от Балша до Своге през изоставените махали и оброци на Церецел
25 км проучвателна разходка от автобусна спирка село Балша – черен път до първата махала на Церецел по маршртуа “Равния Рът” – махала Рудениче – махала Ливаге – махала Бербатица – махала Делова Мома – река Дълбочица – махала Ялна – махала Лешнето – връх Василева Могила – ловен заслон Своге – махала Габрико – махала Косматица – гара Своге
Снимките са направени с телефон. GPS трак също е записан с телефон.
Маршрут за GPS
Разстояние: 25 км
Денивелация: 1000 метра
Изоставени Махали със стари къщи: Да (повечето изброени в описанието)
Обитавани Махали: Да (в махали на Церецел – Ялна и Лешнето има обитавани къщи, махалите на Своге са обитавани също)
Оброчни Кръстове : 8 оброка по маршрута + 3 при кметство Церецел + 1 на изток от връх Високата Могила + 1 под Криво Бърдо + 1 над Криво Бърдо
Особености: тъжна разходка по изоставени и разрушаващи се къщи от някога голямо село Церецел
Транспорт: БДЖ
Церецел. Как да започна? Тази разходка, въпреки първите 7 км по обикновен черен път от Балша до пъврите къщи на голямото село Церецел, е сред най-запомнящите се за мен. Може би беше добро съчетание на късна есен, дъждовен ден с ниски тъмни облаци, увиснали над планината, където някога са живяли над 1360 човека в над 260 къщи в повече от 40 махали, сега изоставени и подходящи за проучване точно в такова време – дъждовно, мрачно и тъжно.
Малко история. Искърското Дефиле такова, каквото го познаваме сега е много по-различно от това, което то е било преди построяването на ЖП липия край реката след освобождението в края на 19ти век. Сегашните села, край реката, включително новия център на Дефилето – Своге, не са съществували във времената, когато тук са живяли животновъдите, когато тук имаше много махали по високите части на планините. Животът тук е бил съвсем друг. Вместо да живеят в дерета, близо до реката, а по-точно до пътя София – Мездра и ЖП линията, хората са живяли горе – най-вече по южните склонове на планините над пролома. Благодарение на невероятно точната карта на България, направена точно след Освобождението, може да се види къде имаше живот по пролома и изненадващо виждаме, че сегашните населени места са били или гори или пасища край реката. Когато зависиш от природата и от животните, няма да живееш на северния склон или в дере при река, както правят сегашните жители на пролома.
Село Церецел някога е било толкова голямо, че е заемало площ от Балша/Кътина на юг, река Искър със сегашните села Владо Тричков и Томпсън на изток, Царичина/Чибаовци на запад и река Искрец, сегашните Свидня и Своге на север. Това е много голяма площ, където своя дом са намерили стотици хора, а пасищата на животните са били по високите части на тези планини – Софийската и Мала планина (тук, споменавана понякога като Косматица).
Животът в Церецел, както и навсякъде по пролома се променя значително първо след построяването на ЖП линия (прогрес), но най-драстично след това от “народната власт” (с колективизация, национализация ) – прогонила много хора от родните си места.
Първото беше прокарването на ЖП линия, прогрес, развитие, хора от махалите са участвали в строителството, имаше работа. След това много хора работиха по гарите и спирките. С две думи – животът се промени. Така се появиха сегашните села край реката, хората започнаха да строят къщи в ниското, където преди това нямаше живот.
Втората промяна донесе “народната власт”, колективизация, национализация и всичко свързано с това и така трудолюбивите хора от селото, обикновените хора, животновъди, трябваше да се сбогуват с предишния си живот. Така, от 1946-та до 1985-та населението намаля от 1383 човека на 147 (имаше и отделяне на някои махали в нови села, но това е малък процент от населението). Дори това, че районът на запад от Церецел, към Царичина и Чибаовци е богат на антрацитни въглища не помогна много за запазване на населенето, въпреки че находищата започнаха да се разработват, в Томпсън построиха завод/фабрика за тяхната преработка.
