Непланиран зимен залез под връх Църни Камик в Голема Планина с гледка към планина Понор, януари 2021

Толкова близо, но толкова далече. Искърcкото Дефиле и селата в планините край пролома са местата, където обикалям най-много. Железопътната линия е начинът да стигна до тези места, слизаш на една гара, правиш преход, качваш се на влака на другата гара. С колата не е толкова подходящо, освен за снимки. Местата са близо до София като километри, но при средна скорост от 60км/ч – всъщност те на са толкова близо като време. За мен тази любов започна през 2008-ма, почти спря за 8 години и продължи с пълна сила през 2016-та. Започнах пак да обикалям без фототехника, да проучвам места, да отбелязвам хубави гледки за, може би, бъдещи снимки по залез или изгрев. Още през април 2017-та набелязах едно чудесно място – гледка от скалите под връх Църни Камик между селата Гара Бов, Церово и Желен. Гледката от скалите е като никоя друга по пролома – добре се вижда широкият меандър на реката, разделяща планините Понор и Голема, планината над реката е дом на махала Гламек, на Церово. Над махалата гордо се издигат Понорските върхове – Билото, Каишов Връх, Була, Драгоданица – оформяйки впечатляваща планинска гледка, а край тях са махалите на Церово и Заселе. 

Този ден отидох с кола до Церово, като планирах да направя къса зимна разходка през планина Понор. Пътят през Дефилето е прочут, редовно има новини за свлачища или катастрофи, като най-опасно е точно при най-хубавите условия за снимки – зимно, когато има много сняг по дървета. Часове след тези снимки голяма скална маса затрупа пътя при Елисейна, но и при Бов и Своге имаше доста камъни по пътя и шофирането не беше приятно. 

Този ден взех фотоапарата ми, защото очаквах красиви пейзажи и реших, че е редно да го нося, а и пет-годишният ми телефон все повече ме изоставя, когато най-много ми трябва (въпреки, че имам 5 батерии за него).  

Никой не беше минавал по пряката пътека от Церово за скалата Викалото от както падна последният сняг, от която има страхотна гледка към Церово и Бов. Стигнах до скалите за около един час, все пак имаше доста сняг, но горе духаше толкова силно, че скалите трябваше да се казват Духалото, не Викалото. Беше само минус 3, но се усещаше като много-много по-студено.

Направих няколко снимки от Викалото, колкото да имам представа какво да очаквам, когато се върна на това място за нощни снимки и след малка обиколка край връх Ергека (връх Върха) се върнах в Церово. Имах доста време до залеза, но не ми се тръгваше. Зимно дефиле е рядкост за мен, все изпусках хубавия сняг по тези места и реших да отида до Гара Бов, от където да се кача до скалите, за които имах много хубав спомен -скалите под връх Църни Камик.

В багажника на колата ми имам дрехи за различни сезони и планински приключения, винаги имам вода, екипировка и какво ли не, както и три статива, в различно състояние – от изцяло счупения, до горе-долу работещия… но наскоро почиствах багажника и се оказа, че бях извадил стативите и челниците и ги оставих в гаража… нещо, за което дори не помислих, защото все пак отивах на разходка, а не за снимки. Имах, обаче, една глава на статив, която реших, че ще успея по някакъв начин да позиционирам на скалите и да снимам.

Стигнах до скалите за около един час, като преди мен по пътеката беше минала само една лисица. Как да не обичаш зимната планина, когато навсякъде има следи от истинските местни жители – сърни, глигани, зайци, лисици и вълци. Пътеката води към махалите на Бов и Желен – съответствено Стръмол и Черни (Църни) Камък (Камик).

Както и на Викалото, така и на това място духаше силен вятър, който успя да открадне снега от дървета и гледката от приказна се превърна в по-скоро мръсна, но за мен беше удоволствие да снимам на това място, дори и залезът да беше доста обикновен.

Залезът свърши без впечатляващи цветове, но най-интересното започваше. Осветлението в селата се включи, започваха да се виждат фаровете на колите, бавно движащите се по главния път над реката, както и по пътя за Заселе/Зимевица/Заноге. Високо в планина Понор светнаха лампите на Заноге и махала Селище, но другите махали високо в планината, като Шушек и Камико, въпреки, че са били електрифицирани, вече отдавна са изоставени и не светнаха. Нямах късмет с влакове, нито един не е минал, осветявайки пътя.

Ставаше все по-тъмно, а значи все по-хубаво за снимки, но аз нямах нито челник, нито фенерче, а все пак ме чакаше ходене в гората обратно. Инстинктът да не остана по тъмно в гората надделя над желанието да снимам, и реших да се връщам, докато не е станало много тъмно. Следите ми, които оставих на изкачване, се личаха в снега и по тъмно, а докато слизах, зад връх Колибището и райската махала Забачовец на Бов изгря луна, която освети всичко наоколо и се оказа, че нямаше от какво да се притеснявам, нямах челник, но лунната светлина ми показа пътеката.

Мога да гледам много време на тези снимки, защото съм обикалял по тези места толкова много, че познавам повечето пътеки и махали, оброци и върхове. Цял живот няма да стигне да опозная всичко, винаги успявам да открия нещ ново за себе си. Всичко това описвам в блога ми за Искърския Пролом.

Сподели: