от Габровница до Гара Бов през Тръстеная и Забачовец
22 км разходка в Стара Планина от гара Пролет – махала Гръцка Лъка (Габровница) – махала Смилова Ливада – връх Еленишка Могила – махала Грамада – хижа Тръстеная – езеро Чемерника – ферма Чемерник – махала Ключо – махала Кръст – махала Забачовец – бивш рудник Христо Ботев – Гара Бов
Снимките са направени с телефон. GPS трак също е записан с телефон.
Маршрут за GPS
(маршрутът е в зелено, в червено са алтернативните пътеки).
Разстояние: 22 км
Денивалиция: 1100+ метра
Изоставени Махали със стари къщи: Да (над Габровница, както и Ключо и Забачовец на Бов)
Обитавани Махали: Да (махала Кръст)
Опасни Кучета: Да (възможна среща с очарски кучета от Чемерник, фермата е с отворена порта)
Дружелюбни Кучета: Не
Оброчни Кръстове : 11 (+ възможност да се видят още няколко по различни пътеки край село Бов).
Дата: април 2019
Транспорт: БДЖ
От ЖП спирка със странно име “Пролет”, обслужваща няколко села по Искърския Пролом, на юго-запад започва старото землище на село Лакатник. Всъщност землището на Лакатник продължава по източния бряг на река Искър от преди Гара Лакатник и така до малко след тази спирка – при река Габровница, като реката служи като източната граница, а на юг е границиа му със землището на село Бов, между двете езера до хижа Тръстена(я). Бов и Лакатник, две някога важни и големи села на Искърския Пролом, с множество махали, разпръснати по склонове на Голема Планина. Ключова дума – някога.
Сега тези Лакатнишки (Лакатски) земи край спирката са към село Габровница, което съществува като такова от 1956 година, когато махалите на Лакатник бяха отделени в отделно село. Друго подобно село – Левище, също състоящо от старите махали на Лакатник. Трудно е да се представи какъв беше животът тук преди прекарването на ЖП линия след Освобождението. Дива земя, с трудни връзки между съседни села, с река Искър като граница между източната и западаната части на Дефилето.
Първата махала на Габровница край спирката е Гръцка Лъка, обитавана и с лесен достъп. Името на махалата идва от гърци, избягали от Търново по време на Османското Робство, които са намерили нов дом при устието на река Габровница с река Искър. Следващите махали по маршрута са Смилова Ливада, Руньова Нива и Грамада, махали по рида към връх Еленишка Могила.
Защо изобщо споменавам землищата в пътеписите ми? Защото някога това бяха важни граници, не само кадастрови данни както сега. Цитирам от книга История на Село Лакатник (2004г.), където е споменато за проямна в землища на Лакатник и Бов по време на Османското Робство, в контекста на видове данъци:
“Данък кръвнина. Коледари от с. Бов и Лакатник са срещали в местността Луково и се почнал младежки бой. Лакащанците убили Бовянин. За това убийство лакащаните дали ливадите в Луково на Бовяните за кръвен данък. Същото станало и с лакатските воденици. Те били където е ресторант Пещерата. Лакащаните убили Осиковец. Воденицата била дадена на с. Осиково за проята кръв. “
Подобна история е описана и за пасища край Оплетня в местност Кореница, дадени на оплетянски овчари след като Лакащани убили овчар от Оплетня. Споменатата местност Луково се намира между Бов и Лакатник и се нарича Бовско Луково, винаги се чудех защо тези места са към Бов, а не към Лакатник, което изглежда по-логично, така разбрах причината.
Обратно към пътеписа…
Основната част на село Габровница, обитаваната част, при реката и ЖП спирката остава встрани, защото веднага след Гръцката Лъка започва пътека нагоре, по рида за връх Еленишка Могила.
В началото на пътеката се намира първият Оброчен Кръст за този маршрут. Но този оброк върви с въпросителен знак, защото и мястото, и камъкът, използван за Оброчен Кръст са странни и не приличат на други подобни в района и не мога да съм 100% сигурен дали това е Оброчище, или нещо друго. Наличието на масички, навес, пейки и място за курбан подсказват – това е оброчно място. За разлика от кръстове от Добърчин, Брезе и други села в западната част на пролома, където почти всеки кръст привлича внимание отдалече с изработката и размерите си, в тази част на пролома има Оброци, които са правени от местни хора, без претенции към изработка. На този камък няма дори издълбан кръст, като единият камък е подпрян на другия.
