от Своге до Гара Бов през Добърчин, Меча Поляна и Була
31 км преход в Понор Планина от гара Своге – махала Старо Село – махала Домишлярете – махала Горна Милетковица – село Добърчин – махала Елова Река – махала Величковци – махала Лазаровци – махала Петковци – махала Лилашковци – махала Меча Поляна – връх Була – връх Булова Глава – махала Селище – махала Драгошинов Кръст – махала Сирак (Гара Бов) – Гара Бов
Снимките са направени с телефон. GPS трак също е записан с телефон.
Маршрут за GPS
(маршрутът е в тъмно зелено, в червено са алтернативните пътеки).
Разстояние: 31 км
Денивалиция: 1400+ метра
Изоставени Махали със стари къщи: Да (има много стари изоставени къщи както над Своге, така и в Добърчин)
Обитавани Махали: Да (в Меча Поляна има учудващо много поддържани къщи)
Оброчни Кръстове : 12
Дата: април 2019 + 2024
Транспорт: БДЖ
Пътеписът е от 2019-ва година. През 2024-та година минах пак по същия маршрут с леки отклонения тук-там и записах това видео, намерих и още Оброчни Места (както и Кръста на Меча Поляна!)
Пътеписът 2019:
Меча Поляна. Само името на това, вече несъществуващо като отдено населено място, село звучи приказно и те кани да го видиш. Някога скритото село се намира в Понор Планина, достъпно по римски път от Искрец, пазено от чужди хора от стръмни скали над река Сирищна, върхове Градище, Чепърна, Торсилова Могила (Трасилова Могила) и Миленков връх. Най-лесният начин да се стигне до селото е от санаториума в Искрец, през Добърчин. Другият бърз начин е от Заселе, през Церовските Ливади между върхове Була и Каишов Връх (Кайшов връх). Но бързите разходки не са за мен, когато планирам маршрутите ми из Искърското Дефиле – отделям цял ден за приключенията ми, все пак ако харча 1-2 часа в път да стигна до селата на пролома от София, с метро и влак, защо да правя къси разходки? Така за този маршрут реших да тръгна от Своге, през старите части на сегашната “столица” на Искърското Дефиле, през някога отдалечени махали на Добърчин. Тази част на разходката, от гара Своге до първите къщи на Добърчин може да се спести и да се хване маршрутка от Своге за Искрец, но аз не бързах за никъде и така тръгнах през града с ясна посока – към Меча Поляна, през Добърчин.
Познатият маршрут, който съм използвал неведнъж на слизане от Понор Планина, поднесе изненади. Както съм забелязвал и преди, ако съм минал по някой път или пътека в една посока, например на слизане, редно е да я мина пак, на изкачване, така мога да видя нещо ново. Така се случи и този път, когато бях изненадан да открия Оброчен Кръст в квартал/махала на Своге – Старо Село. Своге е град от 1964-та година, сега по-голямата част от населението е концентрирана в ниското, при река Искър, по склонове на Понор Планина, Голема и Мала планини, но във времената на този оброк, слаган през втората половина на 19-ти век, животът тук беше съвсем различен. В тази част на Своге трудно се откриват стари къщи, ако изобщо са останали такива, но колкото по-нависоко се изкачва пътят, толкова повече се отдалечаваш от 21-ви век.
За съжаление, големият Оброчен Кръст – Св. Троица, е счупен, лисващата част беше по-голяма от съществуващата, а по изработката му е ясно, как изглеждаше този кръст преди повече от 100 години. Кръстът прилича на съседните подобни от тази част на пролома, както и на Оброка от друга Свогенска махала – Косматица, на около 1.5 км на юг (по въздух) от този кръст.
Маршрутът продължава на северо-изток, все повече отдалечвайки се от по-населените махали на Своге. Следващата махала е Домишлярете и тук има два оброчни кръста (за които знам, могат да са доста повече). Първият е на кръстовище – Св. Петър.
Традициите са живи край този оброк, като до него има място за курбан с навес.
