от Враца до Гара Лакатник през Врачанския Балкан
34 разходка във Врачанския Балкан от гара Враца – резерват Врачански Карст – водопад Скакля – заслон Марков Камък – местност Старата Мандра – връх Глава – местност Говедарнико – местност Бучивата Поляна – мина Плакалница – връх Ушите – връх Дудил – Кобилини Стени – местност Каленов Дел – местност Коритата – овчарниците в местност Коритата – оброк Св. Троица в местност Равненски Рът – село Осиково (Миланово) – махала Ръжища (Аржища) – Видина Ливада – махала Фарковци – Аржишкио Камик (Лакатнишки Скали) – гара на Гара Лакатник.
Снимките са направени с телефон. GPS трак също е записан с телефон.
Маршрут за GPS
(маршрутът е в зелен цвят, в червено са алтернативните пътеки).
Разстояние: 34 км
Денивелация: 1544 метра
Изоставени Махали със стари къщи: Няма по маршрута, има изоставени овчарници по пътя
Обитавани Махали: Да (село Миланово) както и обитавани овчарници във Врачанския Балкан
Оброчни Кръстове : 2
Дата: април 2019
Транспорт: БДЖ
Врачански Балкан е много специално място за мен. Когато започнах да ходя по планините, а след това и да снимам (професионално, не като сега – телефонно), идвах тук за разходки, за снимки, за природата. Тук направих най-любимата ми снимка, когато един много студен зимен ден посрещнах изгрев над Вратцата с гледка към село Згориград, скрито под море от мъгла. 9 години по-късно, снимката остава най-любимата ми, която съм правил. Тогава това място открих за себе си и го снимах както трябаше. До тогава не съм виждал това място, снимано по такъв начин. В годините след това мястото стана много популярно, появиха се много хубави пейзажи от Врачанския Балкан, от Вратцата, от водопадите, после дойдоха и снимки с дронове, съвсем друго ниво, а аз по това време вече спрях да снимам и преоткрих истинското удоволствие на природата – да правя дълги еднодневни преходи, без да нося тежка техника, а да снимам само с телефон, който не тежи и така или иначе е с мен. И така докато колегите фотографи стигаха нови нива в фотографията, аз спрях да снимам. Така се завърнах във Врачанския Балкан, вече не като фотограф, а като турист, с влак, за да направя един от най-дългите ми еднодневни преходи по Искърския Пролом – от Враца до Гара Лакатник, през водопада Скакля, връх Главата, мина Плакалница, скалните венци на Врачанския Балкан между връх Ушите и Кобилини Стени и след това през село Миланово и Аржишкио Камик – по-известен като Лакатнишки Скали. Това са около 34 км преход при над 1500 метра денивелация – хубав маршрут, но един от няколко, по които може да се мине от Враца до Гара Лакатник. Другите варианти са през Згориград, водопад (екопътека) Боров Камък, хижа Пършевица и след това както и тук, или пък през западаната част на Врачанския Балкан до хижа Пършевица и после пак както и този маршрут.
Денят започва на гарата, от която, до началото на планинската част има около 2 километра през град Враца, в зависимост от избраните улици. Ако от гарата се тръгне до автогарата, то от нея пътят е най-лесен – направо на юг по тротоара на ул. Екзарх Йосиф и след това ул. Беласица, по коята, след болница “Христо Ботев” и дом за Дом за Стари Хора “Зора” започва пътеката и се влиза в резерват “Врачанския Карст”, обявен като защитена зона през 1983, шест години преди създаване на Природен Парк Врачански Балкан, част от който е и тази защитена местност.
Ранна пролет е и по-ниските части на планината са зелени, за разлика от високите части на Врачанския Балкан, където, край някои скрити скални венци все още ме чака малко сняг, в който след няколко часа разходка с удоволствие ще лягам полугол, за да се освежа. Но това след като мина 15-17 км през красотите на Врачанския Балкан.
Пътеката през водопада е стръмна и , както и други популярни пътеки, страда от тази популярност – ерозирала и трудна за преминаване. По тази причина не обичам популярните пътеки, както, например – Вазовата и вместо нея използвам другите пътеки от Гара Бов за Заселе.
Водопад Скакля е най-високият НЕпостоянен водопад в България, като височината от коята пада водата е 141 метра. По време на моята разходка не успях да се намокря, въпреки, че тръгнах на следващия ден след пролетни дъждове.
