от Оплетня до Гара Лакатник през Русинов Дел и Осиково
23 км разходка в Стара Планина от гара Оплетня – село Оплетня – махала Русинов Дел – махала Старо Село – село Миланово (Осиково) – връх Могилата – село Миланово – махала Ръжища – Лакатникшки (Осиковски/Аржишки) Скали – Гара Лакатник
Снимките са направени с телефон. GPS трак също е записан с телефон.
Маршрут за GPS
(маршрутът е в кафяво, в червено са алтернативните пътеки).
Разстояние: 23 км
Денивалиция: 950+ метра
Изоставени Махали със стари къщи: Да (Русинов Дел)
Обитавани Махали: Да (в Старо Село на Осиково има обитавани къщи, както и другите махали на Миланово)
Оброчни Кръстове : 1 (махала Ръжища)
Дата: март 2019
Транспорт: БДЖ
За мен село Оплетня е свързано с Кобилини Стени и Врачанския Балкан. Селото и ЖП спирката са много удобно място за проучване на красотите на този природен парк и съм слизал на тази изоставена спирка неведнъж, продължавайки нагоре към планината през старите пасища и ливади на север от селото, под Радов връх. Землището на селото не е голямо, сравнено със следващото село по маршрута – Миланово – 9.8 срещу 45 квадратни километра. Освен, че не е голямо, землището е заето от скални венци и труднодостъпни скали, така места за паша са ограничени. Двете села, Миланово и Оплетня, имат граница при махала Русинов Дел, както и при Кобилини Стени – пасищата край Бегличка Могила и Пършевица са към Миланово, което ще наричам по правилното име на селото – Осиково в този пътепис, а скалите и изворите на река Бяла Вода са към Оплетня. Така селото остава с малко плодородна земя, малко пасища и ливади, но все пак и тук е съществувал живот от стотици години, труден и много по-различен от сегашния.
Както и повечето спирки и стари гари по Искърския Пролом, сградата на тази спирка също е изоставена и не се поддържа, а чакалнята е заета от дърва за огрев и боклук. Пътека от ЖП спирката към село Оплетня минава през МВЕЦ, построен на река Искър, а първите къщи на селото са на около километър от спирката. Освен Оплетня, спирката обслужва и отдалечените махали на Лакатник при река Искър, както и махала Свражен на Осиково.
Когато слизам от влака, вече виждам първата ми цел за тази разходка – на запад са скалите на махала Русинов Дел, Осиково. На изток започва дългото било на Стара Планина, с първия връх – Ручева Глава и така чак до Витиня, през Издремец, Вискоката Чукла, Чукава и дори Мургаш. Билото се разклонява на няколко по-малки била, ридове, слизайки до Реброво и Батулия. Но това е друга история.
Овчарите на Оплетня със сигурност знаят за други пътеки от центъра на селото към скалите, а след това и към пасищата на Русинов Дел, но аз съм губил не един час и съм развалял не една разходка, хващайки стари пътеки, които не водят до никъде, късайки дрехи в бодливи храсти, за да знам, че по вече почти празните села, някога дом за стотици очвари и хиляди животни, старите пътеки стават все по-непроходими със всеки изминал сезон. Но имах надежда да използвам някога важната връзка на Оплетня и Осиково, която започваше в края на селото, по течението на река Бяла вода. Село Оплетня, може би поради малкия си размер с лесен достъп до повечето имоти, не е умряло и в него живеят малко повече от 60 човека, което е впечатляващо за такова малко село, най-вече ако сравняваме с някога големи села като Буковец (сега 9 регистрирани жители), Церецел (17), Огоя (40), и дори Заноге с множеството си махали и огромно землище – 26 човека (данните са към 2016-та година).
Ето и статистиката на населението на Оплетня през последните 130 години:
В годините след Освобождението, в края на 19-ти век – 1893-та година, в Оплетня имаше 211 жители в 24 къщи, селото беше към Община Очиндол.