По кръста не се личат букви или цифри, от западната му страна има стандартните рисунки. Кръстът би трябвало да е от края на 19-ти век, съдейки по изработката му.
След кръста свършва асфалтовата част на маршрута и започва по-планинската, въпреки, че в тази махала/квартал на града има обитавани къщи, но вече се личат и старите изоставени постройки.
Последният, третият, Свогенски Оброчен Кръст за маршрута е Св. Спас. Този Оброк се поддържа и се намира до две обитавани къщи.
За разлика от предишните два Оброка, този е по-скромен и значително по-малък като размер.
Около един километър след оброка започва землището на село Добърчин, както и първата махала на селото – Горна Милетковица. От махалата може да се продължи към по-високите части на Понор Планина – върхове Върха или пък Грохотен, който е в обратната на моя маршрут посока. След Върха (Егрека) може да се излезе на седловината, разделяща Добърчин и Искрец и да се слезне до Меча Поляна от там. Но моята цел беше да проуча непознатите за мен махали на Добърчин по южните склонове на Понор Плнанина над Искрецка Река – Ливадата, Елова Река, Величковци, Тричковци, Петковци.
Когато описвам моите Искърски разходки, обичам да чета за история на селата и да включвам информация в пътеписите ми, да не пиша само за това, което видях. За съжаление, за разлика от села като Заселе, Лакатник, Бов, Осиково и някои други, не успях да открия никаква информация за Добърчин, която да цитирам тук, освен официалните преброявания на населението от 1883-та година до сега. Търсейки в интернет имена на махалите, през които минах, попадам на моя страница, където споменавах тези махали в другите ми пътеписи.
Навлизайки в землището на Добърчин, от всички страни на пътя започнаха да се личат дувари и зидове на стари постройки и овчарници. Отдвна превзети от гора, някога тези склонове на Понор Планина са били голи и използвани като пасища и ливади от бедните животновъди, живяли тук.
За разлика от много други мои разходки, този път попаднах на информация за 3 Оброчни Кръста на една от картите, които проучвам, обикновено СЛЕД разходките, но този път ПРЕДИ да отида. Така отбелязах местата с кръстове и исках да ги намеря. Получи се интересно, защото на тритте места, отбелязани с Оброчен Кръст, такива не открих, но пък открих 3 оброка, които нямаше на карти и които видях съвсем случайно. Така става в повечето ми разходки, ако търся нещо – не го откривам, а откривам нещо друго случайно. Така и обичам. Търсенето на Оброци за мен започна точно така – разбрах, че по време на обиколките ми открих много странни кръстове, случайно, без да знам какво означават и тогава вече започнах да се оглеждам за тях и да чета за традициите за Оброчни Места.
Така първият Кръст, който не открих е над махала Ливадата, под връх Върха (Егрека). Отбелязаното място беше зарасло, но край него минава черен път (който продължава към седловината разделяща Добърчин от Церово).
Зарасло, мястото беше трудно проходимо, с бодливи храстове. Възможно, някога тук да е имало манастир. Дувар, или зид, или пък основите от камъни бяха внушителни – както високи, така и ограждащи доста голяма площ. Дори някога и да е имало оброк на това място, дори да все още да е тук, не бих могъл да го открия и няма да се върна да го търся, щом не успях да го видя в голата гора, камо ли сред шума.
Очакванията ми да срещна овчарски кучета или кучета пазачи не се оправдаха, носих гранули, но всички къщи в отдалечените махали на Добърчин бяха празни. Всъщност това се оказа така и за останалата част на селото. Минах през няколко махали и само край една къща чух лай на кучета. Чудесни места, на южни склонове на Понор Планина, но празни.
Вече съм в първата голяма махала на Добърчин – Елова Река. Грешно отбелязана на някои карти като Елова Глава. При преброяването на населението на селото през 1893-та, по тези земи са живяли 412 човека (в 45 къщи). През 1934-та година, в селото, състоящо от 11 махали живееха 593 човека в 92 домакинства и в землището на селото имаше 97 постройки за живеене (дали мога да ги нарека къщи е под въпрос). През 1946 година – 651 човек. 1956 – 592 и вече след ТКЗС-иране – 319 през 1965-та.