Пътеката от Враца до горната част на водопада е стръмна и бързо стигнах от 480 метра при болницата до малко над 900 при връх Марков Камък.
Официалната пътека, която продължава от водопада до хижа Пършевица е съвсем нелогична и вместо да изкачва по скалите над пещерата и над водопада, с гледки към Враца и Вратцата, червената маркировка тръгва край реката, даваща начало на водопада, без панорамни гледки. Така че след изкачването е логично тя да се изостави, така че, въпреки че ме чакаше дълга разходка, обиколих малко край връх Марков Камък и заслона, за да се наслаждавам на гледките, а не само да вървя.
След водопада, чак до връх Ушите гледките липсват, ако се върви по маркираните пътеки, и ако не се отбива до някои върхове като Баба и Глава (катко направих аз), така че красотите на Врачанския Карст не са за изпускане, както и гледките към Враца от над водопада.
Самотното дърво, което снимах преди 10 години при първото ми идване до Врачанския Балкан е на мястото си, но някои от овчарниците край Марков Камък вече са празни.
От самотното дърво до заслона има страхотна гледка към прохода Вратцата и отсрещния “бряг” на Врачанския Балкан.
Продължих по безименните възвишения над местността Старата Мандра, от където имаше гледки.
Въпреки, че бях ентусиазиран за моя маршрут, при вида на Вратцата много исках да остана тук и да обиколя скалите, спускайки се до Згориград и да се кача по пътека до връх Тошина Могила от другата страна. Може би има логика официалната пътека да върви в ниското без гледки и да не изкушава туристи да променят маршрута.
Откритите части на Врачанския Балкан, от след водопада и така чак до село Осиково (Миланово) са превзети от коне. Ако броих конете, които срещнах този ден, сигурно щях да наброя няколко стотин броя. Още след като бях до Старата Мандра, започнах да газя техните, добре че повечето сухи, изпражнения, и така цял ден. Конете обикалят свободно, но когато пред теб е стадо от над 50 коня, пуснати свободно, а пътеката минава точно през тях, най-логично е да ги заобиколиш, както правих този ден. Въпреки, че конете бягат от туристите или пък не се интересуват от тях, когато си на открито и към теб бягат няколко коне, усещането не е от най-приятните. Може би съм гледал прекалено много Цар Лъв като малък (там бяха антилопи, но логиката е същата), може би пък фактът, че бях ухапан от кон (най-малката вреда, която те могат да направят), но се старая да заобикалям стада, когато имам възможност (но не и край Кобилини Стени, когато вече ми омръзна да ги заобикалям и трябваше да минвам през стада).
Край маршрута има няколко овчарника, някои от които могат да се заобиколят – другите са точно по пътя. Овчарникът между върхове Баба и Глава, в местност Зебрец, беше от обитаваните – чуваше се музика (поп фолк), но не видях никакви животни, дори кучета пазачи.
Въпреки, че връх Глава не е по маршрута, отбих се до върха, защото исках да видя гледките след няколко километра по-скучно ходене по пасищата и срещи с коне. Отсреща добре се личи Искри Връх – едно от най-хубавите места за снимки на Вратцата и село Згориград.
От този Згориградски връх, висок само 1097 метра има много хубава видимост към другите части на Врачанския Балкан (но не и селото), както и към връх Боров Камък и скалния му венец.
Това е последно място с гледки за следващите почти 5 км, чак до връх Ушите. От върха може да се слезе до Згориград по пътека.
В местност Говедарнико, край Меднишки връх има стари овчарници и постройки, като една от тях е обитавана. Някога тук имаше и мандра край чешма Медна.
След мандрите и овчарниците се излиза на Бучивата Поляна и, ако се продължи по черния път посока връх Ушите – юго-изток, може да не се види Мина Плакалница и състоянието на планината в тази част на Врачанския Балкан. Но, отклонявайки се от пътя до безименно възвишение 1244,6 м., пред мен се показа част от рудника и мината, като южният склон на възвишението буквално липсва – започва стръмния рудник.
Мина Плакалница има ужасно място в Българска история. Въпреки че тук, както и по други места с медни находища по пролома – Освеновлаг, Бов и т.н., находищата са били разработвани и преди, от векове, рудодобив в големи количества тук започна през 1902 година, и това промени не само природата тук, но и живота на съседните села – Елисейна и Згориград (където хора, освен животновъдство, както в другите села, вече имаха и нов начин за прехрана). От мината до ЖП гара на Елисейна, през 1905-та година, беше прокарана въжена линия, от която сега не се личи нищо, освен пробива в скалите на връх Ушите (следва на снимките).
