от Бучин Проход до махалите на Манастирище и обратно през хижа Родни Балкани

20 км проучвателна разходка в юго-западната част на Понор Планина (Манастирище) от Витови махали на Бучин Проход – махала Мало равнище (Бучин Проход) – връх Марина Могила – Раецка махала (Манастирище) – Рашка Махала (Манастирище) – училище Раецка Махала – гробище Раецка Махала – местност Груено Бранище – връх Попова Могила – местност Градище – местност Русенец – Войнишка Махала (Манастирище) – местност Зъбера – старото училище на Войнишка Махала, превърнато в хижа Родни Балкани (изоставено) – село Завидовци – обратно до Витова Махала край река Козле

Снимките са направени с телефон. GPS трак също е записан с телефон.

Маршрут за GPS

Разстояние: 20 км
Денивелация:  700 метра
Изоставени Махали със стари къщи: Да (всичките на село Манастирище)
Обитавани Махали: Да (Витови, Мало равнище, Завидовци)
Оброчни Кръстове : 4 Оброчни Кръста + гробище на махала Раецка + вторият кръст при училище на махала Войнишка
Особености: последните около 3 км са по асфлат
Транспорт: кола (възможно с автобус от София Гара Север)

Пътеписът е от 2018-та година, но през 2024-та направих видео за същите места: 

 

Пътепис 2018: 

Може би по-краткото заглавие трябваше да е “из махалите на изоставеното село Манастирище”, но исках да спазя традицията пътеписите да имат “от____ до____”.

Село Манастирище не е стандартно село с център с кметство и поща и малки махали, разпръснати по съседните склонове. Селото състои от 3 основни махали, с няколко малки под-махали край всяко и по този начин няма изразен център. Землището на селото заема голяма територия по южните склонове на юго-западната част на Понор Планина, известа в тази част, както и селото, като Манастирище.

Все още останалите, в по-голямата част изоставените къщи, са разположени на три съседни рида на планината. Най-западната е Брегалница и е единствената обитавана махала. Част от махалата се намира точно на главния път от София до Видин (през Петрохан) и това обяснява защо в къщите край пътя все още има живот. Втората, централната, махала е Раецка, но на картите махалата е разделена на три: Рашка, Раецка и Раешка (а пък западно от Брегалница има и Раецката махала). Логично е голяма махала да има по-малки махали близо до нея, но странни са тези 3-4 имена, много приличащи и звучащи почти еднакво. Третата голяма махала е Войнишка махала, най-източната на това село, която има три малки под-махали Лилина, Стаменова и Спасова.

Землището на селото е такова, че то не стига до река Козле (в едната си част известна като Реката, която след Искрец и сливането й с Брезенската става Искрецка) на юг, а свършва по склонове на планината. При реката са махалите на Бучин Проход и Завидовци. На север са високите части на планината с върхове Попова Могила, Белия Камък и Вардището, някога пасища за животните от Манастирище, Брезе (Бърдо) и Бракьовци. Източната част на планината е заета от махала Бърдо, която е към Брезе.

Някога всички тези места в планината са били обитавани, склоновете бяха пасища и ниви, от всяка махала имаше пътеки и пътища до съседната, имаше дори две училища – в Раецка (Рашка) и Войнишка Махали. Склонове на Попова Могила и Белия Камък са били голи – без гора и са били част от пасищата. Между двете била (с върховете Белия Камък и Вардище) има равнина – Равнището, някога заета от картофени ниви.

