Между сезоните по време на залез край долното Мальовишко езеро, Рила, ноември 2020
33 месеца. Толкова време е минало от последното ми фото-приключение. Как стана така, как го допуснах – не мога да кажа. Пътеписите ми за селищата и планините на Искърския Пролом станаха над 40, километрите, които описах са над 1000, но това са друг вид приключения – с лека раница и телефон в ръка, приключения, които ме карат да се чувствам добре, без притеснения за снимки.
Един студен пандемичен ноемврийски ден в края на 2020-та трябваше да бъде ден на поредната разходка до махалите на село Церецел в Мала Планина, в София заради мъглата не се виждаше съседният блок и реших да проверя по уеб-камерите как е положението по планините, първата камера, която избрах беше на хижа Мальовица и тогава се замислих… дали да не забърша прахта от фототехниката, да махна паяжините от статива и да не отида до Мальовишиките Езера и да ги снимам? През 2010-2011-та, пика на моите фото-приключения, повечето познати фотографи са снимали замръзналите езера на Рила, когато, преди да падне сняг, но когато вече е достатъчо студено, езерата замръзват и гледката става много красива. Нямах късмет да видя езерата в такова състояние в годините, когато снимах – снегът изпреварваше леда, но през 2020-та условията бяха подходящи. Леко притеснен, дали изобщо ще спомня как се снима, как са ходи с тежка раница, сложих батериите да се зареждат и щом бяха заредени, поех към Мальовица.
Взех фото-чанта с която обикалях през 2008-ма година, пърата ми фото-чанта, малка, колкото за един фотоапарат и един допълнителен обектив, без филтри, без нищо излишно. За момент се замислих, дали да не взема и палатка и спален чувал, но реших, че за първата фото-разходка от толкова време няма да се натоварвам толкова много. Август 2018-та година беше последното ми ходене в Мальовишкия дял, когато, след като се натоварих с техника за снимане на таймлапс – тоест обективи, слайдър, 2 статива и т.н., плюс палатка и спален чувал… стигнах до хижа Мальовица и се отказах. Натоварих се прекалено много. Предпоследното ми посещение на Мальовишкия дял пък беше чудесно – в зимни условия изкачих върха, снимах залез на седловината между Мальовица и Еленин връх и слезнах по тъмно до колата.
Една дискова протрузия по-късно и изпусната зима 2019-2020, трябваше пак да пробвам да стигна до езерата, които всъщност са доста леснодостъпни, ако не носиш килограми фототехника. Този път не се натоварих и около два часа след като тръгнах от колата – бях на долното Мальовишко езеро, на около 2300 метра надморска височина. Езерото беше заледено, но по-голямата част все пак беше покрита с тънък слой сняг, който скриваше красивия лед.
До този момент не съм стъпвал на тези места, пътеката беше точно такава, каквато очаквах тя да бъде по това време – без сняг, но с тънък слой лед – колкото да се подхлъзнеш и да полетиш долу към река Мальовица. Качих се без проблем, преоблякох се в сухи и топли дрехи да мога спокойно да чакам за снимки и реших да не обикалям много, да не ходя до другите езера – колкото повече избор, толкова по-малко снимки. Останах на брега на замръзналото езеро, от където имах възможност да снимам и връх Орловец, който очаквах да почервенее с последните лъчи на залязващото слънце, както и връх Мальовица, който беше толкова близо, че не искаше да влиза в кадър заедно с езерото.
Все така избягвам да правя вертикални пейзажни снимки, въпреки, че много фотографи ги правят, аз все пак предпочитам хоризонталния формат, но с този лед, разбира се, трудно е да устоиш на изкушението да снимаш вертикално, а пукнатините имаше от най-различна форма и дълбочина.
Докато проучвах езерото и намерих най-подходящите пукнатини за снимки, неочаквана, за това време на година, група туристи мина край езерото, а един от тях реши да провери дълбочината на езерото с пикела си, разрушавайки ценния преден план! Разбира се, човекът не подозираше, че някой е прекарал два часа край езерото в търсене на най-подходящия преден план и е търсил най-впечатляващите пукнатини за снимките… Добре, че имах и други набелязани места.