Както и при рудника под връх Издремец на Бов, така и тук вече няма сградите на флотационната фабрика и други постройки, минавайки край рудника сега, трудно е да се представи какво се случваше тук преди 80-50 години.
Но този рудник, както и другите, щеше да остане забравен в историята, приодата, може би, някога ше върне своето, но мината остава в историята на България по друг начин – заради катастрофата от 1-ви май 1966-та година, когато срутилата се стена на хвостохранилището на мината причини ужасно наводнение и уби повече от 500 човека в Згориград и Враца, рани повече от 2000 човека, уби хиляди животни, а материалните щети бяха огромни. Много повече за история на този ужасен ден може да се прочете тук – История на село Згориград.
На 1 май 1966 г. преди обяд, дигата на хвостохранилището на мина “Плакалница” във Врачанския балкан се къса и село Згориград и крайните квартали на Враца (гъсто населения квартал “Кемера”) са залети от 450 000 кубически метри лава-подобна смес – “кал, тиня и вода”, съдържаща отровни химически елементи (тежки метали, цианиди), вкл. камъни и дървета, които повлича по пътя си. Калта изминава 7 километра и достига до площада в центъра на Враца, където малко по-рано е приключила манифестацията за Деня на труда 1-ви май.
Местните наричат трагедията: наводнение, инцидент, катастрофа, потоп, трагедия, бедствие, стихия. Наподобява на цунами, но се разстила като лава. В първите часове и дни след бедствието, сред оцелелите хора в Згориград е царяла паника и тревога за изчезналите им роднини и близки.
Хвостохранилището се намираше при сегашното начало на еко-пътека Боров Камък, където и сега, повече от 50 години по-късно мястото е като лунен пейзаж, с незнайно защо неразчистени бетонни кули. От мината може да се слезне до Згориград по тази екопътека, през водопад Боров Камък.
Моят маршрут продължи по пътя, някога използван от рудника за достъп от Елисейна, между върхове Ушите и Бук. По черния път от седловината може да се стигне до Елисейна край река Очинска или до Зверино.
На север, през върхове Бук и Яворец, може да се слезне до Зверино или да се върне обратно до Враца през\край Околчица.
Връх Ушите – 1290 метра. Интересно, дали върхът получи името си след 1905-та година, когато тук беше пробит този път за въжена линия, по която са транспортирали руда от мина Плакалница до ЖП гара Елисейна?
Звучи логично, защото върхът е разделен на две части от този пробив и от по-ниското скалите от двете страни стърчат като Уши.
Гледка от “пробива” към долината на река Очинска (понякога изписвана като Очиндолска). Край реката са махали на Очиндол, не Елисейна, като двете села имат много различни по големина землища – 8.9 кв.км на Елисейна срещу 28 кв.км на Очиндол. Слиазне от мината към ЖП спирка Елисейна (или Пролет) пак е хубава, но по-къса разходка, по време на която могат да се видят множество стари къщи от махалите Свиновете и Реката. На хоризонта е първенецът на Голема Планина – връх Чукава.
Землищата на Очиндол и Зверино се намират от двете страни от рида на върхове Ушите – Могилата – Поп, който (ридът) се вижда на долната снимка. В далечината е връх Козница, стърчащ най-високо над съседните била и върхове.
Винаги разделям всеки преход или планинска разходка на 3 части, като по този начин не мисля от началото как ще стигна до края на разходката, а си поставям по-малки цели, след които следват следващите. Понеже всяка разходка е приключение, сравнявам ги с 3-актовата структура на филми. Така при този преход, началото – първият акт – завръзката е преход от Враца до връх Ушите над мината. Това е и мястото на цел 1 – от тук мога да слезна до Зверино или Елисейна и ще съм доволен от деня.
Акт 2 – “противопоставяне” – междинната част е преходът по “билото” на Врачанския Блакан. Въпреки, че дума Било може би не е правилна, защото тук от едната страна са пасищата и ливади на високите части на Врачанския Балкан, а от другата са стръмните склонове, увенчани със скални венци, спускащи се към река Искър.