Който е чел другите ми пътеписи от тази част на България, знае какво следва. Споменавам как преди деветосептемврийския преврат тук са живяли много хора (над 600 човека в начало на 1940-те!), как махалите са били пълни с живот, а след това населението тук намаля драстично (до 100 човека към края на 1950-те), най-вече заради колективизацията. Въпреки, че историята на всички села край река Искър е такава, съдба на всеки човек тук е различна. Къде отидоха тези 500 човека, които от поколения са обитавали тези високи склонове на планината? В големите градове, в блокове. Които останаха тук – трябваше да се трудят за ТКЗС (което тук е при главния път София – Видин). Хората бяха принудени да изоставят заложения в тях от поколенията живот и да започнат друг, а вече техните деца и внуци никога не са се върнали обратно, този живот беше завинаги загубен. От друга страна, разбира се, процесите на урбанизация така или иначе щяха да се развиват и такива места щяха да се загубят със или без колективизацията. Аз обикалям по тези места и ги проучвам, защото след още 10-20-30 години може би няма да останат здрави къщи, няма да има почти никаква следа от тези някога населени села и махали.

За този маршрут избрах да тръгна с кола от София, въпреки, че има автобус от гара Север, който отива за Искрец и минава през Бучин Проход и би бил доста подходящ за тази разходка. Тръгнах от махала Витови, която е към Бучин Проход, паркирайки край махалата.

Витова Махала е по-скоро вилна зона, защото по моя маршрут не видях стари къщи или обитавани нови. Пътят продължава на север и стига до Ловен Дом на ловна дружина “Манастирище”. Понеже обикалям по тези места в делнични дни, за да нямам срещи с ловджиите, които останаха единствените хора, които обикалят по тези, вече станали диви, места, край ловния дом беше празно.

От ловния дом черният път продължава за махала Мало Равнище, но реших да я заобиколя. Край махалата някога имаше сечище, след което остана лабиринт от пътища, някои от които водят до никъде, другите са зарасли, третите заобикалят много повече, от колкото трябва. Успях да хвана правилния маршрут, излизайки над махалата.

Както и на много места в тази част на България, на много места боровата гора умира.

Тук, край връх Марина Могила, преди първите къщи на Манастирище, борчета са сухи, стърчат като клечки и при по-силни ветрове ще се счупят и паднат, затрупвайки изоставените пътеки и пътища, павейки ги непроходими.

Хубавото на зимното ходене е, че знаеш, кой е минавал по пътя преди теб. Лято може да вървиш по пътека, по която пет минути преди теб е минала мечка и да не го знаеш, а сега стъпвах по следите на глигани, сърви, вълци и лисици. Тук-там се личеше, къде семейства глигани са търсили храна.

Някъде преди връх Марина Могила свършва община Костинброд и започва община Своге, в която е селото. Хванах път, който заобиколи връх Марина могила леко от запад и излязох към първите къщи. Раецка махала. Край махалата имаше доста “оброчни” дървета, но, след като се отклоних до повечето от тях, не успях да открия оброци, а мястото изглежда доста подходящо. След като открих Оброци на селото, които бяха по този маршрут – разбрах, че тук не са ги слагали както на повечето други места по пролома, избраните места не са очевидни, или просто мина толкова време, от както ги сложиха, че местата наоколо са се променили доста. В това село открих най-старите оброци, които съм виждал.

Останах приятно изненадан, когато първите къщи на селото ме посрещнаха в много по-добро състояние от къщите на съседната (на изток) махала Бърдо, където не остана къща, която да не е разбита, разрушена, без врати и прозорци.

Разбира се, в тези къщи не се живее от много години, но те все пак стоят заключени, а някои имат здрави огради и дори по-съверемени постройки край старите къщи. Дори по сателитни снимки се вижда, че малката нива край тези къщи продължава да се обработва.

Но това бяха първите постройки, по чудо останали в сравнително, за тези места, добро състояние. Следваха типичните гледи за високите махали – разбити къщи в които може да влезе всеки. Отклоних се до поредното “оброчно” дърво без оброк до него, а край него – изоставени къщички.

Сателитните снимки от преди 10 години показват, че имотът с жълтата къща от следващите снимки беше ограден и се поддържаше, личи се обработена земя край къщата.

2005 и 2017 години.