Пътеката бързо набира височина и започват първите планински къщи на селото, някога много отделечени махали на Лакатник. Това е овчарска пътека, за по-пряк достъп от махалата към реките и центъра на селото, черният път за махалата е по-заобиколен и върви край река Гръцки дол.
Махалата е напълно изоставена, но повечето къщи все пак са заключени и не са разбити, така че мислех, че ще мина през махалата бързо, без да рискувам, любопитствайки влизайки в старите къщи, които всеки момент могат да се срутят върху случайни посетители.
Първата част на махалата състои от 6 къщи и само най-долната се оказа подходяща за проучване, или, по-скоро надничане през разпадналата се стена до входа на къща, някога дом за не едно поколение.
Тази къща са намира в най-ниската част на първата под-махала, на по-малко от 500 метра височина и е електрифицирана.
Част от южната стена липсва, но къщата не е празна, сигурно беше заключена, но липса на поддържка и природни условия доведоха до сегашното й състояние.
На стените са закачени картини, портрети, предмети на бита. За съжаление, подът беше опасен за стъпване, изгнил и пропаднал в мазето. Не исках да рискувам и само снимах от входа.
През пропадналия под в мазето се личеше портрет на мъж и жена, някога живяли в тази къща. Рядко намирам чак такива неща, оставени по къщите. Напомня ми за махала Бърдо на Брезе, в Понор Планина, където също видях много лични вещи, оставени от наследниците на изоставените къщи.
Маршрутът продължава по рида и минава край следващите къщи на махалата, от които вече има страхотни гледки на запад и север.
От къщите има гледки към Врачанския Балкан с Кобилини Стени, село Очиндол, върхове Бегличка Могила, Пършевица и т.н.
В книга История на Село Лакатник е споменавано, че през втората половина на 19-ти век, към края на периода под Османското Робство, по махалите на сегашната Габровница, тоест местата от този маршрут, са отглеждали най-много кози във целия Лакатник – семейства са имали 100-150 броя животни. Трудно е да си го представя, обикаляйки по тези призрачно-празни места.
Къщите не са малки, в тях сигурно са живяли повече от едно семейство, с по 5-6 деца, което беше нещо обичайно за България от онова време. Сега тук няма никой. Някои от къщите са заключени, край някои има обработвана земя, така че някой все пак идва тук, може би през почивни дни. Но през делнични тук е празно. Няма нужда да викам, доближавайки се до къщите, да предупредя кучета.
Външният слой на постройките са разпада, което позволява да се види основната конструкция на къщите. Не спирам да се чудя на майсторлъка на местните хора, строили домове за големите си семейства в тези условия и с такива материали. Старите покриви от камък, които все още се откриват на по-старите къщи, които не са сменяни с керемиди, тежат по няколко тона. Но дървените къщи от пръчки и кал успяваха да издържат тази тежест.
Старото землище на Лакатник е от всички страни на връх Ручева Глава, който се вижда от махалата и от който започват няколко рида, слизащи към река Искър, някога дом на още няколко махали на Лакатник. Сега в Габровница има регистрирани около 200 живущи, но не и в махалите на този маршрут.
Гледка на север, към Врачанския Балкан над Зверино.
Обичам да проучвам Искърския Пролом през края на март – началото на април, когато дните са дълги за 8+ часови разходки, когато имам възможност да отделя време да видя всяка къща край пътя и да влезна в незаключените. Въпреки, че в тези къщи не се живее от много години, в градинките край тях по това време на годината все още цъфтят цветя, а плодови дървета издават местата на отделаечените къщи от далече.
Последната къща на махалата, или пък първата къща на следващата махала, тоест Руньова Нива е близо до връх Еленишка Могила. Няма нужда да описвам гледките, които има от тук. Разпадащият се покрив с липсващи големи каменни плочки показва как покривите изглеждат под външния слой. Същите пръчки, които се използват и за стените, но подредени по по-различен начин. Може би на малко под сто годишна, къщата все още е здрава, но липсата на подръжка ясно показва, че всички тези къщи скоро време ще започнат да се срутват. Има стари махали, които познавах с по няколко къщи, а вече остават само основи, и това е само през годините на моите обиколки по тези места.