Махалите на Добърчин (отбелязани в преброяването от 1893-та като “колибите”) в края на 19ти век са били: Бърдарете, Бърдото, Величковци, Дрен, Елова Река, Лазаровци, Лилашковци, Локвата, Осеноравски, Петковци и Пърданков-рът. Част от тези махали видях по време на този преход, другата съм описвал в пътеписа ми от Искрец до Своге през Добърчин, Церово и Желен.
След колективизацията и национализизацията от 1956-та година, това село, както и повечето други села по Искърското Дефиле, жители на които се издържаха само от животновъдство и бяха далече от ЖП линията, даваща други възможности за прехрана, започнаха да умират (докато Гара Бов, Гара Лакатник, Своге се разрастваха и даваха друга работа, освен в ТКЗС). През 1965 година тук са живяли 319 човека, през 1973-та 297. Сега, към 2019-та година в селото по настоящ адрес са регистрирани по-малко от 40 човека, като сегашната статистика включва и “новата” махала Меча Поляна, което беше отделно село до 1986-та година и в което промяна в населението след колективизацията беше още по-стряскаща – от 174 човека през 1934-та година на 35 през 1972, като най-много хора са напуснали мястото точно поради 1956 -та (около 100 човека за няколко години след 56-та. Повече за Меча Поляна, щом стигна до нея.
За сравнение, което е интересно за мен, в края на 19-ти век (1893-та година), населението на Своге и Добърчин (като добавим и Меча Поляна) беше почти еднакво – 539 срещу 499 човека. Сега разликата е съвсем различна – около 8000 човека срещу около 40. Може би тези села щяха да умират без значение от политическия живот на страната, условията за живот тук винаги са били трудни, а животът – беден. Друг е въпросът как хората бяха накарани да изоставят родните си места.
Животът, такъв, какъвто той беше тук по време на Оброчните Кръстове, вече никога няма да се върне и само старите къщи напомнят за него. С каквито къщи ме посрещна Добърчин, с такива продължи цялата ми разходка през землището на това някога голямо село чак до високите части на Понор Планина над Меча Поляна.
От Искрец, малко преди санаториума (посока изток-запад) започва асфалтов път, който стига до “кметството” на Добърчин. Малко преди кметството има стара почивна станция, оградена и с табели, предупреждаващи такива като мен, че мястото е частно и че достъп до него е забранен. Уцелих някакъв странен момент в това, че портата на базата беше отворена, което ми даде възможност да видя отблизо двата Оброчни Кръста, които се намират в територията на този имот. Двата оброка са на метри един от друг, те са от втората половина на 19-ти век, като единият е наклонен заради дървото, до което е сложен. Дървото е счупено, но кръстът не е паднал.
Имах време само да снимам двата оброка преди собственика на имота да заключи портата, странно съвпадение, бях на мястото в подходящ момент да видя двата кръста отблизо.
Справка в кадастъра показва, че имотът е “стопанисван от общината”, така че не е съвсем частен. Но, въпреки това, портата винаги съм я заварял заключена, без достъп до оброците. Това, обаче, не пречи тези два кръста да изпълняват предназначението си, а именно – край тях все още се прави Събор на селото! На това място се празнува Спасовден и повече за традицията може да се види тук.
На около 100 метра от почивната станция с оброците е малката къщурка – кместство на селото, от тук вече има гледки към високите части на Понор Планина. Край кметството има и няколко обитавани къщи, върви строителство на още две нови. Както съм писал и в другите ми пътеписи за Исъкрското Дефиле – до където има асфалт, там все още има живот.
Кметството е всъщност “Кметско наместничество” и има закачена обява с работно време, въпреки, че, разбира се, сградата беше празна.