Учудващо, тук нямаше драстични негативни промени в населението в периода 1944-1989, каквито имаше в много други села по пролома (както в Церецел (1383 през 1946-та на 560 през 1965-та), Огоя (1233 през 1934-та на 425 през 1965-та), Манастирище (от 638 през 1934 на 101 през 1965-та)). Тук през 1934 година са живяли 266 човека, през 1946-та – 253, през 1956-та -215, 1965-та – 221 , 1972-ра – 214 човека. Може би причината броят на населението тук да не се променя е близостта на селото до ЖП линията и, съответствено, различни възможности за прехрана, за разлика, от, например село като Буковец (1406 през 1934-та на 442 през 1965-та дори съв включването на Оградище към Буковец през 1960-та), от което хората след колективизацията бяха принудени да намерят други места за живот.
Малкото село Оплетня, лишено от махали, освен няколкото отдалечени и отдавна изоставени колиби на север от река Бяла Вода, в местност Орничето, е концентрирано при устието на Бяла Вода и река Искър. Пътят на запад върви край бистрата река, и всяка по-далечна къща е от по-стария период, а разходка по тесния път край реката е приятна, най-вече в първите топли пролетни дни. Къщите, дори някои от по-старите, са обитавани, поне сезонно, така че от повечето излизат кучета пазачи, но с гранули се минава без проблем.
Малко след последната къща на селото имах късмет да срещна едно от последните семейства-овчари от селото. Дядото пазеше къщата, докато Баба Гена (надявам се, че правилно разбрах името й) изведе овцете на паша при реката.
Вече много рядко могат да се срещнат такива хора по Искърското Дефиле, някога дом само на тези хора – на животновъдите, вече почти забравено дело по тези места. Разбира се, стада крави, овце и кози все още се срещат край някои от селата, но са толкова рядко, че в сравнение с началото на 20-ти век са сигурно под 1% от тогавашните. Край Заноге и Зимевица, по пасищата над Миланово и някои други места могат да се видят по-големи стада с наети овчари, докато семейни стада стават все по-малко. Баба Гена от Оплетня и нейният мъж са едни от тях. Изненадах жената, както и нейните кучета – пазачи, нарушавайки тяхното спокойствие, едва ли срещат много туристи по техните овчарски пътеки, но само за няколко минути, защото моят маршрут продължаваше по пътека към Русинов Дел, докато стадото продължаваше край реката.
Реших да питам Бабата дали знае пътеката, която исках да проуча и за състоянието на която не бях сигурен и бях изненадан да разбера, че това беше важна връзка на двете села и че след колективизацията жителите на Оплетня са ходили на пасища и ливади до Русинов Дел на работа точно по тази пътека. За пореден път ми стана странно и тъжно, как тези места и пътеки, по които ходя туристически, мислейки себе си за някакъв планинар, всъщност са били нещо като улици и използвани от хиляди хора в ежедневието им.
Пътека за махалата се отклонява от реката и поема по склона от южната страна, завивайки то наляво, то надясно. Почти веднага започват гледките, а аз се сетих, че трябваше да питам бабата и за странното състояние на река Бяла вода точно след разклона за пътеката. От Кобилини Стени, както и по сателитни снимки, се чудех защо реката се превръща в каменна малко след последните къщи на Оплетня и продължава така за около половин километър. Дали е било свързано с някакво наводнение (но пък защо тогава в Оплетня има много стари къщи точно край реката?), дали това е природно явление или е свързано с човешка дейност? Ще трябва да получа отговор на този въпрос при следващото ми идване до селото.
Пътеката за Русинов Дел, по която преди 50-60 години са се качвали някои от жителите на Оплетня всеки ден на ливадите, се личи доста добре. Може би през летните месеци храстите и дървета я правят по-трудно проходима, но през месец март няма никакъв проблем. От няколко скали има страхотни гледки към землището на Оплетня и склоновете над реката, чак до Кобилини Стени, където, някъде по средата между най-високата точка на скалите и реката, някога имаше колиби и къщи на смели жители на Оплетня. Сега едва ли бих могъл да открия дори зидове от тези постройки, но плодови дръвчета, цъфтящи преди всички други, издават тези отдалечени места, където някога имаше живот.
От горе добре се виждат и празните пасища на Оплетня в местност Орничето, както и множество пътеки, които няма по картите.