Акт 3 е от местност Коритата , “развръзка” – спускане към ЖП гара на Гара Лакатник през Осиково.
Може би сравнението е странно, може да не е подходящо, но в главата ми обичам да разделям разходкие по този начин. Дори моята Пътека на Витоша, по която съм минал повече от 100 пъти, където ходя да разходя кучето или да тренирам – Боянска Църква – Боянско Езеро – хижа Камен Дел, дълга само 3 км, също разделям на 3 части (част 1 от църквата до езерото, част 2 от езерото до един извор край пътеката и част 3 от пътеката до хижата).
Пиша го това, защото като от Ушите видях Акт 2, за малко се стреснах от изкачвания и спускания, които ме чакат.
Първият връх беше лесен – връх Дудил. Между Ушите и Дудил нямаше голяма загуба на денивелация, от 1290 само на 1260 и после до 1368 метра. Но от ниската част между Дудил и Кръстанова Могила, Могилата изглеждаше много внушително, трябваше да слезна до 1300 и после да се кача на 1430 мера.
Поглед на от Дудил на север – към Ушите, Бук и Яворец. Както и ридът на Могилата и Поп, с зеленина, идваща от Елисейна, бавно превземаща гората.
Гледка от Дудил към Кръстанова Могила. Слизайки от Дудил, след дълга разходка, чудех са как да подмина Кръстанова Могила. Съдейки по съседните върхове, източните склонове на които са невъзможни за преминаване поради скалите и скалните венци, нямах избор освен да катеря върха. По склоновете му имаше стотина коне, а да се отклонявам посока Пършевица също нямаше смисъл – идвам тук не да ходя по пътеки без гледки, а да вървя над скалите и да се наслаждавам на пейзажите.
Но щом минах последната елхичка от горната снимка, видях, че Кръстанова Могила може без проблем да се подсече от изток. Въпреки, че в крайна сметка пак се качих на над 1400 метра при съседния, безименния връх – кота 1457 метра, беше интересно да заобиколя Кръстанова Могила по този начин, минавайки под един скален венец, от който ме гледаше семейство коне, а под мен бяха стръмните склонове, а още в по-ниското още скали.
Връх Кръстанова Могила, гледан от юг. Вижда се от къде може да се мине.
Хижа Пършевица и мандрата, на север от моя маршрут.
Без съмнение най-красивите гледки до този момент бяха от безименния връх на юг от Кръстанова Могила. Гледките бяха особенно приятни, защото вече бях минал тази най-трудната част и я гледах доволен. Зеленината идваща по склонове от река Очинска е все едно изкуствено добавена. Много обичам този момент, както и обратния – есенния, когато гората е с различен цвят в зависимост от височината. Буквално на ден от ден гората се променя, а след седмица-две гората беше зелена до скалите на върховете.
Учудващо, това възвишение 1457м. няма име на никоя карта, дори на топографската карта на Осиково, където всяка местност има име. Този връх с чудесните гледки е връх, по който минава границата на землища на Осиково, Оплетня и Очиндол (както и на Софийска Област и Област Враца). Парчето на Оплетня, което е тук е много малко, заобиколено от Осиковското и Очиндолско, все едно по грешка. Ще кръстя този връх, за този пътепис и за следващите пътеписи, в които ще го споменавам като Оплетнешки Връх, селото заслужава хубав връх високо във Врачанския Балкан:)
След красивата гледка вече е землището на Осиково – Миланово, което започва малко след Кръстанова Могила и продължава по ръба на скалите на юг, юго-запад (минавайки през Козманишки Валог между Оплетнешки Връх и Бегличка Могила). Следва местност Козманишки Валог, от където започва красива пътека за Оплетня (и Очиндол), по която може да се слезе до ЖП спирка Оплетня край Остра Могила, повече за Оплетня и Кобилини Стени, както и следващата част на маршурта вече съм описвал в пътеписа с много снимки – от Оплетня до Гара Лакатник през Кобилини Стени и Миланово.
Любимата ми гледка към Кобилини Стени, където съм снимал по залез и през нощта, остава встрани, по пътека за Оплетня. Гледката е от възвишение 1404, пак безименен връх, но вече в Очиндолска територия, така че Оплетнешки Връх 2 не е походящо :)) Очиндолски връх? Кобилин Връх? Супер-Як връх? Към кого да се обърна да давам имена на върховете?:)
Този път минах бързо край Кобилини Стени, които заслужават много внимание и обикаляне, изкачване и спускане по скалните венци и скали.