Между оброците на Почивната станция и Кметството има чешма, а моят път продължаваше към махала Тричковци, където на една карта имаше отбелязани 2 Оброчни Кръста! Но вместо да тръгна през махалата с кметството, върнах се до станцията с двата оброка и поех по по-горния път, все едно знаех, че трябва да мина от там.
Решението ми се оказа правилно. Пътят за Тричковци влиза в гората и, на около 300 метра след Оброците на почивната станция, открих още един (не отбелязан на никоя карта) оброк! Такива изненади обичам. Съвсем случайно погледнах наляво и, сред гората видях Кръст. Ако минавах по този път няколко седмици по-късно, когато гората е зелена (и красива), нямаше как да го видя.
Оброкът стои в млада гора и сигурно, през 190(1-ва) или (7-ма) година, когато е слаган, тук нямаше гора и мястото беше открито, подходящо за събор, с обзорни гледки към землището на Добърчин.
Сега кръстът стои забравен, в гора, а от западната му страна има парче от по-стария оброк, сигурно от средата на 19-ти век.
Следваше махала Лазаровци/Тричковци, където мислех, че ще открия два оброка, но това не се случи. Така до този момент не открих 3 кръста, за които имах информация и открих 2 съвсем случайно (другите 2 бях открил при предишните разходки).
Гледка от Лазаровци към другите махали на Добърчин на юг, към Мала Планина и връх Церия.
Пътят слизаше в по-ниското, към махала Петковци и когато бях на кръстопът, между Добърчинските махали, видях няколко стари дървета, образуващи китка. Мястото изглеждаше “Оброчно” отдалече и Оброчният ми радар започна да работи.
Не сгреших, зад едно от дървета се криеше още един оброк за този маршрут!
Както и при другия кръст, Св.Никола, и този Оброк е всъщност подновяване на по-стария, парчета от който са сложени зад по-новия. По кръста не се личат букви или цифри, нито от източната нито от западната страна. Но големият би трябвало да е от края на 19-ти, първите години на 20ти век.
След китката с Оброка, при кръстовището, може да се слезне до санаториума на Искрец през махала Петковци (обитавана). Може да се тръгне на юго-изток и пак да се слезне до Искрец/Свидня, но за мен денят само започваше, чакаше ме още много път, но преди това, слизане до около 600 метра надморска височина, преди да започне изкачването до Меча Поляна, през следващите махали на Добърчин.
По пътя попаднах на гробището на селото, разположено и от двете страни на пътя, като от южната има и параклис/църква към гробището. Понеже някога селото беше доста голямо, същото може да се каже и за гробището, където могат да се видят множество кръстове, както от Гинци (от същите, които са слагани като Оброчни), така и по-нови.
Четейки история на съседните села, за които има информация, научих, че животът тук е бил такъв, какъвто едва ли мога да си представя. Всичко беше ограничено, както храна, така и медицински услуги, за които, сигурно много от жителите от началото на 20-ти, края на 19-ти век тук и не са чували. До гробове на 80+ годишни жители на селото се виждат и много паметници на деца, живяли по-малко от 10 години. Повече за населението на Искърското Дефиле съм писал в пътеписите ми за село Осиково и Заноге.
По пътя след гробището, до поддържани къщи открих още един неочакван Оброчен Кръст за този ден. Кръстът е от бигор, като това е вид камък, от който са правени най-старите запазени кръстове по тези места. Възможно да е от началото или най-късно да е от средата на 19-ти век.
Според кадастъра, махала с Оброка от бигор до гробищата е “Заграднята”, въпреки, че такова име липсва в които и да е било преброявания на населението или старите карти. Възможно е, че това е по-нова махала, но тогава наличието на стария оброк е странно.