Около час след тръгване от ЖП спирката вече съм до първите къщи на махала Русинов Дел. Още при първото ми посещение на Кобилини Стени видях червените керемидени покриви на къщичките на тази махала и се чудех, как да стигна до тях. Основният начин е през Осиково, махала Старо Село по черния път, който на места е в добро състояние, а на други проходим само със сериозна техника. Има пътека от високите части на Врачанския Балкан, на юг от Кобилини Стени, от пътя Осиково – Враца. Моята пътека пък ме изведе директно към най-запазените къщи на махалата, в която са живяли хора до 2001-ва година, ако мога да направя такъв извод по Тъжен Помен, закачен на една от къщите. Въпреки, че съм намерил инфомация от 1973-та година, според която в Русинов Дел още тогава остана само един жител, когато населението на всички села и махали по пролома намаля драстично, след като хората започнаха да се местят по други градове и села след колективизацията и нарушения създаден от поколения начин на живот. Но сигурно имаше ново заселване и махалата не стоя празна дълго време.
Все още здравите къщи на Русинов Дел, които някога са били над 20, с по 4-7 деца във всяка, а сега са 6, разбира се разпадащи се, са интересни и по-различни от доста други стари къщи по Дефилето. Така къщата на двете снимки долу е на два этажа, както и повечето по махалите, но интересното с тази къща е наличието на два входа, от север и от юг. Северният вход е на нивото на склона, докато южният е със стълбище.
Стълбището отдавна е изгнило, но някой е използвал стълба, да се качи от този вход. Защо го споменавам изобщо? Защото влизайки в постройката от север попаднах в едно “антре” с две врати от двете страни и със залепени некролози по тях, което ме учуди. Некролозите не бяха закачени на входанта врата, а вътре. Дали тази къща е била споделена между две семейства?
Първата врата, от дясно при влизане от север. Единият Тъжен Помен е от 1986 година, а другият от 2001. Дали това, все пак, означава, че тук са живяли хора през 2001? Едва ли роднините биха слагали тези некролози в празна и необитавана махала.
На втората врата, към източната половина на къщиата също има Тъжен Помен, но не съм влизал вътре и снимах само входа. Въпреки любопитството ми, в повечето отворени къщи влизам само да направя няколко снимки до вратата, защото подове и покрвите са изгнили и не искам после да ме търсят по махалите под срутен покрив, или пропаднал в мазето…
Мазето.
В повечето случаи, ако влизам в по-запазените, незаключени и изоставени къщи, при излизането ми се старая да затворя вратата максимално плътно, за да не влизат животните в тези къщи и така те да стоят още доста години.
От къщите има страхотна гледка към Кобилини Стени.
Докато в стария център на Осиково – маха Старо Село, както и долу в Оплетня, къщите са близо една до друга, старите постройките в Русинов Дел са на голямо разстояние една от друга, като само първите 3 са обединени в малка под-махала. Така другите къщи са 200-300 метра от съседните.
Къща на долните две снимки има само един вход – през стълбището към втория етаж. От другата страна има само гола стена, без прозорци и врати. Мисля, че не съм виждал други такива къщи. Повечето от този период са строени така, че да се намират на склон, като мазето е пак на пъврия етаж, но от другата страна, където склонът е по-висок, е входната врата към къщата.
Тук достъп има само по стълбището, което се разпада.
В махалата, към 2019-та година, останха 6 къщи, които са в сравнително нормално състояние, от другите вече се личат само основите и зидове от камък. Имотите с разрушените къщи продължават на изток, чак до скалите над река Искър.
Мога с голяма сигурност да кажа, че няма друго село по Искърския Пролом, за което да има толкова много интересна информация, достъпна в интернет, колкото село Осиково (Миланово). На страница http://milanovo-sf.bashtina.org има информация с регистри на раждания в селото от 19ти и 20ти век, описания на обичаите, традициите в селото, история на селото от различни периоди. Има дори карта на Старо Село, където има отбелязан всеки имот със всеки собственик, както и вече несъществуващите Оброчни Кръстове. Има снимки на местности, с надписани имена на всяко дере, поляна, къща и връх. Само ако имаше толкова информация поне за още няколко землищата на други мои любими села по пролома…
Така първите три къщи на махалата, които посрещат идващ от Оплетня, са на под-махала Васиолвци. Над тях е вече разрушената къща на Колници. Разрушената къща от долната снимка е от под-махалата на други, вече несъществуващи къщи, на Кунчовци и Сульовци.