Повърхностният ми преразказ на историята на това село и хората, живяли тук е много примитивен. Ще ми се да знам повече, да намеря повече информаиця за тези места.
Развитието на района като вилна зона на София, започнато през 80-те години на 20-ти век, спря неочаквано бързо – новото време след 89та донесе такова ниво на битова престъпност, обири, кражби, че да поддържаш вила по тези места стана безсмислено.
През 1893 година, когато в сега големия град Своге са живяли 539 човека, в Церецел имаше 710 жители в 104 къщи. През 1934 – 1171 човек. През 1946та – 1383! И населението намалява с повече от половина след колективизацията – и през 1965 става 560 със стабилна тенденция за намаляване. Имаше период, когато тук имаше 260 къщи и 2 училища. Кметство. Сега по тези земи са регистрирани малко над 20 човека.
Къщите са прази, в някои влизат животни, в другите ловджии или престъпници, всичко, което можеше да се открадне е откраднато и къщите са оставени на природата, която бавно връща територията си, но не и гората – жертва на дървосекачите, законни и не толкова.
В някоя паралелна вселена, където България тръгна по друг път на развитие след Втора Световна Война, Церецел може би стана име на голяма вилна зона на София, може би така и остана село, както останаха села по високите части на Родопите. Може би, може би….
След това дълго и тъжно начало идва ред на пътеписа. Избягвам да започвам разходките ми от Софийските села в подножието на Стара Планина защото първите километри са винаги еднакви, не интересни, без махали, оброци или каквото и да е било друго интересно. Така и от село Балша, до което стига автобус 30 от МС Обеля и се тръгва на север по черен път с множество разклонения.
Чакайки автобус за Балша от Обеля, на спирка до мен беше седнал мъж с пластмасова чаша пълна с вино и миришещ доста на алкохол. Не бях видял чашата преди да го питам дали съм на правилната спирка, но така се сучи, че той започна да ме разпитва как така ходя сам и че него много е страх от вълци в гората. Обясних му, че по моите маршрути срещи с кучета могат да бъдат много по-опасни от колкото вероятността да видя вълк или пък мечка… Но в тишината на първите 7 км до Церецел не ме напускаше усещане, че не съм сам в тази тиха есенна гора… но със сигурност бях сам в махалите на Церецел.
От Балша до Своге най-лесният път е по маршрута посока връх Церия и махала Церецелски Ханчета, но тук няма да пиша за този маршрут. Описан е в другия пътепис. Вместо обиколка на махалите, маршуртът през Церия е по-бърз, но и по-скучен.
Тръгнах от първата спирка в селото нагоре, край връх Кълна Глава и чак 7 км след селото, след лабиринта от безбройни черни пътища стигнах до интересната част на прехода – първата махала на Церецел – Равния Рът. Преди махалата, до която се стига по по-зарасл път, има разклон за друг черен път, отиващ на северо-запад, по който може да се продължи за Церия и Своге. В махала Равния Рът има само 4-5 къщи, разположени в големи имоти с все още здрава бодлива тел край тях. Къщите добре се личат в голата гора заради цвета им – тук те са бели, за разлика от другите махали.
След Равния Рът, следващата махала е Рудениче, пътят за нея минава край приятна малка горичка от брези, рядко срещани по тези места в такива количества. Дали са изкуствено залесени тук?
При поредния разклон “махалите на Церецел – връх Церия” има отбивка на юг към махала Рудениче. Тук ме чакаше първата страхотна изненада/подарък за този ден – неотбелязан на нито една карта ОБРОК! Оброк Свети Симеон от 1954 година! Сред множеството оброци, които съм намирал (над 100) , не се сещам за нито един от 1950-те! На кръста добре се личат думите и цифрите, въпреки, че Симеон е написано като СимИон, а под името има друга друма, която аз не мога да разбера – “Седмост….”.
Освен, че оброкът е страхотен, неочакван и от по-различно време, оказа се, че той се обслужва! Дали тук се събират наследниците на тези земи? Край оброка имаше типичните букети с цветя.