Сега мястото изглежда така:

Самата постройка е доста странна, първо, че е жълта, но това може би е така, защото е била обитавана по-дълго от другите, изоставени отдавна постройки и се поддържаш, второто е, че изглежда като половин къща – от източната страна е гола стена, все едно някога имаше втора половина на постройката.

Влизайки вътре, в средата на единствената стая ме чакаше мъртво животно, предполагам, че е Златка или Белка, но търсейки в интернет снимки на първото, попаднах само на снимки на някаква жена (трябва да се търси “златка животно” за да се видят снимки, които трябват).

Върху старото легло имаше перушина на някаква птица, така че предполагам, че мъртвото животно от горната снимка се настани в постройката и живееше тук, носейки плячка и беше последният жител на тази махала.

Мисля, че няма нужда да описвам следващите снимки. Това беше една от двете къщи, които снимах по време на тази разходка. Така се получи, че последните ми три приключения в тази част на пролома бяха свързани с изоставени къщи.

     

От безименния връх край къщата, с оброчното дърво, има гледки както към останалата част на махалата на юг и на запад, така и на юго-запад към Чепън планина и Сърбия…

… и към Витоша и дори Рила.

Следвайки черния път на север, точно край пътя, от южната страна на една могила, на метри от стари къщи открих първия за деня Оброчен Кръст. Знаех, че в тази махала има 2 оброка, има ги отбелязани на карти, дори на съветските топографски карти, така че изненадата не беше голяма. Когато ходя по тези места, по пролома на река Искър и наоколо, не проучвам картите предварително. Предпочитам да имам приключение и да открия за себе си неща, които не очаквам. Понякога това е невъзможно и случайно научавам за оброци и т.н. от карти. В някои ситуации е за добро – има Оброчни Кръстове, които не бих могъл да видя без карта, но специално с този кръст, нямаше как да не го видя от пътя (за разлика от следващия).

По кръста се личат букви, но не мога да разбера думите. В сравнение с другите, които съм откривал, които са от по-късен период, почти със сигурност мога да кажа, че този кръст би трябвало да е от първата половина на 19ти век.

Кръстът е от южната страна на една могила, каквито наблизо има още 2, но без оброци.

От другата страна на пътя, точно до кръста има две постройки. Къща за хора и за животни, еднакво важни за хората, които са живяли тук и са зависили от животните за прехрана.

Тази махала не е била електрифицирна и това я различава от съседната (през един рид) махала Бърдо на село Брезе, където състоянието на къщите е значително по-лошо. Къщите от Манастирище не са разбивани с цел извличане от стените на жици и кабели, така че постройките са по-здрави. Разбира се, че в такива изоставени къщи са влизали, и не веднъж, но все пак вътре останаха някакви неща, а не само голи стени, както в Бърдо.

Аз влизам в къщите, правя бързо няколко снимки и после ги разглеждам вкъщи. Не прекарвам време вътре, защото е опасно. Изгнилите покриви могат да се срутят всеки момент.

Следва училището на махала Раецка (Раешка, Рашка). Покривът е изгнил и пропаднал, цялата постройка е опасна и скоро ще се срути.

Сградата е на ключово място – на кръстопът с достъп от всички малки махали в тази част на планината.

Няма информация до кога в това училище са учили деца, но съдейки по демографските данни, които са достъпни, предполагам, че последните ученици са получавали знанията си тук през 1950те години, може би най-късно началото н 1960-те.

Трудно е да си представя времето, когато зад тези стени тук са учили деца. Училището се намира на 1000 метра надморска височина и на права линия от него, на 4 км на изток се намира училището на махала Бърдо, от което не остана нищо, освен основите. Странно съвпадение. Ако училището на Войнишката махала, което следва по маршрута, също беше на тази права линия (не е така), щеше да е съвсем странно и със сигурност не съвпадение.