От Кунчовци продължих на изток през местност Кюковец и връх Китката, от където очаквах да попадна към скалите – Танките Заскоци, които много пъти съм гледал с интерес от влака, от ниското, от река Искър. Със сигурност до горе има пряка пътека от началото на Оплетня, без да се обикаля през Русинов Дел, но този ден нямах цел да я търся. От стръмните скали имаше чудесна гледка, най-вече на юг, с меандрите на Искър и скалите Бабин Плаз и Мраморския Камик над тях. Вижда се и част от така наречените Лакатнишки Скали, които, след като четох доста за Осиково, разбрах, че са всъщност скали Аржишкио Камик, Осиковски Скали, както ги наричаха местните, което е логично и правилно, защото са в землището на Осиково, до махала Ръжища (също така наречена Арижища). Вижда се и Понор Планина с Була, Сърбеница, Баин Венец и т.н.
Керемидените покриви на къщичките на Оплетня червенят в ниското, при реката. От скалите се вижда 90% от селото и се личи, колко е малко.
На изток е връх Ручева Глава. Ридът отпред е начало на най-дългото ясно изразено било по Искърския Пролом, което продължава до Витиня, с върхове Издремец, Чукава и т.н. Зад върха са махалите на Лакатник. Достъп до горе има както от спирка Оплетня, така и от Левище и спирка Пролет, а по-заобиколно се стига и от Гара Лакатник.
Преди някъде два часа съм гледал скалите от спирката, а сега спирката почти не се вижда от скалите.
Отзад се вижда и връх Козница. На такива места съжалявам, че вече не снимам по залези и изгреви с подходяща техника, за да покажа истинската красота на тези малко познати места. Но панорамната функция на телефона не се справя толкова лошо и се вижда доста от тази част на Пролома.
Пътят ми продължаваше обратно през млаките под-махали на Русинов Дел – Кюовци, Гьозовци и Сульовци. Ливадите и пасищата на махалата са тъжно празни, а сигурно някога, най-вече в началото на 20ти век тук щях да срещна хиляди овце, кози и крави. По принцип от Танките Заскоци със сигурност имаше начин да слезна, през Бабин Плаз, до Свражен по рида, но така щях да се озова пак при река Искър, а моята цел беше Осиково.
Чешма Дрислевец. Добре, че не пих от чешмата, че с такова име няма как да съм сигурен в качеството на източника…
След чешмата се отклоних от пътя да видя 5-та къща на махалата от моето проучване – тази от Сульовци, но още когато я доближавах, градинките, кошерите и поляните край къщата ми се сториха поддържани. Извиках няколко пъти, но не чух лай на кучета. Доближих повече и видях стара кола, спряна край къщата. Реших да обърна и да се върна към черния път. Възможно е тази къща да се поддържа или дори да се обитава. Може би пък старата кола стои там от много време. Но прецених, че по-добре да се върна.
От землището на махала Русинов Дел има начин да се стигне до високите части на Врачанския Балкан, още от първите (от към пътеката от Оплетня) къщи, на запад, като се излиза на черния път Осиково – Враца при овчарниците в местност Коритата. Някога овчарите от Русинов Дел сигурно са имали и други пътеки, които водят към пасищата край Кобилини Стени, Пършевица и т.н. Сега тези пасища са дом на безбройните стада коне, спокойно и свободно обикалящи в природния парк, но за това, след малко.
Аз продължих по главния път от Осиково за Русинов Дел, край чешма Кладенецо, даваща начало на една от реките, приток на река Сапачур, която състои от реки Коритски дол и Лагованов дол, които, малко след сливането им се пресичат по пътя за Старо Село.
Вървейки по черния път за Осиково, който слиза до 600 метра надморска височина, тоест се губи доста денивелация от Русинов Дел, забелязах зелен оазис сред кафявата гола гора, на рида между Коритски Дол и река Сапачур. Знаех, че трябва да се отбия до тази махала от една къща, за да я видя. Точно при завоя на черния път, където има пейки и заслон с покрив, но без стени, започва много добре оформена пътека, с подпорни стени от камък, специално за тази къща. От пътеката сигурно може да се слезе и до пътеката Свражен – Старо Село, която се вижда от къщата, край река Сапачур.
