Зимна нощ във Врачанския Балкан край Кобилини Стени, февруари 2018
Ентусиазиран от нощувката ми в Понор Планина до връх Була исках пак да нощувам в зимна планина на някое добре познато място. Следих прогноза за времето, защото чаках тихо време без вятър, все пак минус 10 е норамлна температура за зимна нощувка, по минус 10 с вятър е съвсем друга история. От фотографска гледна точка, рабира се не очаквах страхотни условия когато е тихо и ясно, но поне исках да имам ясна зведна нощ. Но докато следих прогнозата, седмиците минаваха и зимата щеше да свърши! Така че при по-приемливи условия поех към Врачанския Балкан. Имаше време, когато много обикалях край Враца, пътувайки с влак от София, но последните години позабравих тази част на Искърското Дефиле и обикалях в по-южната част на пролома. Но не съм забравил любимите Кобилини Стени, стръмните скали край върхове Бегличка Могила и Пършевица, над селата Очин Дол и Оплетня. Преход Оплетня – Лакатник през тези скали ми е един от любимите по пролома, и го правих няколко месеца преди тази нощувка, така че не случайно избрах това място за втората ми зимна нощ на палатка. Познавам пътеките в района, но това не беше от значение този ден, защото стигнах с колата хижа Пършевица и от там много бързо стигнах до Кобилни Стени.
Както и за Була, тръгнах следобед от София и всяка минута беше важна, защото стигнах до планираното място точно към последните лъчи на заляващото слънце. Това означаваше, че ще трябва или да снимам или да опъвам палатката. Светлината беше много интересна, защото топлите лъчи пробиваха през единственото място без облаци в иначе скучното небе. Понор Планина и връх Була се къпеха в топлината на слънцето, стигаща с лъчите си дори до махалите на Лакатник, но не и до мен.
От хижа Пършевица до мястото , където исках да нощувам има само 2 км, но този ден, след снеговалежи, никой не беше ходил по маршрута, така че трябваше да пробивам пътека в снега, което удължи разходката ми. Облачното небе означаваше, че много бързо след залеза ще стане тъмно, а аз трябваше да опъна палатката, която е много по-трудна за сглобяване от лятната ми. Избрах място в страни от пътеката със зимната маркировка, на открито място, от което снегът издуха много сняг и късно видях, че точно там имаше много следи на животни. Не мога да преценя дали са били на лисици или на вълци, но още когато за пръв път се качвах от Оплетня към скалите срещнах ловджия, който ми каза, че слага капани за вълци и да ходя само по пътеки.
Но преди да видя следите, трябваше да снимам последната светлина на деня. Слънцето се показа буквално за секунди преди да настъпи нощта, а аз имах още работа да превръщам студеното място край скалите в моя дом. След като се облякох подходящо за зимна нощ в планината и сложих челник, видях следите в снега, за които написах по-рано. Не знаех какво да правя. Притесних се малко, не че съм чувал за нападения на вълци във Врачанския Балкан, но пък и не съм чувал да туристи, нощуващи тук през зима…
Не обичам да пътувам далече и да се връщам без нищо, така че реших все пак да опъна палатката и да остана за нощувка или поне да прекарам още няколко часа горе, в очакване на ясно време, за което пишеше в прогноза за времето.
Този път, за разлика от нощувката ми в Понор Планина, сглобяването на палатката мина много по-бързо и без приключения. И добре, защото ако имах същата ситуация като на Була, тук палатката щеше да излети направо до долината към Оплетня, толкова са стръмни склоновете в тази част на Врачанския Балкан.
След като се екипирах за нощни снимки и нощта погълна пролома и Врачанския Балкан, разбрах, какво ме чакаше в отношение на нощни снимки… Мандра Пършевица, намираща се до хижата, се превърна в голям комплекс, осветена с лампи по целия периметър на територията и създаващи страшно светлинно замърсяване на това иначе диво планинско място. Никак не съм го очаквал. Все едно бях на Камен Дел на Витоша. Ниските облаци, от време на време поглъщащи връх Бегличка Могила отразяваха тази светлина и създаваха много необичайни условия. Така нещо, за което преди няколко минути се ядосвах, всъщност се оказа много интересно за снимки.
В небето не се виждаха нито звездите нито някакво интересно движение, небето беше просто покрито с един голям облак, по никакъв начин не интересен за снимане на таймлапс, който исках да правя на това място. Пообикалях край бивака ми, настаних се в палатката и дори изгледах един епизод на сериал, но не ми се спеше. Исках да снимам, но наистина нямах какво да снимам. По едно време чух как конете се преместиха от долината край хижта по-близо до мен, а едно от стадата се вижда на долната снимка от лявата част на връх Бегличка Могила.
Може би това, че колата ми беше толкова близо, на само 2 км, а условия за нощни снимки (за таймлапс) бяха неподходящи, може би следите на вълци и стада коне прекалено близо до палатката, или пък липчата на огнище, създаващо комфорт както на Була, а сигурно просто комбинация от всичко това, но малко преди да настъпи следващия ден реших да се връщам. Знаех, че няма да заспя тази нощ на палатка, а щом нямаше звезди за снимки, нямаше и смисъл да оставам. Събрах палатката и тръгнах обратно по пътеката, която направих няколко часа по-рано. Вървях, наслаждавайки се на невероятна зимна тишина, със светлините от мандрата, отразени в ниските облаци и конете, гледащи ме от склонове над долината на рекичката, извираща от под Бегличка Могила, по която минава зимната маркировка…
Докато вървях, разбрах, че не ми трябва челник и го свалих, но, както се оказа после, не го прибрах, а го изгубих по пътеката. Случи се забавна ситуация, коегато колега фотограф Краси Петров отиде до същите места на следващия ден, а аз в коментара под неговата снимка го питах, дали е видял моя челник по пътеката. Той е минал по другия маршрут, но едни други туристи, които също са ходили до скалите на следващия ден видяха моето съобщение и намериха челник, който получих с куриер няколко дена след нощувката ми.
Радвах се, че отидох до Кобилините Стени точно този ден, дори да не съм останал за нощувка. От снимките на Краси разбрах, че на следващия ден много от снега, който ме радваше тази нощ успя да се стопи, защото настъпи поредното затопляне.
