е на някой ловджия, но защо ще я остави тук, дори да се е повредила много сериозно… (сещам се и за кола на Лакатнишките скали, встрани от паметника, 20-30 метра под него… там също има “скелет” на кола на скалите).
За да се стигне до Градо от Кукла, може да се мине пряко по безименните върхове без пътека от Кукла, може и по черен път, разклонът за който е при Оброка. От върха има страхотна гледка към останалата, основната част на Понор Планина и Брезе, вижда се село Добравица и скалата Столо над селото. От кулите може да се хване пътека покрай стълбове за пренос на електроенергия и да се слезне бързо до черния път при Оброка от първата снимка. Пътеката е много зарасла, проходима, но не и през лятото. Връх Градо е заобиколен от скален венец, така че слизане без пътека е опасно. Тайната, зарасла пътека (която някога е била черен път) минава точно там, където скалнитят венец свършва. Ако се слезе от тук надолу, без да се продължава по останалата част на маршрута, това ще една приятна 10-11 км разходка.
Връщайки се до махала Бърдо, до кръстопъта, реших да удължа моя маршрут с още 1 км за да видя отбелязаното на старите карти училище на махалата. То се намира по пътя на юг, тоест надолу към пътя за Искрец, малко преди другите махали. Сателитните снимки не показваха никаква постройка, но все пак ми беше много любопитно да проуча и това място. До училището няма път, всичко е зарасло, пробих се през бодливите храсти и стигнах до постройката. Ако не картата ми – нямаше как да разбреа, че съм до нещо, направено от човек. Само заради карата започнах да се оглеждам и тогава видях основата на постройката.
Старото училище е толкова скрито в гората и сред храстите, че зидовете почти не се личат. Има дървета и в самата постройка, която е около 4 х 6 метра голяма. Дали някъде има жив човек, който е учил в това училище? Кога ли изобщо е функционирало като такова? През един рид от Бърдо, на запад, в село Манастирище също имаше училище, но сградата там все още съществува (като ловен заслон). Сега ходя по тези места, смятайки това за планина, с раница, записвам моя “преход”, а едно време деца са ходили по тези гори и пътеки от и до училище…
Стигам за трети път до кръстопъта при Бърдо и пордълажвам по единствения останал път – на запад, към основната част на махалата, където ме чакат 4 Оброчни Кръста! Първите три се намират почти веднага от лявата страна (южна). Първият от тритте Кръста на това оброчно място е Оброк Свети Георг (без И) и е от 1912 година и е единственият от този тип изработка, който съм намирал.
Следващите два са на метър от първия, но са отделени с камена ограда и са сложени на отделен постамент. Северният (ляво на снимка) оброк е от бигор и е от първата половина на 19ти век. Това е най-запазеният оброк от бигор, който съм откривал. Другите подобни са в много по-лошо състояние. Големият кръст е от 1885 (не съм сигурен 100% дали последната цифра е 5 или друга). По-новият оброк е на Свети Никола (без Й), най-вероятно новият е подновяване на стария, който също беше на Свети Никола. Големият оброк прилича на оброка до църквата в Брезе, по-малък е, но е също така заоблен. В долната част, от север и от юг, има “фалоси” и място за свещ. От горе има 4 букела, на страничните части – по 3 букела.
Правих този маршрут точно на Никулден, но, разбира се, край оброка нямаше събор. Какво ли беше някога… край оброцие има голяма поляна, където сигурно са правили курбани и събори.
Както и за първия, за втория, така и за тези оброци – легендите са еднакви – слагани са там, където някога е имало манастири.
Следващият оброк е на сто метра на запад от другите и е трудно откриваем, скрит в храсти, но е от най-красивия стил, каквито има на доста места в западаната част на Искърския Пролом.
По източната му страна не се личат нито цифри, нито букви.
След оброците започва проучване на махалата. Гледката горе се оказа още по-тъжна от къщите в ниското, които бяха скрити в гората. Първите след оброците къщи се намират на невероятно красиво място с гледка към източната част на Понор Планина. На долната снимка, построката от лявата страна беше магазинът на махалата, а за къщата от дясно и следващите снимки, доста време след моята разходка тук видях коментар, под снимка от същото място от друг човек, в който някой, който помни хубавите години от живот на тази махала споменава, как като дете е прекарвал тук много време при баба Цена и дедо Накьо.
От прозорците на тази къща се вижда Витоша на юг, а на изток е най-красивата част на Понор Плнаина (скрита в облаците на снимката долу) и село Добравица. Край къщите има камени огради за доста голяма площ – овчарници.
Вратите са отворен, прозорците са счупени. Вътре вече се намират повече предмети и следи не от някога обитавалите тези къщи, а от тези хора, които са идвали тук да ги обират. Навсякъде има бутилки от бира.