Край сградата на училището е постройка, която беше използвана за нуждите на учениците и учителите. Дали за нощувки при лоши условия през зима, дали като дом за учителите, след това сградата беше превърната в ловен заслон, на който все още стои табела “Ловен Засон Бай Йосо”. Въпреки, че е толкова стара колкото и съседните постройки и къщи, вътре може да се нощува при непредвидени ситуации. Има дупки в стените, не всички прозорци са здрави, но при необходимост – мястото може да се използва за подслон.

Зад Ловния заслон се намира вторият оброк за деня. Този приятел нямаше да открия без карта, не се личи от пътя, скрит е в храстите и се вижда само от скалите на север от него (от където прилича по-скоро на дънер). Според картите край оброка има нещо като малко езерце, но зимата не го забеляах. До първия оброк пък имаше чешма. Така тези два оброка са свързвани с вода, с източници, защото иначе точно до тях няма дървета или нещо друго, което е логично да има до оброк.

За този кръст вече съм на 90% сигурен, че е от първата половина на 19ти век. Както и неговият съсед, този кръст е отдавна забравен и изоставен. Никой не слага върху раменете му букети с цветя и тук не се правят събори на махалите.

По кръста се личат букви, но след толкова години, може би 150- 200 , е трудно да разбереш какви думи са изписани по западната му страна.

Училището и оброците се намират на кръстопът, като пътищата от тях продължават в различни посоки – на юго-запад към останалите части на махалата, на юго-изток към няколко къщи на махала Раешка (от където може да се слезне до Завидовци) и на север, към билото на планината, от където има път за другата махала – Войнишката, към която и продължавах.

Скалите над махалата са доста интересни. Всъщност такива стърчащи скали има по много места в тази част на планината. Пътят, който продължава на север е изровен от тежки камиони, извозвали мъртва гора от сечища и е оголен – под няколко сантиметра земя се личат скали. Сигурно преди много години, стотици години, тези места са били скалисти без всякаква растителност. На долната снимка е гледка от скалите, вижда се част от маршрута и сградата на училището и ловният заслон. Вижда се и Софийското поле и Витоша.

Продължавайки на север, вниманието ми беше превлечено от някакъв паметник край гората, от далече приличащ на партизанските от Батулия и Бакьово. Отбих се до памтеника да го видя и тук ме чакаше голямата изненада на деня. Гробище на село Манастирище, а по-точно на махалата през която току що минах. Гробището по никакъв начин не се личи от пътя и ако не изнесеният малко встрани паметник, щях да го подмина изобщо без да го видя.

Не бих могъл да предположа, какво богатство от кръстове се намира в тази гора край махалата. Кръстове, които съм виждал като Оброчни по западната част на пролома и които смятах за уникални, бяха и тук, използвани като гробищни. Разбира се, има разлика между гробищен и оброчен кръст, но говоря за стила на изработката.

Имаше сигурно 30-40 вида кръстове. Малки, средни, с кръгове, с дълги и с къси рамене. Най-странното за мен бяха няколко купчини кръстове, по 5-7 кръста нахвърляни един върху друг. Не мога да си го обясня. Не са паднали, просто са сложени един върху друг, по няколко кръста.

На повечето гробищните паметници от първата половина на 20ти век са изписани само имената и датата на смърта, без датата на раждането.

Опитах се да вдигна един голям кръст, за да предположа теглото му, но не успях. С какъв труд са ги изработвали, как са ги доставяли тук…

Успях да вдигна малкия кръст, за който очаквах, че ще е без надписи (все пак е изваден и хвърлен), но и по него имаше имена. Преди това помислех, че може би кръстове са оставени тук преди много години, когато са били изработени и доставени, чакащи да бъдат използвани. Но след като видях изваден кръст, използван някога за някой… възможно е да се използвали едно и също място за няколко човека, роднини, в различни години, вадейки кръста на предишния и слагайки го до новия?

Кръстове от 19ти век стоят редом до по-нови гробищни паметници, най-новият от които беше от 1992.