Пръстите не забравиха къде се намират бутоните на фотоапарта – мускулна памет свърши своята работа. Стативът, обаче, забрави как да реагира бързо по време на снимки и не издържа на такъв стрес. Две години почивка в гаража се отразиха лошо на неговата способност да работи и така той загуби едното краче след като аз “лекичко” ударих с него по леда… Така, точно когато настъпиха петте минути на Червения Орловец, аз останах със статив с два крака. Все пак успях да намеря начин да балансирам двукракия статив върху хлъзгавото езеро, но бях по-ограничен от композиции, от колокто ми се искаше.
Езерото не беше замръзнало изцяло, в източния му край имаше страхотни форми от лед, които оставих за след залеза, когато очаквах да се виждат звездите в нощното небе. Успях да снимам и връх Мальовица с малкото от леда, който не беше скрит под тънкия слой сняг в тази част от езерото. Мальовица беше толкова близо и толкова доминираше пейзажа на юг, като стена, но не успя да избяга от снимка на 14мм.
Езерото не спираше да музицира и да издава страхотни звуци. Хоризонът порозовя, така че се качих малко над езерото за да хвана поне този цвят, комбинацията на топло розово и ледено синьо ми е любима, затова и снимам предимно през зимните месеци. Замръзналите склонове бяха подходящи за предния план. Луната изгря, беше почти пълнолуние, така че разбрах, че трябваше да забравя за нощни пейзажи и звездно небе.
Върнах се до езерото, където ме чакаха условия за най-хубавата снимка за този ден, точно каквато си представях, когато се качвах по склона от хижа Мальовица до езерата. Прекарах доста време върху леда, по който се притеснявах да стъпвам преди един час. Лунната светлина, въпреки, че скри звездите, помогна на пукнатините в леда да изпъкват повече на снимките, а аз намерих подходящо място, където да снимам красивия лед в хоризонтален формат. Нямаше как да хвана леда и връх Мальовица в един кадър, така че останах с гледката към връх Орловец. По време на дългите експозиции седях на студения лед, но не успещах студа, а езерото не спираше да се пука, а ехото от тези звуци се чуваше по склонове на връх Мальовица.
Бях на някакво светлинно шоу-концерт – езерото издаваше чудни звуци, а лунната светлина се отразяваше в леда.
Прогнозата за нощта за тази височина беше около минус 7 градуса и никакъв вятър. Вече наистина съжалявах, че не се натоварих малко повече и не взех палатката и спалния чувал. Нямаше да направя други снимки през нощта, но по изгрев сигурно бих могъл да направя нещо по-интересно. Горе беше толкова чисто, тихо, свежо, спокойно и още десетки подобни думи, че не ми се тръгваше. Луната освети всичко наоколо, нямаше нужда от челник. От фотографската страна това не беше много добре, защото ледът от долната снимка комбиниран със звездно небе щеше да направи страхотна снимка, но луната не даваше на звездите да покажат своята красота. Прекарах още половин час, снимайки леда от долната снимка в различни композиции, балансирайки двукракия статив върху хлъзгавите камъни.
Слизането не беше лесно… На изкачване не забелязах, колко е стръмна пътеката от река Мальовица нагоре към езерата, но на слизане я видях по друг начин… на места заледена, на други ерозирала от много туристи – с много дребни камъчета, така че трябваше да балансирам много внимателно, а без щеки не мисля, че бих се справил изобщо, без значение дали е през нощта или през деня. Така слизането ми отне може би повече време от изкачването, а долу, при реката, имаше много светлини, все едно туристи са опънали няколко палатки и са светили с челници. Вече когато доближих мястото, разбрах, че това не бяха туристи – заледената част на реката отразяваше лунната светлина и така се получаваше това “светлинно замърсяване”, гледката беше наистина красива, може би ще я видя пак утре, а може би след още 33 месеца…