Търсене на дума “Заграднята” в интернет не дава много резултати, като тези, които излизат са свързани с други села на Искърския Пролом, в които имаше такива местности. Интересно е следното описание на произхода на думата от История на село Заноге:
В селото имало и лихвари, за които съм слушал, че давали пари назаем срещу дневна лихва до 1 пара /0,5стотинки/ за един грош /20стотинки/ дневно. Срещу лихви са изземвали от длъжниците добитък, земя и т.н. Срещу опрощаване на лихвите и срещу слама, ограждаха с каменни огради имотите на лихварите, за да не влиза в тях чужд добитък. Така се роди названието ”заградня”.
Заноге е близо до Добърчин и може би и тук са използвали тази дума по същия начин. Но проучване на имената на местности и диалекти на селата е тема, която по-добре да не започвам в този пътепис.
След махалата до гробището започва изкачване. Ако се тръгва от санаториума на Искрец, до стария Смесен Магазин на Добърчин – “Мечето” се стига за по-малко от 2 км. Аз вървях вече 11-ти километър, но пък не съжалявах, това и беше идеята. Открих много оброци, видях стари махали, а ме чакаше още доста интересно по пътя към високите части на Понор Планина. Все по-трудно ми става да измислям дълги маршрути по тези места, а пък все още остават непроучени махали, така успявам хем да направя преход за цял ден, хем да проуча нови места.
Връх Торсилова Могила (Трасилова Могила) стърчи над селото, намира се в землището на Добърчин и е висок 1387 метра. Между този връх и съседния – Каишов (Кайшов) минава границата на землищета на Добърчин/Заселе/Церово.
До върха може да се стигне по рида от селото, по стара пътека или през следващите махали на селото – на изток – Лилашковци, Бърдаре и Бърдото (от където може да се слезне до Церово). Минавайки през тези махали може да се видят още 2 оброка, а на седловината – още 2, на страхотно място, с гледки на запад и на изток, в подножието на Торсилова Могила и Каишов Връх.
Пътят за Меча Поляна минава през западната част на Лилашковци, край празните ТКЗС-та, символи на завинаги променения живот на тези вече мъртви села и след последните къщи на селото започва впечатляващата част на пътя. Върви се по римски път, издълбан на западния склон на Торсилова (Трасилова) Могила, от изток на река Сирищна. Склоновете тук са много стръмни и от двете страни и не знам как робове на Римската Империя са успяли да прокарат този път. Ако не той, село Меча Поляна сигурно нямаше и да съществува, защото мястото щеше да е още по-труднодостъпно.
Римският път някога свързваше Сердика и Мизия и все още има участъци (както и този) които се личат добре.
Около 2 километра след Добърчин се появяват първите къщи на Меча Поляна, село, което никога не е било електрифицирано, за разлика от повечето съседни и други отдалечени махали на Искърския пролом. Понорската вода тук, обаче, има. Повече за реките и губилища (понори) на тази планина ще опиша в другия маршрут, защото темата за подводните реки, пещери и карстови извори на Понор Планина ми е много интересна, а към този пътепис нямам снимки на понори, с които да допълня текст.
Бях изненадан да видя, че в селото има живот. Край няколко къщи имаше поддържани градинки, няколко ниви се обработваха, но най-изненадващото беше да видя и 2 обитавани къщи в средната част на селото и в западния край.
Селото, вече махала, се намира на около 1000 метра надморска височина, което не го прави от най-виско разположени села, съседните Загъжене, Заноге, Зимевица и Брезе имат махали, разположени на по-виското. Това, което отличава Меча Поляна от другите е труднодостъпността на селото от всички посоки. От север над селото се издига “платото” на Понор Планина до което има пътека, някога използвана от местните жители – животновъдите да извеждат животните на пасищата на 1300-1400 метра надморска височина. Също така от север са и скалите, заедно с пещерата дала име на селото. Пещерата е Меча Дупка и такива имена не се дават случайно.
Заличено като село през 1986-та година, когато в селото останаха само 8 човека, учудващо не успели да избягат някъде другаде както другите Мечаполяновци, селото беше присъединено към друго умиращо село – Добърчин.