Написах, че кръстове тук са различни от оброчните, но ето кръст с букели, от дясно на снимката, почти същият както от махала Бърдо (самотният) а до него е кръст, почти 1 към 1 с кръста Св. Георг(без И) от същата махала Бърдо (от 1912) година.

Странно как най-обикновеният, временният кръст запази най-много информация. По съседните по-нови паметници вече не се личи информация, а благодарение на този дървен разбрах за една жителка на махалата, родена 16. 12. 1896 година и починала 28.08.1984. Как се раждаха хората по тези места, през зима, през 1896 година! На 1000 метра надморска височина, в планината.

Това е паметникът на същата жена, но по него информацията почти не се личи. Вижда се, обаче, снимката. Зад паметника от 1986-та година има стар гробищен паметник, предполагам, на нейните роднини.

1992. Най-новият гробищен паметник, който видях на това гробище.

А този паднал (или изваден и сложен) кръст прилича много на кръстове от църквата в Брезе, които преди това смятах за уникални.

Не виждам разлика между тези кръстове и оброчни, които откривам по махалите по пролома. Букели, рисунки на цветя. Може би единствената им разлика е в това, че на гърба бяха изписвани имената на починалите, а не на светците, на които са слагани.

 

1911 година.

Останах много изненадан от това гробище и от кръстовете, които се оказаха еднакви с Оброчните, които се срещат на много места в тази част на България. Камените кръстове са били дело на Гинските майстори и не спирам да се учудвам как успяваха да ги правят толкова красиви.

Подреждайки картата ми с Оброчни Кръстове, разбрах, че Гинските оброци не са стигали до източната част на Искърския пролом. Такива се намират само от западната част. На изток оброците са по-обикновени, нямат тази професионална изработка. За Бовските се личи, че имат еднакъв стил, може би на някой майстор от селото, а вече по другите места кръстовете са различи и сигурно са правени от обикновени хора в селата.

Това гробище, както и Оброчните кръстове са паметници на една несъществуваща вече Бълагария. Гробището сигурно не се вижда през летните месеци, храстите го скриват, или по-скоро пазят, от случайните минувачи, макар че кой ходи по тези места…

Въпреки множеството кръстове, имаше един, за който знам със сигурност, че не е част от гробището.

Над последните паметници, на запад от тях имаше един малък скромен кръст – без изписани по него думи или цифри, с рисунка от западната страна. 99% Оброчен Кръст.

Моят маршрут продължава на север, към едното от двете била на тази част на Понор Планина, към връх Попова Могила, от който планирах да слезна към Войнишката махала. Вече съм минавал по черния път към и през махалата през лято, когато направих един веломаршрут по Понор Планина, но да обикаляш тези места с велосипед, и то през лято, е неуважение към историята, която има тук. Нищо не се вижда, може да подминеш оброк, скрит сред високата трева, може да не видиш никакви къщи.

Излизайки на черния път, който започва от главния път София-Видин и продължава към Войнишката махала на юго-изток и към Равнището на северо-изток, при разклона за тези два маршрута, аз поех направо към връх Попова Могила, по все още голия склон на планината.

Специално споменавам “голия”, защото природата си връща своето и местата, които някога са използвали жителите на Манастирище за пасища вече се превръщат в борови гори. Долу е сравнение на 2011 година (горе) и 2017 година (долу) на склона на юг от Попова Могила. За съжаление качествени сателитни снимки на това място започват от 2011 година, когато по тези места вече нямаше живот от много години. Картите показват – преди тук нямаше никаква гора.

Вървя край връх Попова Могила – на каратата е нарисувана ливада, а в реалност по южните склонове вече има труднопроходима борова гора. На север, северо-запад има страхотни гледки към основното било на Западната Стара Планина и връх Ком.

На запад се вижда останалата част на планина Манастирище, а зад нея – Чепън Планина.

Вървях по следи на животни, тук заек, там лисица. Така стигнах и до самата лисица, търсеща нещо в с нега. Викнах няколко пъти, да не я изненадам отблизо и тя се скри в гората.