От къщата на запад от върха, черният път продължава към махала Грамада, а след това и към билото на Ручева Глава – Издремец. Реших да мина по пътека през връх Еленишка Могила, което беше грешка, защото веднага изгубих пътеката, която може би и изобщо липсва и трябваше да се пробивам през храсти и дървета.
Докато не излязох към ловна хижа на махала Грамада. По-правилно е върхът да се подмине по черния път. До ловната хижа, която е заключена, има чешма с течаща вода, с кран.
Последните години ловджиите са сигурно най-срещаните хора по тези места. По склонове на планината има още отдалечени къщи и махали, като всички от тях са електрифицирани.
Махала Грамада. Над махалата е билото до връх Ручева Глава, вижда се и кула с ретранслатори при махала Веждата, на Лакатник, където има Оброчно Място с два оброка. Оброци на махалите от този маршрут, освен първия в ниското, не открих. Сигурен съм, че някога и тези махали са имали оброчни места, но едва ли някой ден ще успея да ги открия.
Черният път продължава на запад, юго-запад, разклонявайки се за махала Ганови Ливади, която остава в по-ниското.
Мислех, че махалата и къщите свършиха и няма да видя други обитавани стари махали чак до Бов. Но сгреших. След къщите от началото и средата на 20ти век, по-високите части на северните склонове на река Габровница и билото над нея ме посрещнаха с основи и зидове на по-стари постройки и овчарници. Голяма територия беше оградена с каменна ограда, на места все още доста здрава. Към края на оградената територия, до вековни дървета се личеше много добре запазена основа на някаква стара постройка. Сега тя е в гората, но може би някога, когато е била използвана, тук нямаше дървета.
Край пътя има дървета, които пазят история на тези места повече от 100 години.
Пътят излиза на равното било и от тук започва по-скучното ходене до хижа Тръстеная. Билото е от под Ручева Глава до Издремец и е ясно изразено и много дълго, продължава до Високоата Чукла, Чукава и чак след Увеса се разклонява на повече ридове, но се проследява и след Мургаш и така до Витиня. Гората между връх Потука и хижа Тръстена, в най-равната част на билото е от бор и е изкуствено залесена някъде през средата на 20ти век. В годините на активното животновъдство, тези земи са били изсичани и превръщани в пасища за хиляди животни на овчари от Лакатник. Ето цитат от книга “Страници из историческото развитие на Бов” (Илия Петков) за землището на Бов в първите години след Освобождението. Въпреки, че става въпрос за Бов, Лакатнишкото землище едва ли е било по-различно:
“В онези времена горските площи заемат много по-голям процент, отколкото нивите, ливадите и пасищата, но с увеличаването на населението те постепенно намаляват. Една част унищожават чрез требене за разширяване на обработваемата площ, друга — за огрев, а трета — за храна на добитъка. Така през 1898 година гората представлява 53 на сто от общата площ на землището, а през 1934 — само 36 на сто.”
Залесената борова гора се изсича, но вече с други цели, отколкото преди повече от 100 години.
Маркировката на маршрута Ком-Емине извежда до хижа Тръстена(я), една хижа с две имена. По пътеките към хижата, в зависимост от година, в която са слагани, има туристически табели за хижата, по които могат да се видят и двата варината – хижа Тръстена и хижа Тръстеная. Но интересното тук не е хижата, а Оброк Св. Панталей, състоящ от два Оброчни Кръста. Единият – парче камък, от същия цвят, но различна дебелена като оброчния камък от началото на маршрута, с маркиран кръст върху него, както и голям Оброчен Кръст от началото на 20ти век, по който се личат имена.
Този оброк, въпреки, че се намира в землището на Лакатник, е част от културното наследство и на двете села – на Бов и на Лакатник. Границата на землищата е на по-малко от 300 метра и на събор тук се събираха не само жителите на Лакатник, но и на Бов и съседните махали. Така и сега, оброкът и основните на средневековната крепост, в границите на която се намира той, се включват в забележителности както на Лакатник, така и на Бов. На около един километър от този Кръст, по права линия на юг е другият оброк Св. Панталеймон. Като цяло, след хижата се навлиза в Оброчното Кралство на Бов, едно село с голяма колекция различни Оброци, Оброчни Места и Кръстове, от които за сега знам далеч не всички, но доста голяма част. Само в границите на билото, до двете свлачищни езера има 4 Оброка, както и няколко стари оброчни места, където вече няма кръстове.