По всичко се личи, че тук се правят курбани и събори. Надявам се, че от някога местните жители и техни роднини, а не от обикалящите по тези земи ловджии, идващи тук с джипове през Кътина. Но за ловджиите ще има още в края на този пътепис…
Махала Рудениче не е малка по площ, но в нея няма много къщи. Интересното тук е наличие на вили, сигурно защото някога те бяха лесно достъпни от Кътина по пътя покрай реката.
Табелите тук напомнят за други вилни зони в южната част на пролома, над Луково и Реброво, където по вече изоставени, обрани, опожарени къщи също има табели с информация за собствениците им и адресите им в София в квартали, които вече от няколко десятилетия имат нови имена. Табелата пише рОдениче, но на картите рУдениче, не знам кое е правилно, може би и двата варианта.
Под трите по-нови вили са старите къщи на махалата, след които пътят продължава надолу към Кътинската река по която може да се стигне до селото.
За съжаление, гледката тук е същата, както и навсякъде по пролома в старите махали. Паметници, исторически и архитектурни, са оставени на приородата, а преди нея и на престъпниците.
Надничам през счупения прозорец да видя какво има вътре…
Кога ли умряха или напуснаха тези земи последните жители на махалата? На стената са закачени дрехи, в куфарите до леглото сигурно има спомени. Не влязох в тази къща, имах странно усещане, че тук не съм добре дошъл.
Махала Рудениче. Церецел.
По новата вила, която сигурно се посещава от собствениците от време на време, се личи, кой предимно обикаля тези празни земи на някога голямо село от 1200 човека. Ловджии.
Връщайки се на “главния” път, попадам на пореден разклон – за Своге и Церия (или Чибавоци, Царичина и т.н.) или за Владо Тричков (или пък Кътина). Моята посока е на изток, към следващите махали на Церецел.
Махала Ливаге, намираща се в нещо като стария център на селото, ако съдим по църквата и голямо количесвто оброци (цели 3!) близо един друг, също посреща с разпадащи се къщи от 1930те години. По-новият център на Церецел беше долу при река Дълбочица, при вече изоставеното кметство.
Минавал съм край тези къщи, но този път реших да го проуча от по-близо.
Да влизаш в тези постройки, някога къщи за цели семейства, родове, е опасно. Така че само снимам през счупените прозорци.
В тези къщи не остана почти нищо и е трудно да представиш как са живяли хора тук преди повече от 70 години.
Благодарение на старите карти научих за Оброчен Кръст в южния край на махала Ливаге, оброкът е отбелязан като Св. Св. Кирил и Методи, но аз не успях да открия никакви цифри или букви по кръста.
Оброкът е уникален в изработката си и не съм виждал нито един подобен. Всеки кръст е различен, но като цяло има не повече от 5-6 стила на изработка с известни дребни разлики. Този кръст, висок около 130 см се различава от всички останали. Лично на мен любимата изработка са кръстове в стила на Оброка от махала Еремие (Церецелски Ханчета) или един от следващите оброци по маршрута – при махала Делова Мома.
Единственият “надпис” на кръста е от източната му страна – Х. В долната част, за разлика от повечето подобни кръстове с допълнителни елементи вместо “фалос” са две – “ябълки” – така наречените “букели”. Иначе по страничните части са типичните ябълки-букели.
Оброк Св.Св.Кирил и Методи се намира на 300 метра от църквата на махала Ливаге, край която също има оброк (или по-правилно край Оброка има църква). Но на 50-60 метра от църквата, от север на пътя, преди паметника видях странна масичка в гората. Понеже понякога оброци се “издават” от маси и навеси, реших да проверя. От масичката тръгва пътека на запад, над пътя по който стигнах до махалата и така на около 80-90 метра от църквата излязох на втората изненада за деня – още един Оброк!!!
Край него също, както и при махала Рудениче, има грижливо увити пейки и маси, а оброкът е възстановен и сложен на бетонен постамент.