На север е второто било на планината, с връх Вардище. Между моето било и другото е споменатата вече местност Равнището, където, според един пътеводител 1987 година се засаждат картофи. Дали все още е така? Сателитните снимки показват, че в долината има няколко обработени ниви.

Връх Попова Могила е висок само 1305 метра, Копитото на Витоша е по-високо, но тук усещането на планината и свободата е съвсем различно. Билото е все още голо, но е възможно още през моя живот да се превърне в гора. Сега борчетата идват от юг и превземат все повече и повече територия.

Моята идея беше да слезна пряко от върха към Войнишката махала, ридът с която започва горе долу от върха. Въпреки, че знаех, че склоновете вече са в гора, приключението все пак се оказа не от приятните. Иначе от върха може да се продължи на изток, по билото, през връх Белия Камък и да се слезне до Брезе през махала Бърдо, а от там да се хване маршрутка до Своге.

Новата гора е гъста, борчета са плътно един до друг и през клоните им трябва да се пробиваш наведен и със затворени очи. Пътят ми по пряка линия беше към 700 метра от върха до черния път за махалата, но тук -там хващах стари пътеки, които водеха до никъде и удължих маршрута. На някои места вървях по следи на животни, най-вече лисици.

Вече когато стигнах колата и свалих раницта видях колко много борови иглички съм носил между раницата и гърба ми, която не съм свалял и не съм спирал за почивка от Попова Могила до колата, но пътеписът продължава…

Когато вече слезнах до черния път, по който съм минавал с велосипед, исках да се отбия до място, отбелязано на съветските топографски със знак за паметник, най-вероятно оброк. Местност се нарича “Старо Село”, наблизо има извор, а картата на тази територия от 1878 година показва, че тук са били едни от първите къщи на селото. Карти от различни периоди издават места на къщи, където вече няма дори основи или камъни. Отбелязанто място с паметник – оброк беше точно върху свлачище, което не изглеждаше голямо на сателитни снимки… но всъщност беше много стръмно и абсолютно нереално за проучване. Гледайки старите карти и сателитни снимки, струва ми се, че причината на това свлачище и още много други подобни в землището на селото е точно липсата на гората. Дали горите тук са били изсичани и превръщани в пасища от жителите на селото? Най-вероятно е било така, а с това са последвали и такива свлачища. Сега природата връща територията и укрепва такива места с нови дървета.

Край свлачището и мястото, отбелязано с паметник имаше тази купчина камъни. Дали това са били основи на някаква сграда (манастир) или не, не мога да кажа.

След връщането на пътя следва още едно място, отбелязано с “паметник”. Намира се на възвишеност преди първите къщи на махалата, но и там липсва оброк или каквото и да е било друго. Личи се, че на това място имаше някаква постройка, както се личат и иманярски разкопки. Дали са намерили нещо? Тук предполагаемо имаше манастир. От манастира, от който останаха само няколко камъка, се виждат склонове на Белия Камък и Попова Могила, по който вървях. Добре се вижда новата гора и как тя продължава към Белия Камък.

Край манастира има и скали с чудесна гледка на изток, към останалата част на Понор Планина. Най-отпред е ридът с махала Бърдо, увенчана с върхове Градо и Кула. Зад рида е любимата ми част на Понор Планина, започваща над Добравица със Столо, Лупова Глава, Препасница, Крета и продължаваща до връх Була и така ча до река Искър при Гара Бов. Виждат се върхове Торсилова Могила, Каишов Връх, Върха. Зад тях се вижда дори Издремец и Чукава! В дясната част на снимка е и връх Церия.

Маршрутът продължава по черния път на юг, към Завидовци, край махалата. Късите зимни дни промениха разходката ми. Похарчих прекалено много време край Раецката махала и в боровата гора и вече нямах време да проучвам Войнишката махала. Получи се почти същата ситуация, каквата беше с вело-разходката ми, когато бързо се спуснах през махалата без спирки.