Напускайки малиновата плантация до хижата, която дава малина за вино Трастена, вече съм в Бов. Не знам защо, може би защото съм обикалял повече из Бовските земи, тук вече се чувствам като у дома. От тук нататък мога да продължа по безброй пътеки до Гара Бов, да видя повече от 10 оброка, в зависимост по коя пътека избера да слизам. При последното ми идване до тук портата към малиновата плантация беше заключена на изхода (посока от хижата) и ми се наложи да легна и да пълзя под нея, добре, че има доста място за това. Но все пак се учудих, все пак по този път минава официалната маркировка на маршрута Ком-Емине, по който се продължава за около километър след хижата, до ферма Чемерник.
Старите карти посочват оброк точно до северо-източния край на горното езеро – Чемерника, но такъв липсва. Мястото е наистина “оброчно”, с няколко вековни дървета, но не успях да открия нищо, което да прилича на Оброчен Кръст.
През април 2019 горното езеро изглеждаше по този странен начин, с насипи от камъни от северната и северо-източната страна.
Землището на Бов е 24.6 кв.км и, както и някога Лакатнишкото землище, продължава до река Габровница на северо-изток, където се намира някога най-отдалечената и много голяма махала на Бов – Бовска Габровница. Пътят за махалата минава край горното езеро, но има и друг път, край връх Могилата, след съвремената ферма Чемерник. Но този маршрут не включва тази Бовска Махала, отбивам се само да видя Оброчен Кръст, намиращ се на неочаквано място, край пътя, сравнително далече от съседните махали. Преди това се минава край фермата, вратите към която почти винаги са отворени и където едри овчарски кучета обикалят спокойно, пазейки имота. Така беше и този път, когато, минавайки край фермата бях стъписан, когато едро черно куче подскочи и хукна към мен, с лай и злоба. В такива ситуации имам две стъпки, първа – правя се на шут и предлагам гранули, хвърляйки ги в посока на кучето, викайки с добър глас: “Искаш ли гранулки?”. Ако стъпка 1 не помага, навеждам се, все едно хващам камък, при което кучето може да се притесни и да избяга. Разбира се, има ситуации, в които не работи нито стъпка 1, нито 2. Тогава трябва да се ориентирам според терена… Но този път кучето спря и започна да хапва (гранулите), а на връщане заобиколих фермата от по-далече.
Край фермата, по пътя за Бовска Габровница има гледки към Козница и Чукава, два високи върха, които могат да се посетят за един ден с маршрут от Освеновлак (Освеновлаг).
Границта на Бов и Лакатник – ридът с върхове Гарван и Яворец. Но границата не минава по целия рид, а се отделя на север при седловината преди Гарван, зад който е Бовско Луково, за което споменавах в началото на пътеписа. Преди рида е фермата Чемерник.
Оброк Св. Георги, намиращ се между ферма Чемерник и връх Могилата.
Оброците на Бов, повечето от запазени до нашите дни, са от началото на 20-ти век, от 1920-те години. Повечето имат еднака изработка. На някои места тези кръстове са слагани редом до по-старите, които са били от 19-ти век.
По Кръста се личат думи – имена на хора, поръчали го, а в горната част и името на Светеца, на когото е посветен – Свети Георги.
Следващият Оброк е до фермата, по пътя обратно, преди слизането за Бов. Оброкът е на Св. Панталеймон и е със същата израбока както и Св.Георги. По маршурта ще има още 2 оброка в същия стил – при махала Кръст и в махала Забачовец.
Докато махалите и селата от западната част на Искърския Пролом от Церецел до Добърчин са пълни с кръстове на Гинските майстори, в тази част на пролома, а по-точно при Бов, оброчните кръстове имат своя стил. Сещам се само за 2 кръста, изработени в същия стил, които не са от изток на река Искър, не в землищата на Бов -Оброк Св.Неделя на връх Булова Глава в Заселе (счупен) и кръст на Церовската махала Камико.