Каква е историята на този оброк, аз не знам и сигурно има много малко хора, от които бих могъл да я науча. Някога счупен, долната му част липсва. От източната и от западната част добре се личат рисунки, но липсват каквито и да е било думи или цифри.
На няколко метра от оброка има ограда с некролог, къщата не се личи, всичко е зарасло. Оградата е паднала и старата врата се държи от части на бодлива тел. Некрологът съобщава, че през 2006 почина Стефан Григоров. Дали той е живял по тези места до 2006 година? Дали той е поддържал и възстановил този оброк?
Край Цеецелската църква, която за мен не представява интерес, има третия оброк на Ливаге, лично за мен най-красивият.
Оброкът е сложен тук преди да се построи църквата. По него, за съжаление, също не се личат думи или цифри, а търсейски информация в интернет попадам или на моя блог или на блога на друг изследовател на Дефилето, обикалял тук доста преди мен.
От махала Ливаге може да се слезне до Кътина по пътя на ловджиите, може да се продължи на изток посока Владо Тричков и да се слезне до Реброво, Луково, Томпсън или Тричков. Може и да се тръгне на запад за Чибаовци и т.н. (или за Своге през Церия). Моят маршрут се отклонява за малко на северо-запад, към махала Бербатица. Една чудесна махала кацнала на един от ридове стръмно слизащи към река Дълбочица. Намира се на 500 метре от църквата и изглежда напълно изоставена.
Трите съседни рида, на които са разположени три съседни махали – Широко Лице, Бербатица и Делова Мома са били обитавани когато в сегашното Своге нямаше нито една къща, а в София са живяли не повече от 15 000 души.
Къщите от тези снимки едва ли са от този период, би трябвало да са по-нови, от 20ти век. От рида с махалата може да се стигне надолу към река Дълбочица.
Първата къща на махалата е със счупени прозорци, така че надничайки през тях успях да снимам вътре.
Стана ми тъжно от поредната забравена махала и тръгнах обратно, когато забелязах на запад от пътя още една постройка, приличаща на пещ, а край нея и още една къща, в която реших да влезна.
Вратата беше отворена навътре, една от стените се срути заедно с част от покрива. Това е най-западната къща на махала Бербатица.
Точно до входа има огледало, а до него закачена торбичка, така, както я остави стопанинът на къщата преди повече от 30 години.
В дясно от входа е първата стая с няколко легла, едно от които спокойно биха могли да продават в някой магазин за “винтидж” мебели на висока цена. Каквото ценно имаше в стените е изкъртено от някога обикалящите тези земи престъпници. Сега вече и те не ходят тук, защото са обрали всичко, което им трябваше.
Старите пердета, завивки, картинки на стените, всичко както беше оставено от собственика.
Над синьото легло има две картинки – едната е на Ленин…
…..а точно до нея виси икона. Комбинацията изглежда странно.
В другия край на стаята е шкаф с някои оставени неща от бита, като тази метална кутия от захар, в която имаше лекарства.
Голямата стая от ляво на входа дава представа за това, от колко време не се обитава тази голяма къща.
На стени има два календара – 1986 и 1984 години. Едниният е от Булгартабак, а другият от БЧК.
Логично е да се предположи, че къщата е изоставена от края на 80те години. Тук-там има нови шишета от бира и ракия, но това е от временно настанили се хора, може би от онези, които са обрали къщата преди години…
Третата стая е с разхвърляни неща и реших да не влизам в нея.