Едно от най-сниманите места на Врачанския Балкан – “прозорецът” от Кобилини Стени към землището на Русинов Дел, Осиково и Понор Планина на хоризонта.
Може би някой ден, когато ми свършат всякакви пътеки и черни пътища по Искърския Пролом, ще пробавам да слезна от Кобилини Стени край изворите на Бела Река през местност Пиздица, под които имаше отдалечени колиби на Оплетня, високо в планината. Ако някога и имаше такива пътеки – те са зарасли, но ми се струва, че има начин да се мине по този маршрут.
Гледка към река Бела вода и склонове на пасищата на Оплетня от една страна (северна) и стръмните склонове на Кюковец до махала Русинов Дел от друга.
Акт 2 съвршва в местност Коритата, където черният път от Осиково за Враца минава заобиколно, а пряка пътека бързо извежда към Оброка Св. Троица. При първите ми посещения на Врачанския Балкан, през 2008-2009-та години, овчарниците край пътя бяха охранявани от едри каракачански овчарки, а от пасищата се чуваха камбанките от стада. Сега, 10 годин по-късно, тук беше учудващо тихо.
Оброк Св. Троица изглежда по-зле при всяко мое идване до Осиково. Този път забелязах, че горната част се счупи още на 3 парчета. Предишното счупване беше ремонтирано с метален “нашийник”, но новото изисква по-сериозна намеса. Надявам се, че наследниците на кръста ще успеят да го реставрират, преди да се счупи или пък да го подновят – както направиха с другия Осиковския кръст в махала Ръжища. След тази разходка се чудех дали да не дойда до кръста с кола и материали да оправя този оброк, но не го направих, страхувайки се да не го разруша в опита да го спася. (добавено 2021 г. : вече има нов кръст на това място).
Цитирам описанието на Оброка от брошура “Оброци и Оброчна Дейност в Искърското Дефиле” (pdf). Моята карта на Оброците на пролома е от Владо Тричков (бивша Церецелска махала Орешец) на юг, до Миланово/Осиково, а тяхното проучване е от Миланово/Осиково на изток. Все още не съм обикалял по местата, които те описаха в брошурата.
Обслужван
е от фамилията Пандовци. През 1932 г. в друга фамилия –
Цинцарците се случва трагедия и през същата година хора
от фамилията дават курбана. По време на Втората световна
война и след 1944 г. службата е прекъсната. На мястото е имало
каменен кръст, който през 60-те години на ХХ в. е счупен и
захвърлен в храстите.
Интересно предание разказва Илия Жильов за намирането
на кръста. През 1995 г. дошли двама мъже от долните села,
вероятно свързани с фамилиите Пандовци и Цинцаровци.
Намерили Асен Жильов и го помолили да ги заведе в местността
Троица, за да им покаже къде е било мястото на оброка.По- възрастният мъж казал, че ако намерят точното място, ще завали
дъжд. Асен им посочил точното място, защото го знаел още от
дете, намерили счупения каменен кръст, захвърлен в храстите,
и дъждът започнал леко да ръми. Кръстът е възстановен и
няколко години на оброка отново се служи.
След оброка пътят се разклонява на два, почти еднакви като разстояние и се стига до любимото ми Осиково, сега Миланово. Може би второто ми любимо село на Искърския Пролом, след Заселе. Въпреки, че размерът на Осиково е голям и винаги ми се иска да нарека това място град, не село.
В Осиково няма усещане, че си в някое умиращо село. Повечето къщи се поддържат, има хубави нови, ремонтирани стари.
Към 2019-та година в селото са регистрирани 385 човека, голяма разлика спрямо 1793 човека през 1946-та, но все пак, в сравнение с другите села на пролома и това е добре. Както и в другите села, намаляването на населението тук започна след колективизацията от 1956-та, но, за разлика от села, зависещи напълно от животновъдство, тук хората имаха и други източници за прехрана и селото не умря както Церецел, Манастирище, Буковец, Огоя и много други. Повече за Осиково – Миланово и Старо Село съм писал в пътеписа за селото – от Оплетня до Гара Лакатник през Русинов Дел. Там съм описал много за историята на селото и населението и не ми се струва логично да пиша същото и тук.