Четвъртият кръст в тази местност, в малък радиус близо до хижа Тръстеная и ферма Чемерник е Св. Йоан Рилски и е от 19ти век. Оброкът е малък, но сниман от ниско изглежда по-голям. Изненадващо, за разлика от съседите си, този кръст не е допълнен от по-съвременен (от 1920-те). Този оброк се намира на метри от Римския път, минаващ през землищата на Бов и Лакатник, и до днес този път свързва двете села. Зарадвах се, когато видях цветя и букети край Оброка, което означава, че тук все още се събират хора, наследници на тези земи, може би идвайки от други градове и села на България.
След оброка, слизането до Бов може да стане по няколко пътеки, описвани в другите ми пътеписи. Край река Трескавец; край рудник Издремец, пионерлагер, северните склонове на Колибището и после Еко-пътека Под Камико; или през центъра на Бов. Тук ще опиша слизането не по главния път за Бов, а по забравеният път, през махала Ключо, а след това, през махала Кръст и по овчарска пътека до махала Забачовец. При пъврото ми посещение не тези места, през 2009-та, заобиколих махала Ключо, в която видях хора и животни. 10 години по-късно, минавах край старите къщи на поредната празна махала. Старият път минава през махалата и продължава посока Бов, успоредно с другия, главния път от селото до езерата, хижата и фермата.
Споменавайки всички тези Бовски махали, ще цитирам от “Страници на историческото развитие на Бов“, в което се разкава за формирането на махали на Бов, а по-точно “държави”, както ги наричаха Бовчани по време на Османското Робство. Тук е важно да се отбележи, че, за разлика от описваните в доста подробности от мен села като Церецел, Батулия и т.н., центърът на село Бов е с ясно изразени и запазени през стотици години граници.
“В това далечно минало, броят на местното население е било малко. В близко съседство е имало достатъчно ниви, ливади и просторни пасища, а върховете около селото са били покрити е девствени гори. Това е позволявало на малобройното население, събрано на едно място, да използува всички възможности които щедро му предлага природата.
С увеличаването на населението стопанската дейност около селото се разширявала. Но с нарастване на населението, с прииждането на нови групи от равнината удобните за земеделие и скотовъдство земи са оставали все по-далеч. За да се обработват тези земи е трябвало всеки ден хората да изминават дълъг път, а така се губело много време и енергия. Налагало се добитъкът да се изкарва далече на паша и не е било възможно да се връща в селото всяка вечер. По този начин възникнали отделни кошари, в които била пренесена част от стопанската дейност на семейството. Около тези кошари започват да се разработват ниви, които постепенно с изсичането на гората се увеличавали. С течение на времето гората и земята тук стават частна собственост. Всяко семейство, освен къщата си в село се сдобило и със своя кошара, с обработваема площ около нея. И тъй като тази земя е била държавна, в смисъл владяна, целият имот заедно с кошарата бил наречен „държава”.
И така, всяко домакинство е имало „държава”, която е можела да бъде добре стопанисвана само с усилията на всички членове на семейството, които всяка вечер се връщали в селото. По този начин постепенно всяка „държава” се обособила в самостоятелна стопанска единица, където се пренесла по-голямата част от стопанската дейност на семейството. Налагало се някои от членовете на домакинството да остават да живеят по-дълго време там, което не е било позволено от османските порядки.
Тези наименования запазват своя смисъл и значение дълго след Освобождението. Даже, чак през 1920 г., когато Иван Вазов обикаля тия места отбелязва: „Тия ниви и кошари по планинските стръмнини селяните тук ги наричат „държави”. Бедни малки държави! Колко труд, мъка, търпение костват на владетелите си”.
В процеса на историческото развитие всички членове постепенно се заселвали в овчарската колиба. По този начин бившата колиба станала тяхно селище и техен дом, където се пренесла и цялата стопанска дейност.
Независимо от това, че са се образували отделни махали, село Бов е запазило своята цялост, за разлика от други села, които са се превърнали в колибарски. За задържане на процеса, свързан с разпръсване на селото и населението, решителна роля са изиграли различните насилствени мерки на османската власт. Тези мерки на чуждоземните поробители са се обуславяли от следните съображения: единното и събрано селище давало възможност по-лесно да се събират данъците и да се контролират фискалните задължения на населението; то затруднявало укриването и снабдяването с храна на българските революционери, а също така предоставяло по-добра възможност на турските власти за живот при преминаване през селището.