Ето и статистиката на населението през последните 130 години: 1893 – 77 човека в 10 къщи, 1926 – 147 човека, 1934 – 174, 1944 – 177 и след това започва упадъкът на селото и от 135 човека в края на 1956 населението тук намалява на 47 през 1965 и става 35 през 1972 и така до 8 през 1986. Може би хората не са създадени да живеят на такива места. Бях чел, че такива села и махали са се появили по време на Османското Робство, когато хора са се преместили в по-труднодостъпните места като Меча Поляна, махалите като Лескова на Осеновлаг (на 1200-1300 метра надморска височина!). Каквата и да е причината, някога тук имаше живот, тук живяха хиляди хора и отглеждаха хиляди животни, от много поколения. Сега това е в миналото и дори тук-там да остава по някоя обитавана къща, за съжаление, след тези смели хора, едва ли ще има други.
В Меча Поляна има средневековна църква, разширявана някога впоследствие. Понеже бях много учуден да видя обитавани къщи в селото, както и много изпражнения на домашни животни, не обикалях много сред къщите за да не изненадам някое овчарско куче, които така и не видях, но все пак внимавах. Така, вече след разходката разбрах, че стоях точно до църквата, в която, както разбрах после, има Оброчен Кръст, който, за съжаление, не видях и не снимах при това посещение.
Изоставените къщи са заключени, дуварите са здрави, все едно махалата не е изоставена от много време.
За разлика от махалите на Брезе (Бърдо) и Манастирище, тук няма усещане за чак толкова изоставено село.
Стигнах до последните западни къщи на селото, сред които стоеше кола. Този път очакванията ми да проуча мъртва махала не се оправдаха, което е хубаво и бях приятно изненадан да открия живот на това място.
На долната снимка, зад малката постройка се вижда и църквата. Отвън я помислих за овчарник, поради странните прозорци. Но това е пристройката – разширяване, старата й част е от дясно (източната).
В село Меча Поляна трябва да има два Оброчни Кръста – в началото на селото – от изток и в църквата. При това идване не видях нито един, като източния исках да открия напускайки селото, след което мислех да изкача седловината между Була и Каишов връх при Церовските Ливади и да слезна до Церово или Гара Бов. Но между църквата (където има гробище) и обитаваната къща видях пътека към скалния венец с пещерата. Не се отклоних до пещерата, но продължих по зарасла пътека нагоре, към вискоите части на Понор Планина.
Пътеката ме изведе на някога широк черен път, зарасл, с млади елхи по средата на пътя, който бързо ме изведе нагоре, където, вече без пътека, продължих за Заселе и не можах да не се отклоня до любимото място – Була. Реших да не изкачвам панорамните върхове като Сърбеница, оставащи в северната част на “платото”, а да продължа по южната страна на възвишението.
Връх Сърбеница, гледан от старите пасища край Миленков връх. Зад Сърбеница се вижда и билото на Стара Планина и връх Ком.
След около два километра подминах Рунтавия Връх и вече бях в землището на Заселе и се чувствах като вкъщи. Исках да остана на скалния венец Була и да се наслаждавам на гледката с часове. Колкото и да идвам тук, мястото не ми омръзва, най-вече когато Була е финалната част от маршрута ми, където правя заслужена почивка. Със всяко идване оглеждам землищата на любимите ми села и разбирам, че пътеките, по които не съм минал и махалите, които не съм видял стават все по-малко. Някога сидях на Була и гледах на отсрещния “бряг” без да знам какво гледам, а сега – където и да погледна, сещам се за разходка или преход, които съм правил по тези върхове и махали.
За мързвеливо изкачване, връх Була е лесно достъпен по римски път от Заселе.
Пейзажът от Була е доминиран от върхове Яворец, Гарван и Колибището на село Бов. До тях се вижда и Издремец, зад който се показва Козница. От дясно е Чукава. От лявата страна е Врачанския Балкан.
Слизайки от Була, от Заселе има 3 основни начина за стигане до гарата на Гара Бов. През Вазова екопътека, която аз не обичам да използвам на слизане, по черния път през махала Скакля, със страхотни гледки към пролома, но най-бързият начин е, може би, през махала Селище на Заселе и махала Сирак на Гара Бов.