В шкафовете, които са еднакви във всяка къща се намират едни и същи предмети на бита – тенджери, тигани, чаши…
Кабелите са извадени от стените. Не мога да си представям какво беше на тези хора в махалата, които бяха сред последните, останали да живеят в нея, гледайки как това планинско село умира. Възрастните хора, които оставаха в къщите и гледаха как в една по една къщите спират да светят нощем, после бяха свидетели на това, как същите тези къщи се превръщат в обект на обири. Не бяха застраховани и обитаваните къщи, дори бяха по-“апетитни”. Четох истории за къщи по отдалечени махали, където, ако в тях са оставали по 2 човека, мъж и жена, стари хора, единият винаги трябваше да остава вкъщи, когато другият извеждаше животните, за да пази къщата, такава е ситуацията по много села и днес.
Ако тези гледки бяха след война, усещането щеше да е друго. Дори в Припять, сигурно, усещането не е същото, което е по тези махали.
От далече се личи една кула в западния край на махалата. Това е трафопост.
Скоро ще падне и той. “Трафопост Бърдо”, буквата “О” не се вижда, защото някой е стрелял по табелата… Всичко, което можеше да бъде изнесено от тук е изнесено. Никога вече няма да светят прозорците в махалата, никога няма да има ток и живот по тези места.
Стигнах до най-западните къщи на махалата, до някои вече няма нито пътека, нито черен път, всичко е зарасло. Обиколих край много къщи, защото отдалече виждах стари дървета, приличащи на места, където може да има оброци, но други, освен в началото на махалата, не съм открил.
Интересно е, че има къщи, от които останаха само стените и покривът, вътре е напълно празно, няма абсолютно нищо.
Може би разликата е в това, кои къщи бяха изоставени от собствениците им, а в кои те умряха и вече наследниците не са се погрижили да за имотите.
Продължих нагоре, към най-високо разположените къщи, над трафопоста. Там къщите са на по-гъсто, разделени на 4 мини-махали с по 3-4 къщи. Първата мини махала от разбити и разрушаващи се къщи беше от 3 къщи, най-източната къща все още пазеше спомени на обитателите й.
Вътре имаше различни предмети на бита, ютия, столове, чаши… като и тази картина, закачена на стената. Живи ли са тези деца на снимката… на колко години ли са сега и дали знаят за тези къщи на техните роднини?
Втората къща, по средата, беше по-различна от всички други в махалата – беше дълга, едноетажна, тоест без мазе, за разлика от другите в съседство.
Влизайки в къщата, попадаш в кухнята, която е и антрето. На стената е закачено сито за брашно.
Отсреща е същият шкаф, каквито има във всички къщи наоколо, вътре – пак същите чаши, буркани…личи се, че някой е търсил нещо ценно, всичко е разхвърляно.
Стаята от ляво беше пълна с разхвърлени неща, а дясната стая пазеше информация за стопаните на къщата…
На пода бяха разхвърляни няколко картини, но една от тях се оказа портрет, предполгам, на собственика на къщата, заедно със снимки на неговите роднини. Имаше и малка рамка с някакви снимки. Изнесох ги навън за да ги снимам.
Малката рамка е с 4 малки снимки и една голяма, запазени са само долните две.
Голямата рамка се оказа лесна за отваряне и реших да я отворя за да видя картините. Няма да описвам всякакви усещания или тъгата от тези снимки, достатъчно съм писал за това. След като ги снимах, сложих картината и снимките обратно в рамката и ги сложих обратно точно там, където ги намерих. Портретът на дядото е рисунка и като гледам снимката ми на семейния портерт от другата къща, с двете деца, ми се струва, че и това е рисунка, може би на един и същ човек, двете къщи са една до друга…
Исках да ги закача на стена, но не намерих къде бих могъл да го направя. Оставих ги там, където ги намерих, захвърлени от някой, който влезе в къщата в търсене на нещо ценно. За мен най-ценното беше точно това – да видя портрет на човек, живял своя живот в тази махала, в планината. Мечтая да видя картина на някоя от тези изоставени и разрушаващи се къщи в някоя постройка, но едва ли ще се случи.
Излизайки от тази къща, казах си, че няма да продължавам да обикалям постройките и ще продължавам напред към планината. Видях достатъчно и странно се чувствах мръсно, влизайки в чужди къщи, въпреки, че това са напълно изоставени, разпадащи се постройки, обирани преди години, с дупки в стените и без врати. Желанието ми се потвърди и от това, че излизайки от последната къща усетих, че за единия ми крак залепна нещо. Оказа се парче дърво с пирон, дълъг поне 1.5см, добре, че подметката ми се оказа достатъчно дебела.
Продължих напред, към най-високите къщи, от които имаше път към билото.
Все пак спрях и край тези къщи, защото не планирам скоро време пак да идвам до Бърдо.
Някой е направил пейка и маса край тази мини-махала, като масата е от една стара врата.
Вътре в къщата ме чакаше Мел Гибсън с плакат от Смъртоносно Оръжие 4, което излезе през 1998 година. Така че логично да предположа, че преди 20 години тук имаше живот.
На перваза до Мел Гибсън имаше тази “дънна платка” от неизвестен за мен уред.
Тези къщи, които се намират най-високо в махалата, изглеждат, че са били на обитавани до най-късно. Територия на тази мини-махала вътре в махала Бърдо е най-голямата, има 2 къщи за живеене, както и още няколко постройки, вече със срутени покриви.