Според тези мерки на османлиите всички жители били длъжни да живеят в селото. По кошарите и „държавите” са допускали само по един или двама пастири, а за обработване на земеделските имоти, независимо от далечината им, останалите членове от домакинството е трябвало всяка сутрин да отиват там и вечер да се връщат в селото. По този начин в историческото развитие на селото по време на османското робство вече е налице обратния процес — разрушаване и намаляване на създадените махали. (Страници за историческото развитие на Бов)
В контекста на цитираното горе, за годините по време на Османското Робство, махала Ключ е по-нова и не се споменва сред тогавашните “държави”:
В село Бов преди Освобождението е имало осем „държави”: Луково, Леки перца, Долни желен, Търно, Стърмол, Забачовец, Габровница и Трескавец.
ЛУКОВО е имало пет овчарски колиби: Митър Г. Чорбаджийски, Кальовци, Кардашете, Голаковци и Лудовци.
ЛЕКИ ПЕРЦА се е състояло от четири колиби: Тома Врачешки, Митър Стаменов, Кола Вълчев и Леко Ковачки.
ДОЛНИ ЖЕЛЕН — от две колиби: Манговци и Щимарете.
ТЬРНО обхващало две овчарски колиби: Митър и Кола Лекови и Механджиьовци.
СТЬРМОЛ — три колиби: Бекярете, Злакъвци и Железарете.
ЗАБАЧОВЕЦ се е състоял от три колиби: Шикльовци, Гацинци и Панагюрците.
ГАБРОВНИЦА е обхващала четири колиби: Кацарете, Джамбазите, Циганеьовци и Свинарете.
ТРЕСКАВЕЦ — от три колиби: Бульовци, Караджовци и Бугарите. (източник)
Така Бов беше съвсем различно място от това, което е сега. Преди построяването на ЖП линията, от стотици години центърът на селото беше сегашният Бов, а край река Искър, където сега е Гара Бов – най-населената част на землището, имаше само няколко колиби. Маршрутът продължава за една от най-старите махали на селото – Забачовец, но преди това се минава през махала Кръст. Черния път върви по-високо от главния и двете панелни постройки, някога обслужващи рудник Издремец, а после за кратък период превърнати в пионерлагер, почти не се личат от пътя.
Старитя път от Ключо до Кръста се включва в по-новия, основния път. Някъде по стария път, до един от завоите би трябвало да има Оброк Св.Троица, но такъв не открих. Случва се да не видя оброк, минавайки по някой път или през някоя махала в една посока, а после, години или месеци по-късно, да го открия, минавайки пак, но в друга посока.
Кръстове на махала Кръст са в западната част на махалата. От тук, слизайки до Бов от север на връх Кобилището могат да се видят още 4-5 Оброчи места, но моят път продължава за махала Забачовец, от юго-изток на връх Колибището.
Оброчното Място е на Св.Св Петър и Павел и тук се правят курбани и събори на жителите на махала Кръста. По-високият оброк е от 1920-те, а малкият е от 19ти век. Интересно е, че на нито една карта, която ползвам, махалата Кръста не е отбелязана като такава, но край Оброците има табела, гордо съобщаваща името на тази махала.
Махалата е обитавана, някои къщи сезонно, но в горния (северния) й край, до пътя, има къща, в която живят хора постоянно (2019-та година).
Оставих къщите в ниското и тръгнах по овчарска пътека над махалата. Пътеката се разклонява на доста места, но моята цел се личеше от далече – река Свинаров Дол в края на махалата. До реката може да се слезне и през пасищата до Кошушки връх.