Съседът на Була – Връх Драгоданица. Склоновете на върха, някога пасища, вече се превземат от борова гора.
За да се тръгне по овчарска пътека от махала Селище за махала Сирак и Гара Бов, след Була не се продължава до центъра на Заселе, а се отбива по черен път преди връх Булова Глава, един панорамен връх, където се намира Оброчен Кръст Св. Неделя от 1920-те години. Оброкът е счупен и отдавна изоставен и забравен.
Махала Селище е обитавана, намира се по пътя от Церово за Заселе и по тази причина тук има много поддържани къщи. Както споменах – където има асфалт, има живот. Преди 100 години правилото може би е било “където има вода, има живот”, но сега лесният достъп определя живота тук.
Махала Селище състои от под-махали-местности: Доло, Комаке, Маркова-кукла, Селище и Драгошинов кръст.
В под-махала Драгошинов Кръст се намира голям Оброчен Кръст край който някога се правеше голям събор на махалата.
Въпреки, че външно прилича на Гинските кръстове от Брезе, Загъжене и Добравица, този кръст изглежда по-стар, по-груб и по-крив. Липсва симетрията на подобни кръстове от края на 19-ти век. На западното лице се личат букви, но е трудно да се разбере какво пише. Липсват цифри, но след като съм видял повече от 100 оброка по пролома, смятам, че този кръст би трябвало да е от първата половина на 19-ти век. Прилича на един от двата кръста Св. Богородица от седловината между Добърчин и Церово, но с по-грубо изпълнение.
Кръстът се намира в най-северната част на махала Селище, възможно е от махалата и кръста да има пътека надолу, към махала Скакля. Със сигурност някога таква имаше, но дали ще я намеря и в какво състояние – не знам. Има, обаче, пътека от другия край на махалата, и то доста добра и не зарасла, която извежда до махала Сирак, която е към Бов.
За разлика от популярната Вазова Екопътека, спускането по която никак не е приятно поради ерозиралата почва от безбройните преминавания поради популярността й, пътеката от Селище за Сирак е съвсем друга, тиха, стабилна и не толкова стръмна, приятна за бягане при бързане за влака.
Махалата се обитава, някои постройки се използват за овчарници, а пътеката, която върви на зиг-заг се пресича от няколко други пътеки, които спестяват заобикаляането.
Както и черният път от Заселе до Скакля, така и по този маршрут има гледки към Бов (пак, за разлика от Вазовата Екопътека, където се върви през гора, а след това и дълго по асфалт до Гара Бов).
Както и в съседната махала Скакля, която, обаче е към Заселе, така и тук, в махала Сирак, има къщи с високи подпорни стени. Разбира се, никъде няма да намерите чак такива стени като в Скакля, където, за да си обезопасят къщите, хората трябваше да правят стени да укрепват свалчищата НАД и ПОД къщите. Това се случи при слизането на хората от високите махали и промяна на живота от животновъдство към другите източници на прехрана, които даваше близката ЖП линия.
Пътувайки с влак през дефилето, връщайки се от Вазова Екопътека или дори карайки колата край Бов, винаги се чудех на тази голяма постройка от запад на река Искър, малко преди разклона за Гара Бов. Сериозна три етажна сграда, всеки етаж на която е сигурно повече от 150 квадрата, със стълбище от пътя до нея, стои празна и незавършена, може би повече от 30 години. Може би това трябваше да е училище? Колкото пъти пътувам от или до гарата на Гара Бов, не се сещам да питам някой от местните жители за тази къща. (добавено: беше училище, беше шивашки цех).
Щастлив съм да имам възможност да обикалям толкова по Искърското Дефиле благодарение на влакове през пролома. За сега все още има редовни влакове, които спират по селата на Дефилето и позволяват такива 30км преходи от едно село до другото.
Следващият пътепис:
от Враца до Гара Лакатник през Врачанския Балкан