Първата къща от махалата, която посреща всеки идващ от север е обитавана. Поне сезоннно. При миналото ми минаване тук в двора имаше бутилки с вода, сега ги няма – но има дърва за огрев. Оградата е доста интересна – направена е от клони. Край къщата нямаше никакви следи в снега, но се личи, че тя не е изоставена. Което не може да не радва! Със сигурност ще минавам тук пак, защото махалата остана непроучена по време на тази разходка, надявам се да видя някой в тази къща и да разпитам за махалите и селото.

Както и в съседната махала, така и тук има не едно “оброчно” дърво, което те кани да се отбиеш до него и да го огледаш от всички страни. Отбих се сигурно до 7-9 такива дървета, но оброци не открих. Направо ми се иска да дойда тук и да сложа оброк, толкова подходящи са някои от “празните” места.

Но, както разбрах от първата махала, в това село Оброчните Кръстове се намират на неочаквани места. Така, след като търсих оброци край стари дървета, оброкът на махалата ме чакаше точно край пътя, в дувара на старото училище! Подминах го през лято без да го видя. Но сега се личеше добре, а и няма как – той е точно до черния път.

Личи се, че и този кръст е много стар, сложен тук не по-късно от първата половина на 19-ти век. Голяма част от Оброка е скрита под земята и не се личат част от буквите, не че мога да разбера какво пише така или иначе.

Кръстът се намира до сградата на училището на тази махала. Територията на училището е голяма, ако съдим по камената ограда (дувара). Някога и тук са играли деца. Кой може да си го представи сега? По тези места са живяли повече от 670 човека! Сега не срещнах нито един. Училището е доста голямо за такова място. Съдейки по статистиката на населението, която посочва как за 20 години между 1940те и 1960те селото напуснаха 85% от жителите му (от 667 на 101), училището би трябвало да е функционирало до средата на 50-те, началото на 60-те години. Не знам кога точно, но след това то беше превърнато в хижа с гордо име “Родни Балкани”.

Може би сега мястото на хижата изглежда странно, тук не ходят туристи, но все още може да се намерят пътеписи, в които се споменава тази хижа. В пътеводителя на Стара Планина от 1987 година се споменава, че в хижата имаше 21 легло. На прозореца е закачен Тъжен Помен за Георги Тимов, от 2008 година. Търсене в интернет не даде резултати и не знам дали този човек някога е бил хижар, учител или пък кмет (кметски наместник) в селото. Може би е бил един от жителите му и Тъжен Помен е закачен на единствената подобна сграда в селото, на кръстопът и на път за всички други махали. Това училище, както и другото се намира на място, което да е достъпно от всички съседни махали.

За разлика от къщите от Раецка махала, от хижа Родни Балкани е изнесено всичко.

Сградата е много опасна. Влизаш вътре и отгоре те гледат остри пирони, готови да се срутят върху теб.

От трите училища в тази планина, това е … най-запазеното, колкото абсурдно и да звучи.

Личи се къде беше столова, къде кухнятя.

Показах другото училище до Ловния Заслон, а третото училище може да се види в пътеписа ми за махала Бърдо. Но от него не остана почти нищо – само основите. Скоро и тази сграда ще се срути. Все още има живи хора, които са спали в тази хижа. Може би са живи и хора, учили в това училище. Сигурно има и снимки на хижата, когато тя приемаше туристи. Сещам се за друга хижа – Лескова, която също някога е била училище на едноименната, вече мъртва, махала. Лескова имаше късмет да е по маршрута Ком-Емине, както и да е близо до ловно стопанство, благодарение на което тя все още функционира.