Къщата е на около 590 метра надморска височина, на тесен рид – Средоръто/Станчов Рът, с реки от двете му страни. Къщата е по-стара от Русиновделските, с покрив не от керемиди, а от тежки каменни плочи. Докато всичко наоколо е кафяво, край къщата вече цъфтят плодови дървета, а наторената трева е зелена. Google Earth има сателитни снимки на тази част на Искърския Прлом от 31ви март 2017-та година, период, когато гората е още гола, а плодови дървета цъфтят. Така се издават и се личат ВСИЧКИ стари махали в тази част на Дефилето, изглеждат като монтаж сред кафяв пейзаж, но наживо е наистина така – оазис.
Това е махала от една къща – Брънбаровци. Надолу по рида, малко над срещата на реките Сапачур и Коритски дол имаше още една къща – Сивчовци, но мисля, че от нея останаха само основите. Странното за мен е, че тази къща не е отбелязана на старите карти, където има повечето вече разрушени постройки.
Вътре гледката е по-различна. От зеленото и слънчево, на очите трябват няколко секунди да свикнат с тъмнината.
На стените има предмети от бита, лампа, а по пода са разхвърляни съдове.
Кацнала на тесен рид, махала от една къща Брънбаровци, е на красиво място, но до пасищата на Врачанския Балкан от тук има дълъг път.
В двора са подредени още плочи за покрив, които стоят така от много години, така и не използвани.
Къщата е направо архитектурен паметник и много се радвах, че успях да я видя здрава.
Дори само прозорчето заслужава внимания поради изработката си. Къщата е измазана с червена глина, която се личеше вв почвата още по пътеката към къщата.
В мазето има купчини сено, все едно е събрано вчера и чака стадото да се върне от паша.
Надявам се, че тази къща ще стои още много години и ще радва някой като мен, който е дошъл да разглежда тези места.
Връщам се към главния път Осиково – Русинов Дел. Черният път от Осиково до Коритския Дол е в доста добро състояние, но след реката нагоре, към Русинов дел е изровен както от вода, така и от камиони и не бих казал, че е леснопроходим, освен за подготвени шофьори на сериозни офф-роад коли.
След малко вече съм в землището на Старо Село – Осиково – първото място на сегашното село Миланово, сегашният център – бившата махала Гувна, тогава състоя предимно от колиби. Старо Село беше център на Осиково до след Освобождението, когато хората започнаха да се местят на по-откритите места на юг от високите части на Врачанския Балкан, край пътя, свързващ ЖП гара на Лакатник и Вършец, а махала Гувна стана административен център на селото през 1902 година. В същото време Старо Село започва да се обезлюдява, а новиите махали – Ръжища (Аржища) (на много места изписано неправилно като Ръжица), Лак и Мрамор ставаха все по-населени. Въпреки, че Старо Село е сгушено в планината, очевидно е, че новите махали имат по-подходящи усолвия за живот, с по-плодородна почва и повече пасища. В Старо Село беше първото училище, построено през 1892 година и затворено през 1966-та. По-новото училище, в сегашния център на селото, беше затворено през 2001-ва. Имаше период, когато в Осиково имаше две училища, толкова много деца са живяли тук.
След Освобождението на тези земи са живяли 1138 човека (1893-та година) в 137 къщи и с тенденция за нарастване до колективизацията от 1956-та. През 1926-та – 1354, 1934-та – 1619, 1946-та- 1793 (!!!), 1956-та – 1573, 1965-та – 1475 1973-та – 1248 човека, 2000 – 587, 2016 – 333.
Селището е на поне 600 години, за което сочи и църквата тук – строена през 1492 година. Преди това имаше и крепости, останки от които се личат на няколко места в селото (като Осиковско Градище над устието на река Пребойница (Пробойница) и Искър).
Мен старото село посрещна с гробища, на които са погребали хора от 1850-та година до 1968 година. По-старото гробище, използвано по време на Османското Робство беше край църквата на селото, за нея след малко. След 1968 погребенията вече се извършваха в новата част на селото. Така тук имаше 3 гробища, като от най-старото няма и следа.
Гробище в края на селото, или началото, от към Руснов Дел, не е поддържано, старите кръстове са зарасли или паднали.
Както съм виждал и на другите гробища от най-старите села и махали по Искърския Пролом, на паметници и кръстове до началото на 20ти век, в повечето случаи са изписвали имената на човека и само датата на смръта, но не и на раждането. По-новите паметници са със стандартната информация.