Малко след чешма до реката започва пътека на запад, към махала Забачовец и от там за Гара Бов, по южния склон на връх Колибището. Другата пътека, бивш черен път, продължава от другата страна на реката, по склонове на Кошушки връх, към махала Кошушница, където се намира къща, в която е гостувал Иван Вазов. Тази къща е част от под-махала Данговци (или Дангова, Дрангова, Данговата,както се среща в различни източници). От там може да се слезне и до река Трескавец, край която има път до Гара Бов. Някога от двете страни на река Трескавец имаше много колиби, после големи махали на Бов, толкова големи, че се смятали за отделно село някога през Османското Робство:
От всички кошари и махали тук само Трескавец се запазило и обособило като отделно селище към село Бов. В ориенталските документи, преведени от турски език се споменава за село Трескавче в долината на река Трескавец. (източник)
В последствие, голяма част от тях трябваше да бъде изселена заради необходимостта склонове над реката да бъдат залесени с цел предотвратяване на наводнения в по-ниската част на землището на Бов, най-вече при ЖП линията. Така през 30-те години на 20ти век от махалите над реката бяха изселени повече от 60 къщи, а в последствие голяма територия на водосборния басейн на Трескавец стана Защитена Зона. Рудник Издремец спря да замърсява реката след 1977 – година, в която той беше затворен.
Пътека за Забачовец се личи много добре, което е учудващо, както и пътеката от махалата посока Гара Бов, до стария рудник Христо Ботев. Сега тя се използва от последните овчари на това някога голямо село.
От пътеката, преди Забачовец се виждат склонове на Кошушки връх с къщите по него, както и връх Издремец.
Землището на Забачовец е доста голямо и има запазени повече от 10 къщи. И тази труднодостъпна махала е била електрифицирана.
Махалата има своя Оброчен Кръст, в стила на другите оброци на Бов, като разликата има само в долната част, защото Кръстът стърчи над повърхността повече от другите си братя от Бов. Оброкът е на Св.Дух и тук все още се събират за курбан. Край кръста има навес, място за огнище, стандартните за поддържаните Оброци.
Продължавайки през махалата се отбивах до някои от къщите. Бях много изненадан да открия една къща, която някога е била изоставена, но сега се поддържа. Сателитните снимки от последните 10 години потвърждават това – край къщата се появи нова ограда. При моето посещение не видях никой до къщата, но по всичко се личеше, че тук се живее или поне постройката се използва като овчарник.
В другите къщи в махалата нямаше признаци на живот.
Исках да намеря пътека, която да ме изведе към река Трескавец, но не успях да открия такава. Отбих се по няколко овчарски пътеки, които не ме изведоха никъде и реших да продължа по познатия път, на запад, към стария рудник Христо Ботев.
След последните къщи на Забачовец, пътеката продължава на запад и надолу, а черния път продължава в същата посока, само че нагоре. Този черен път, заобикаляйики рида на Колибището през местност Погледец стига до центъра на Бов. Тръгнах по черния път да видя крайпътния оброк, който се намира на 600 метра от края на Забачовец.
Горната част на този кръст е същата, както и на другите от Бов, а долната липсва, поне така мисля аз. Личи се, че кръстът е ремонтиран, възстановяван и долната му част, на която би трябвало да има изписани имената на поръчали този Оброк липсват. Може би пък този кръст е винаги бил такъв, по-нисък.
Оброкът е отбелязан на карти като Св. Дух, но аз виждам думи Св. Илия, изписани по западната му страна.
Гледка от Оброчното Място към Забачовец, склонове на Колибището, Издремец и Танкосер, с махалите над река Трескавец.
Връщам се към пътеката от Забачовец за Гара Бов, която бързо отива надолу, към рудник Христо Ботев. Рудникът е работил от 1908-ма година до 1962-та. Първо разработен от частни предприемачи, а после, след 1944-та, национализиран, както и всичко друго по тези места, а и в цялата България… Така районът на Бов осигуряваше работни места на местното население извън животновъдство. Имаше работа и на ЖП гара. Освен този рудник, в района на Бов имаше други – Издремец и Венеца. Ето малко история за рудника Христо Ботев:
През 1908 година запалените рудотърсачи от село Бов Иван Цонев и Димитър Георгиев започват усилено търсене на руди в района около селата Бов и Лакатник. В местността „Смърдещец” те намират късове с оловна руда и запазват периметъра. През 1910 г. сключват договор с Леон Буше за съвместна експлоатация на рудното находище. (източник)
Пътеката минава по склонове на Колибището, върху които има насипи на извлеченото от земята по време на експлоатацията на находищата тук.
През април 2019 пътека от Забачовец за Гара Бов беше затворена с нова ограда, не знам с каква цел, слизайки от махалата трябваше да катеря оградата, за да мина. Оградата е точно до “пещерата” на рудника. В района на Забачовец, под Кошушки връх имаше и електропастир, но не включен.