По колко хора са живяли в тези къщи? Сега семействата в България имат предимно по едно дете (ако изобщо имат деца), по-рядко са с 2, а пък съвсем голяма рядкост са три деца. Преди повече от десет години, в една от тогава не напълно обрани къщи в Ламбовска махала на село Горунака над Етрополе открих “Домакинска Снабдителна Книжка” в която бяха записани имената на бащата, майката и 4 деца, родени в къщата с разлика в 2-3 години един след друг. Тогава децата бяха помощ за всекидневния труд. Сещам се и за едно гробище някъде в предбалкана в едно от Велико-Търновските села, където видях много могили на малки деца, в края на 19ти век животът беше друг – раждаш 7, надяваш се да оцелеят 3-4. Толкова за “старото хубаво време”…
Излизайки от къщата, някога дом за цяло семейство, видях, че на вратата има некролог. Почти нищо не остана от залепения “Тъжен Помен”, но по някаква странна случайност при по-внимателно разглеждане се виждат най-важните неща. Човекът, в чиято къща бях се казваше, както и аз – Павел (виждат се букви Па__л), сигурно Тодоров (Тод____). Тъжният помен е закачен 40 дни след смърта му, която се случи през 1991 година. Сред думите, които се личат се вижда “дядо”. Дали наследниците на тези земи и къщи идват тук?
На излизане затворих добре вратата, така че поне животните да не влизат в къщата, което се случва на доста места. Каквото имаше да се открадне от тези къщи е откраднато отдавна, така че едва ли някой ще влиза в тези паметници на една съвсем по-различна България.
Маршрутът ми продължава до съседната махала Делова Мома и трябва да се върна обратно до църквата и паметника в Ливаге. Паметникът е на загиналите жители на Церецел в различни войни. “Споменъ за падналите герои презъ 1912 и 13 годъ. Съ българо-турската война и съ нашитъ съюници (няма З) гърци и сърби. Поклон на васъ.”
Пътят продължава край връх Високата Могила и тръгва на изток, към Владо Тричков и по този маршрут има още няколко оброка, в зависимост до кое село се слиза, така 3 Оброка има над Владо Тричков (на махали Орешец, Драсин и оброк Св. Иеремия), има 2 оброка (на едно Оброчно Място) над Реброво и от връх Могилата при спускане до Томпсън има още 3 кръста. От Високата Могила на изток също има 2 оброка.
Моят път се отклонява от основния и завива на север, по рида, успореден с рида на махала Бербатица, на който кацна друга махала, с доста интересно име – Делова Мома. Махалата състои от два големи имота, на 200 метра един от друг, с по няколко къщи. В края на рида, както и при съседния на изток при махала Криво Бърдо има оброк. Махала Бербатица също би трябвало да има оброк, но там не го открих.
Оброкът на Делова Мома е страхотен. Висок около 140 см, той е от най-красивия стил на изработка, със заоблени части с ябълки-букели по тях. От двете страни има характерните “фалоси” в основата на оброка. Учуди ме това, че той стърчи много над повърхността, би трябвало да е вкопан по-дълбоко. Не се личи Оброкът да се поддържа, а пейките и масичките край него са изгнили. Кръстът е наклонен и не гледа на запад, по-скоро на гледа на юго-запад.
От всеки от ридове с махали на Церецел би трябвало да има пътеки до река Дълбочица и пътя край реката. Веднъж исках да се кача до махалата от долу, но се отказах заради пълноводната река, която трябва да се преминава в брод. Но този път, в късна есен, реших да пробвам този маршрут от горе на долу. Пътеката не се личи, но вече има черен път от законните/незаконните сечища, редовни по тези места. Пътят заобикаля повече от колкото трябва, но в крайна сметка излиза към реката. От река Дълбочица може да се стигне по спокоен път до гара Томпсън, край Кметството на Церецел, където има 3 оброка един до друг, но само 1 от тях е от класическите, от края на 19ти век-началото на 20ти. Може да се тръгне на запад посока Чибаовци и да се излезне на седловината разделяща Церецел и Чибаовци… или да се качи Мала Планина, тук Косматица, посока Своге през някоя от махалите. Аз тръгнах през махала Ялна в която има два оброчни кръста близо един до друг.
Първият кръст е на Св. Димитър и, разхождайки се по тези места няколко дена след Димитровден, останах изненадан, че този оброкът се обслужва и, че тук наскоро имаше курбан.
Зад оброка имаше парче от стария оброк, не мога да преценя от кой период е новият оброк, но прилича на кръста от махала Рудениче и е възможно да е също от 1950-те години.
Махалите се празни и дори няма кучета, които да раздърпат козината на убитата овца.