От тези къщи също имаше страхотна гледка.
Керемиди от фирма Мичо Йоловъ и Синове “Лъвъ”. Керемидата беше много тежка, мислех да я взема за сувенир, но нямаше къде да я сложа.
С тези къщи свърши тази част на приключението. Започваше планинската част. От махалата черният път продължава на север, севро-изток, заобикаляйки високата част на билото при връх Могилата. Аз хванах друг път, за езерото “Локвата”, намиращо се над последните къщи на Бърдо. От малкото езеро продължих направо по склона нагоре. Както съм забелязал при велоразходката ми из Манастирище през лято, склонове на тази планина, някога пасища, вече са свободни от животни и склоновете започнаха да се превизмат от…. гората. Елхички растат там, където преди беше гол склон. Дори сателитните снимки за последните 10 години го доказват. Така че след още 10 години по склонове над махалата ще има нова гора. Ситуацията прилича на една поляна над Железница, където преди 10 години, когато започвах да ходя по планините, беше гола ливада с едно самотно дърво, а сега има гора от малки елхи.
Горе ме чакаше голяма красота. Южният склон беше пролетен, без сняг, а от север беше зимно.
Вятърът и студът промениха пейзажа.
Имаше страхотни гледки към почти цялата Понор Планина.
На изток беше най-красиво, защото се виждаше любимата част на Понор Планина, от Стола и Препасница до Каишов Връх и Торсилова Могила, зад тях, след Искърския пролом се виждаше и връх Чукава.
Стигнах до връх Белия Камък, висок 1330 метра. Това е най-високият връх на това било, което започва още при Годеч и продължава до Брезе. Но този връх не е най-високият на този дял на Понор Планина/Манастирище.
Отсреща, на север е връх Вардище – 1389 метра. Ако имах време – щях да продължа по моето било, да слезна долу и да се кача на Вардище, слизайки до Брезе от там, но зимните дни са къси и ми оставаше време само да стигна до Брезе, по непознат път през гора. От връх Белия Камък се вижда и основното било на Стара Планина с връх Ком.
След кратка почивка и страхотни гледки, продължих обратно. Тук имаше възможност да слезна долу, между Вардище и Белия Камък и да продължа по пътя за Брезе в ниското, но не исках да го правя, защото исках да се насладя на гледките на връщане.
На долната снимка, в дясната част, се виждат местата, по които се стигна до това било – върхове Кукла, Градо и част от ливадите при махала Бърдо.
Не продължих напред за да стигна до черния път при връх Могилата, а завих на север по голия склон на билото, за да спестя време и да не ходя по тъмно в гората.
Оставаше ми не малко път до колата, която беше при Войнишкия Паметник в Брезе. Първо трябваше да намеря черен път, който слиза до махала Белина, не до махала Кръсто (където има доста кучета) и пътят за която знам и който се използва от ловджии. Така и не се научих да различавам вълчи следи от кучешките, но почти през целия ден ходих по различни следи, тук на глиган, там на сърна, а спускането ми беше по тези следи, сигурно кучешки.
Имал съм ситуации с черни пътища, отбелязани на карти, но не съществуващи, зарасли или изобщо непроходими. Оказа се, че и моят път беше изоставен и в началото много зарасл. Едва ли бих могъл да го мина през лято. Слънцето вече се скриваше и продължих по стария път, вече пътека.
На места беше доста широк, но в финалната част много зарасл.
Пътеката, която лесно се губи, ме изведе на поредната изоставена къща, но вече в ниското, близо до асфалтовия път, по който трябваше да мина около 1.5 км до пощата (колата). На 600 метра в обратната посока, на север, точно до пътя в махала Кръсто има страхотен Оброчен Кръст. Той се намира до стар магазин и автобусна спирка, ограден е. Висок повече от 150 см, един от най-едрите и най-високите Оброци, които съм виждал. По него липсват надписи и няма дата, кога е сложен. Странното е как съм минавал няколко пъти край него през лято с велосипед и не съм го виждал. Затова и обичам да ходя само пеша, не с велоипед. Най-много виждаш и забелязваш когато си пеша.
От другата страна на дървото има още един оброк, от бигор, но, за разлика от оброка от Бърдо, този е в много лошо състояние. Дървото също е изсъхнало.
По пътя обратно, към центъра на Брезе, се минава край гробището, в което има много интересни кръстове за проучване. Някои от тези кръстове бяха просто подпряни до дървета. Със сигурност единият кръст е Оброчен, защото лятото съм виждал цветя сложени върху него по стандартния за Оброци начин. Този път не влезнах вътре, защото ставаше тъмно и трябваше да побързам.
Този дял на планината Понор – Малкия Понор, Манастирище, пази още доста тайни, махали и оброци. Не е много удобен за проучване с маршрути от точка А до Б, както правя по дефилето, защото тук няма ЖП линия, има, обаче автобуси, които минават от Бучин Проход до Искрец и биха могли да бъдат полезни в проучването на село Манастирище и едноименната планина…