В двора на училището има още един кръст. Както написах, предпочитам да не проучвам маршуртите ми преди тръгване, под което имам предвид да не търся в интернет подробности – имената на махалите, върховете и т.н., за да не попадна на пътеписи, издаващи интересни места и да остана изненадан от приключението. Търся тези места след разходките, да сравня това, което видях аз и другите преди мен. За тези места, разбира се, пътеписите почти липсват. Когато се врърнах и търсих информация за училището, хижата, махалата, попаднах на пътепис на единствения блогър, който описва тези места, в които той споменава думите на последния жител на махалата, който му е споделил, че кръстът в двора на училището е преместен тук от гробището не се знае от кой, но сравнително наскоро (тоест не когато Кръстът беше направен). Когато го видях, направи ми впечатление, че кръстът гледа на Север-Юг, не Изток-Запад, както трябва. Другото странното е, че той не е вкопан, а подпрян с камъни. Но сещам се за Оброчен Кръст Св. Иеремия в Церецел – махала Еремие (Церецелски Ханчета) – който също гледа на Север-Юг. Така че не знам, дали този Кръст е Оброчен или не, защото, като видях на гробището, визуално те са трудно различими. Някъде край училището има гробище и на тази махала, но нямах време да го търся, слънцето вече се скриваше зад хоризонта…

Чао на хижата и на училището. Затварям очите и се опитвам да представя две различни картини от исторяита на тази сграда. Първо – с тичащи деца в двора. Дали тогава щях да съм добре дошъл по тези места? Колко ли кучета-пазачи на стада имаше по тези места.. сигурно нямаше да ме пуснат да мина по пътеките… 667 човека, колкото и да затварям очите, не мога да си го представя. За да представя годините от втория живот на сградата – като хижа е по-лесно… щом я има в пътепис от 1987 година, значи е съществувала още поне 2-3 години след това, сигурно някъде до 1991. Интересно е, че хижата е със същия жълт цвят както и оная къща с мъртвата белка от Раецка махала.

Гледка от възвишението край хижата. На изток от сграда има няколко къщи, които остават за проучване за друг ден. Махалата заслужава повече време и ще дойда тук пак, за да се отбия до другите къщи и да потърся гробището на Войнишката Махала.

На запад от рида също остават къщи за проучване – от махали Стаменова и Лилина.

От училището до пътя Бучин проход – Своге остава само слизане, през борова гора, по маршрут, който вече съм минавал, но през лято. Тогава на места трудно откривах черния път – всичко беше зарасло с висока трева. Сега беше значително по-лесно. До отдалечената къща на Войнишката махала, има по-нова сграда, може би вила, сигурно от 60-те или 70-те години на миналия век, а до нея и още една изоставена кола. Бързайки по пътя, не се отбих да я огледам. Другата подобна кола е при връх Кукла, до махала Бърдо.

Докато спрях да снимам колата, усетих шум идващ от 15-16 метра пред мен, на завоя след къщата. Семейство глигани търсеше нещо вкусно точно на пътя. Сетих се, че снимах точно това място при миналата ми разходка и тогава предположих, че мястото е разровено от глигани, но все пак бях учуден, че точно на това място ги срещнах да ровят точно там, където вече е разровено.

Бързах да слезна долу, но не толкова защото не исках да оставам в тъмната гора, колкото защото ме чакаха още 3 км по асфалт до колата, по път, по който се прибират с колите си не малко от жителите на Искрец, Свидня и дори Своге от София.

На един от завоите забелязах любопитна табела на едно от дървета. Така знаех, че напуснах Манастирище и вече бях в Завидовци.

С този маршрут успях да разгледам малка част от махалите на централния рид на селото, да открия няколко оброка, да намеря едно от гробищата и изоставената хижа. Остана ми още не малко за проучване в това село, но дори да се върна 20 пъти в тази планина, със сигурност тя ще продължи да пази много тайни на предишните й обитатели, които никога няма да науча и да намеря.


Следващият пътепис:

от Гара Лакатник до Гара Бов през Заноге и Заселе


Предишният пътепис:

от Брезе до махала Бърдо, връх Градо и връх Белия Камък


 

Към другите пътеписи от Искърския Пролом!