На 300 метра от оброка Св. Димитър, на север, се намира Оброк Св. Спас от 1933 година.
Мъничкият кръст се намира на красиво място, на постамент от камък, но, ако съдим по пейките наоколо, едва ли се обслужва.
От оброка Св. Спас има път/пътека пряко през махалата посока Своге през Йонова Падина и Василева Могила. Така се спестяват около 1.5 км ходене по черен път и може да се заобиколят къщите на махала Ялна и Лешнето. Но сателитните снимки показват много къщи над оброка, които ми се сториха обитавани и реших да не рискувам да минавам край тях за да нямам неприятни срещи с кучета.
Заобикаляйки по по-дългия път, на около 200 метра преди махала Лешнето, в която живеят хора, чух как лаят много кучета, пътят по който вървях минава на метри от махалата и реших, че не искам да рискувам, все пак махалата е отдалечена и кучетата със сигурност се разхождат свободно и предвид престъпността наоколо, едва ли биха се радвали на чужд човек. Така забелязах стара пътека, която заобикаля махалата и излиза на откритите ливади под връх Василева Могила.
Край ливадата и преди върха видях пейки и се зарадвах, мислейки, че ще намеря още един оброк, но останах разочарован, защото заслонът се оказа ловджийски.
След стръмното изкачване на Василева Могила, пътят за Своге е само надолу, от 1159 метра до 470. Много пъти съм минавал от тук до Своге или от Своге до тук. На запад е връх Церия, на изток е пътят, по който може да се стигне до Томпсън или пак до Своге, но през Николова Чука, по-заобиколен маршрут, за който нямах време. Може би е по-приятен, защото при това спускане до Своге не малка част към края е по асфалт.
Още на изкачване на връх Василева Могила чух изстрел. Изненадах се, понеже беше делничен ден и до колкото знам, ловът е разрешен през почивни дни и празници, като по тази причина и не ходя по тези места през такива дни. Тръгвайки по пътя посока Своге чух втори изстрел, след това и трети, много близо до мен. Сетих се, че пътят ще ме изведе точно на един Ловен Заслон близо до махала Габрико и не знаех какво да правя. Нямах време да заобикалям през Николова Чука или да слизам до Томпсън, трябваше да продължа към Ловния Заслон. Реших да викам, толкова силно, колкото мога. Виках всякакви глупости, пях, Ла Ла Ла Ла, псувах и какво ли не, просто трябваше да говоря нещо, докато не стигна до Заслона. По едно време пак чух изстрел и започнах да викам още по-силно. Малко преди заслона видях ловджии, два човека, с джип и пушка и типичното ремарке за превозване на убитите животни. Питах ги дали са ме чули, отговориха ми положително и казаха така да правя. Питах ги не ли е забранено да се ловува през делничен ден, като отговор получих, че “на някои може”. Не съм запознат с ловните наредби и закони, а и едва ли беше подходящо да се заяждам. Стори ми се странно, редовно съм срещал овчари и стада коне по този път.
Продължавайки за Своге, преди махала Косматица, срещнах красива сърна край пътя. След още 5-10 минути чух изстрели…
Последният оброк за този ден е в махала Косматица, малко преди “Ботева Чешма”. Оброкът е от най-красивите, много приличащ на кръста от махала Еремие (Церецелски Ханчета) на Церецел. На някои карти отбелязан като “Св. Владимир”, на оброка има надпис Св.Св. Кирик и Юлита, но се личи, че тези думи са добавяни на по-късен етап. На гърба на Оброка има имена на поръчалите го и пак има добавен текст в долната част. Оброкът е от 1893, а на картите след освобождаването по тези места няма отбелязана нито една къща. Така че сигурно оброкът е сложен тук заедно със заселяването по тези места след Освобождението.
Следват още няколко километра през обитаваните махали, вече квартали, на Своге, където въздухът е по-мръсен от колкото в София и от всеки комин излизаше различна миризма. Не случайно преди хората не са живяли в ниското и махалите бяха на високо.