През селото минава автобусна линия Гара Лакатник – Дупни Връх (сега Дружево), като при много мазоли по краката или лошо време, следващата част на маршрута може да се спести, но аз обичам разходката през махала Ръжища и Аржишкио Камик. Понеже редовно Осиково служи за финалната част на моите разходки, имам традиция от кой магазин (в селото има няколко) да купя вода, а ако има – и портокал, който да ям по пътя за махала Ръжища. Този ден нямах късмет – в магазинчето нямаше портокал, изморен след разходката или слънчасал, взех лимон. Лимон не е същото като портокал. Изядох го все пак, добре, че имах парче Сникърс в раницата, да имам и нещо сладко след киселото, останал там от някоя от последните ми разходки. Не нося храна и не ям по време на приключенията ми, не разбирам как хората го правят. Защо ще се качваш до някой връх за да ядеш горе? Разбира се, ако преходът е за няколко дена, трябва да се яде. Но дори когато ходя за 2 дена – тоест с 1 нощувка, основното ми е да имам вода, иначе един Сникърс стига. Този ден – един лимон 🙂 Тръгнах с две 1.5 литрови бутилкви вода, като запасите свършиха около местност Коритата. Поднових ги с още две в Миланово и изпих едната на скалите, така за тази разходка изпих 5.5 литра вода, и още 1 литър във влака обратно.
Едно от училищата на Осиково. Сега, разбира се, затворено. Някога в селото имаше 2 училища – в старата част – Старо Село и в новата. По-новото е затворено от 2001-ва година. Старото – през 1960-те. След училището се минава и край старите цехове. Изведнъж от живо село попадаш в изоставената му част. Следва пътека за махала Ръжища (Аржища), махалата – с подновения през 2018-та (!!!) Оброчен Кръст Кръстовден, асфалтов път до Аржишкио Камик – по-известен като Лакатнишки Скали.
Очаквах, че този 34 км преход ще ме остави без сили, не бях сигурен дали ще успея за последния влак от гара Лакатник за София, но се оказа, че разходката ми до Аржишкио Камик – Лакатнишки Скали беше само 8 часа, имах още 1 час до влака (след който имаше още 2 за София, така че нямаше за къде да бързам) и имах време да направя това – което правя в повечето случаи, слизайки през Лакатникшите Скали – да седна на някое хубаво място над скалите, с гледка към селото и да чакам влака от горе, слизайки 20-30 минути преди влака.
За спускане предпочитам пътека, която извежда към въжения мост над река Искър под гарата, по-неизползвана е, а значи по-добра, в сравнение с пътеката, която минава край пещерата и стига до реката при ресторанта.
От махала Ръжища (Аржища) на Осиково/Миланово може да се стигне до река Искър и гарата и по друг път – през махала Долна Ръжища, отклонявайки се до нея от Ръжища при последните къщи.
Както алкохолик, който, колкото повече пие, толкова повече му трябва да пие за да има ефект от алкохола, така и аз, с моите разходки по Искърския Пролом – ставам по-ненаситен след всяка разходка и не ми се тръгва. Аналогията може да не е добра, но колкото повече ходя, имам усещане, че имам все повече нови места на пролома, които не съм видял. След тази разходка километрите, извървяни от мен по тези места надхвърлиха 1 300, а аз не искам да ходя никъде другаде и чакам подходящо време да проучвам още и още. Колкото повече неща научаваш – толкова повече разбираш, колко малко знаеш.
Съжалявам, че закъснях с моите разходки дори с 10 години, започнах да ходя по тези места и спрях, концентрирайки се повече на фотография, като по този начин изпуснах да срещна последните жители на далечните махали и да ги питам за техните родни места. Сегашните жители на селата в много случаи (в много случаи от тези, в които аз говорих с тях, което не е било много) знаят, и това не трябва да звучи самоуверено, а доста тъжно, по-малко от мен. Неведнъж съм питал някой по-млад или не толкова възрастен жител на някое село за някое място, само да получа отговор, че не го знае, или пък, че знае, но не е ходил. Сещам се за жител на Искрец, с който говорих и който ми каза, че не е ходил на скалите Столо или жена от една Батулийска махала Мечка, която “не ходи извън вилата понеже имало вълци”. Може би прекалено много се отклонявам от пътеписа, трябва да пиша: отидох, видях това, онова, снимах, край.
Следващият пътепис:
от Искрец до Гара Бов през Добравица, Столо и Препасница