След рудника имаше начин да пак да се стигне до еко-пътека Под Камико, като по този път, завиващ на север, има още един оброк – Св. Дух. Но по-пряката пътека за Гара Бов продължава на запад, излизайки към разрушения манастир “Свети Архангел Михали”, от който не остана почти нищо, но тук се намира едноименният оброк, последният за този маршрут. Слизайки по пътеката от рудника, около манастира забелязах купчини орязани клони и храсти, сложени при началото на пътеката, където тя се разклонява от еко-пътеката от манастира. Това, в комбинация с оградата при “пещерата” означава, че някой не иска пътеката да се ползва от такива като мен…
Оброкът до разрушения манастир има леки различия с предишните по маршрута, като е по-къс в долната част, а заоблените елементи при кръста са изработени по по-различен начин.
От Оброка има пътека, която е част от Еко-пътека Под Камико за Гара Бов, но тя е по-заобиколна, като завива на изток, към река Трескавец. По-пряката пътека продължава на юго-запад, към стадиона на Гара Бов, като последните й метри са по стъпала в скала.
Гара Бов е една от последните функциониращи като “гара” по Искърското Дефиле. Някога гарта осигурявала работа за много Бовчани, което обяснява разрастването на Гара Бов и превръщането му в отделно село. Сега много от жителите пътуват с влак до съседните градове и София. Малко история за Гара Бов, в годините след прокарването на ЖП линията след Освобождението:
Срещу махала Търно — между Церово и Бов е функционирала междинна гара, която се нарича „Церово-кариери”. Там всеки ден са товарени по два вагона камъни от кариерите срещу спирката. През 1921 година в Бов се открива спирка, а от 1931 година — гара, с активната помощ и участие на цялото население. Това се налага от увеличаване броя на кариерите и голямата необходимост от камъни за строителството.
До откриването на спирката около нея има само три къщи, а местността там населението нарича „Конопище”. С течение на времето все повече към гарата започват да се заселват хора от околните села и махали. Към 1941 година тук са построени вече повече от 20 нови къщи. Семействата, които пристигат са от различни селища: по едно семейство от Заселе, Заноге, Червен бряг, Враца, Типченица, Врачанско и тл. С течение на времето гарата става все по-живено естествено търговско средище. От с. Бов, Заселе, Зимевица, Заноге, от махалите слизат все по-често хора на гарата, за да си направят покупки-продажби. През лятото все по-често идват летовници от София и екскурзианти.
Всичко това съдействува за бързо развитие на новото селище, за превръщането му в естествен търговско-икономически център на околните села. За задоволяване потребностите на хората се отварят шест кръчми, три кебапчийници, една сладкарница, три бакалници, три склада за зърнени храни, кланица, фурна, шивачница. По този начин следващите години населението на гарата бързо се увеличава за сметка на село Бов, съседните села и махали. През 1881 година селото има 837 жители, през 1934 година те се увеличават на 1489, а през 1965 година спадат на 533 жители. В същото време гарата от три къщи в началото при създаване на спирката през 1965 година достига 644 жители, а през 1975 година нараства на 1177 жители. (източник)
Сега край гарата има кръчма и магазини, а в кафето в сградата на гарата продават магнити със забележителности от района, колкото пъти съм купувал вода в това заведение, не съм ги забелязвал, докато един познат планинар от Своге не ми написа за магнита и трябваше да го видя. Така реших да направя този маршрут. Снимката е от 2012-та година, когато снимах много с добра техника, а не обикалях по тези места с телефон. Редовно ми се иска пак да взема фотоапарат и да дойда да снимам по пролома пак, чакайки залез или изгрев, но да правя 20-30 км преходи, по време на които проучвам пролома с малка раница ми доставят хиляда пъти повече удоволствие от снимането. Може би някой ден пак ще се върна тук да снимам, защото вече знам толкова много красиви места, че да ги снимам само с телефон не ми се струва правилно. Но когато имам избор и време само за едно нещо – да отида за цял ден с влак и да обикалям или да отида с кола за залеза да снимам, за сега избирам първото.
Ето въпросната сниимка, снимана от мързеливо място, от което има хиляди снимки на пътуващите от Церово за Заселе.
Следващият пътепис:
от Осеновлаг до връх Чукава през връх Козница