Има най-различни видове кръстове и паметници, дори дървени, все още неизгнили.
Тук ми се струва подходящо да цитирам малко демографска информация за селото в годините след Освобождението, като взимам този период за основния в развитието на всички села по пролома, а и България като цяло, последван до промените от 1944 година.
Само през периода 1881 – 1900 год. се раждат 1001 деца. Данните са от църковните регистри за ражданията и са достоверни. Дори при високата смъртност, каквато е била по онова време, прирастът на населението е очевиден. През 10-те год. от 1921-1930 год. са родени 672 деца, а са починали 291 – възрастни и деца. Малко са семействата, в които не е имало детска смъртност. Умирали новородени, бебета на няколко месеца, деца на 1,2,3,5 и повече години. Ще посочим за пример един трагичен случай. Гълъбина Иванова Динова , родена през 1886 год. и починала на 38 год. през 1924 год., от 2 брака е родила 8 деца, от които оцелява само едно. Загубила е първия си съпруг. Умира след смъртта на последното си дете Аспарух. На втория й съпруг Йордан Ценов Бърцов, на когото тя е втора съпруга, от 12 деца от 2 брака, оцеляват 4.
Наблюдавахме периода 1881-1931 год. Направи ни впечатление, че по време на войните – сръбско-българската, балканската, междусъюзническата и първата световна война – раждаемостта рязко е спадала. Пример: 1910 год. – родени 87 деца, 1912 – 85, 1913 – 38, 1916 – 32, 1917 – 40, 1921 – 85 и т.н.
Масово явление през онези далечни времена е било събиране на овдовели съпрузи. Това е бил начинът да се отгледат децата. Така се получават заварени, доведени и природени деца. За пример са Вела и Иван Кюхови с 5 заварени, 3 доведени и 4 природени – всичко 12 деца. (източник)
Гробищен паметник на един от жителите на Старо Село – Величко Ценовъ. Роден 1920 г., починал 1932 година.
В Старо Село са живяли не малко столетници, според регистрите на селото. Имаше поне 10 столетници, както и не малко хора, живяли по над 90 години. Разбира се, тази информация е любопитна, но трябва да се чете заедно с данните за детската смъртност цитирани по-горе и смърт в следствие на болести, които сега се лекуват без проблем. Столетниците са били по-скоро изключение и може би в процентно съотошение с общото население не са били повече или по-малко и от сегашната ситуация.
Очакванията ми да видя празно селище не се оправдаха. За разлика от съседния Русинов Дел, Старо Село не е изоставено и забравено. Има не една градинка, която се обработва, така че наследниците на тези земи не са забравили за родните места. Може би в тази махала никой не живее постоянно, не съм я проучил този път, но все пак мястото не е забравено. Наскоро беше реставрирана църквата от 1492 година, но такива места не ме интересуват много, аз търся оброци, които в селото вече няма. Някога имаше 2 кръста – в двата края на селото, според някои данни – двата кръста на Старо Село са били свързани с чумни эпидемии.
В двора на църквата имаше кръст, от една страна приличащ на оброк, но след като го погледнах от друга – оказа се гробищен паметник.
Първото гробище на Старо Село се намираше край църквата, но други кръстове няма. Този кръст също не ми изглежда като стар, по-скоро подновен сравнително наскоро, и информира за човек, Иван Струнчовъ, живял тук от 1855 година и умрял през 1925-та. Като цяло мястото на кръста е странно, защото той е от 1920-те, а значи трябваше да е на другото гробище.
Реставрираната църква.
Заситен от старите къщи на Русинов Дел и Брънбаровци, реших да оставя проучване на Старо Село и снимане на старите къщи за друга разходка, може би нещо в стила Свражен – Старо Село – Дружево – Губислав – Гара Лакатник. Тръгнах по главния път от Старо Село към новото Осиково – Миланово.
Винаги съм харесвал това село. Мястото е много интересно, на почти равна поляна на над 800 метра надморска височина, с много къщи, улици. Има усещане по-скоро на малък град, защото в сравнение с другите села, Осиково е наистина голямо. Разбира се, на 5 къщи сигурно има 2 обитавани, но и това не е лошо, пак, в сравнение с други села.
Понеже исках да открия Оброчните Кръстове на селото, поех към връх Могилата, за където имах информация за наличие на Оброк. Но такъв не открих. Като цяло, много по-голямата част от намерените от мен повече от 100 Оброка съм открил случайно, без да знам за мястото от карти. Когато отивам някъде специално да търся оброк по карти – такъв не откривам.
Пасищата край връх Могилата са празни. В по-ниското е махала Крушовица, до която има пътека от Старо Село. В Крушовица има параклис, но няма стар Оброчен Кръст.
В Миланово има поне два магазина, през селото минават маршрутки/автобуси от съседните села за Гара Лакатник. Няма усещане на западнало село, напротив, въпреки тишината, в делничен ден, се личи, че през почивни дни къщите се пълнят с хора, а по улиците може би играят деца, макар че не съм сигурен за последното.
На сградата на кметството имаше интересна информация за предстоящо събрание на селото (бях тук 2 дена преди събранието). Честно казано, би ми било интересно да присътствам на срещата. Първата, основната точка на дневния ред беше: “Въпроси и отговори за разрешение на проблем с многобройните коне, намиращи се в землището на с.Миланово”.
Понеже землището, като написах горе, е много голямо и стига чак до върхове Пършевица и Бегличка Могила над Кобилини Стени, места, които много обичам и където съм бил много пъти, всеки път в компания на стотици коне, разбирам защо тази точка е на дневен ред.
От центъра продължих по познатия маршурт за Гара Лакатник, през махала Ръжища. Има и други начини на стигане до гарата, но този ми остава любимият. Не сгреших, защото бях изненадан да видя нов Оброчен кръст в махалата. Не съм идвал до това място две години, и през това време Оброкът от 1999 година, направен от камък и подпрян криво на пръчка, беше сменен с нов. Сигурно при поставянето на стария до новия, върху бетонен постамент, старият се счупи. Едното парче остана в бетона, а другото е до дървото.
Оброкът сигурно е сложен през 2018-та, защото Кръстовден, според уикипедиа, е през септември, а аз бях на това място през март 2019. Странното е само наличието на кофраж, ако е минала повече от половин година след поставянето на кръста. Зад кръста се вижда заобления връх Могилата от предишните снимки. А зад върха е красотата на Врачанския Балкан.
В голямата махала Ръжища (Аржища) все още могат да се срещнат малки стада от овце и крави, а последната къща по маршрута е под-махала Пешуновци, на метри от асфалтовия път от Осиково за паметника на Лакатнишките (Аржишки/Осиковски) скали.
Според някои източници, скалите на Осиково, стърчащи над река Искър и ЖП гара на Лакатник, започнаха да стават известни като Лакатнишки Скали, а не Аржишкио Камик, както се наричат от местни хора и както са били известни до средата на 20-ти век, поради Иван Вазов, описвал ги като скали край Лакатник в неговите произведения.
Каквата и да е причината, разбирам логиката скалите да са свързани с Лакатник, поради ЖП гарата, която е най-удобното място за посещение на скалите, които, все пак се намират в землището на Осиково – Миланово. За пръв път посетих тези скали през 2008-ма година и само когато четох за Осиково, 11 години по-късно, разбрах истинското им име – Аржишкио Камик.
Мястото сигурно е най-популярното във целия Искърския Пролом от Нови Искър до Мездра, снимано от фотографи и туристи, както и сред жителите на Гара Лакатник и вече са свързани с това село толкова, колкото и с Осиково, а може би и повече. По време на събора на Гара Лакатник скалите са част от празнуването, с факелно шествие, алпийски тролей и т.н.
Разбира се, няма значение към кое землище пренадлежат тези места, просто ми е интересна история на тези места и как местните хора наричат местностите по пролома.
Когато слизам до гарата край скалите, обикновено чакам влака горе, с гледка към Гара Лакатник, тръгвайки за влака 35-40 мин преди престигането му, вместо долу при гарата, за да се насладя на мястото и гледките.
При следващото ми проучване на Осиково ще се отбия до махала Мрамор и няколко Оброчни Кръста, които намерих маркиране на една карта, надявам се, че са там и ще ги видя.
Пътепис за Оплетня, Кобилини Стени и Миланово : от Оплетня до Гара Лакатник през Кобилини Стени