Разходка от Враца до хижа Леденика с посрещане на изгрева сгледка към проход Вратцата, 26-ти януари 2010
Природен Парк Врачански Балкан е сред любимите ми места в България. По много пътеки съм ходил не веднъж, но голяма част все пак остава непозната за мен. Сред тях беше и дялът с пещера Леденика и местност Кравя. Тази част е може би най-популярната, с различни бази за отдих (доста от които не работят), асфалтов път, ферми и какво ли не. Но за зима този дял е подходящ, има и някакво приключение, но и се намираш близо до хижи.
Избрах най-студеното време на зима 2010, но, за разлика от предишните дни, беше слънчево и в небето нямаше нито облак. Пътувах с влак от София, в който сигурно беше 30 градуса, докато във Враца не повече от -5, а следващото утро се оказа едно от най-студените от последните години, с температурни рекорди (за студа) в няколко града. От гара Враца бързо стигнах до разклона за Згориград и Леденика и след 2 часа вече бях нагоре, на пътя за Пършевица и Леденика.
От горе вече се открива красива гледка към планината и прохода Вратцата, също така тук има голяма вероятност да срещнете стада коне, допълващи пейзажа.
През целия ден беше слънчево, но това никак не пречеше да е доста студено. Слънцето плюс студ означава страхотна комбинация на за снимки – замръзнали дървета и синьо небе. Много рядко успявам да намеря чак такава зимна красота.
Продължих към хижа Леденика, все пак планът ми беше да снимам по залез и изгрев край горната лифтова станция, а това означаваше че първо трябва да се настаня в хижата (и да видя дали работи), а след това да се върна към лифта. Очаквах, че хижата се намира доста по-близо, но докато я стигнах, настаних се и се върнах към станцията, залезът мина… Добре, че цветовете на залеза не бяха много красиви и не съм изпуснал нещо специално, сложих новия челник и тръгнах обратно към хижата, където пробвах да направя някоя нощна снимка.
Страхувах се че на хижата ще бъде студено, но се случи обратното. Беше много топло, а когато се прибрах от студа и извадих фотоапарата за да видя снимките се случи най-неприятното. Вече свикнах с това, че обективи запотяват, но този път се случи друго. Гледам през визьора, всичко замъглено. Чистя предното стъкло – няма промяна. Задното – пак същото. Гледам вътре… и виждам че стъклата вътре са запотени. Мислех, че съм развалил техниката. Проверявам теле-обектива. Същото. Вече помислих че това е край на техниката ми. Оставих обективите на леглото и излязох навън за да поръча един чай. Когато се върнах, видях че вътрешните стъкла започват бавно да се “чистят” сами. И така, след още 20на минути обективите бяха готови за работа.
Събудих се към 6:20 и побързах да снимам изгрев с гледка към проход Вратцата. На вън беше – 15, но когато няма вятър, -15 не е много студено. Луната светеше и пътят нагоре беше доста приятен. Едва ли някога ще го забравя, защото всяка снежинка отразяваше лунната светлина, студът направи снега хрупкав и само моите стъпки нарушаваха спокойствие на тази тиха планинска нощ.
Това утро имах голям късмет със времето. Ниски облаци скриха град Враца и село Згориград, изгревът беше много красив с различни облаци и така успях да направя любимата ми пейзажна снимка. Това е горната снимка на проход Вратцата и Природен Парк Врачански Балкан. Мъглата скриваше все по-голяма част от планината и заприлича на наводнение. Красивите цветове изчезнаха, слънцето изгря, а мен чакаше още приятна разходка обратно, но от слънчевата планина трябваше да слезна в студа, под мъглата.
Мека утринна светлина огря уютна къщичка в метри от опасните скали. Тя се намира близо до лифта. Да живееш на това място и да можеш да гледаш изгреви с гледка към планината е мечта.
Реших да не се връщам веднага, а да продължа по пътя за хижа Пършевица, за да снимам още коне…
…замръзнала зимна гора докосната от първите лъчи на изгряващото слънце…
…и още прекрасната бяла гора.
Колкото по-високо се качвах, толкова по-истинска беше зимата. В гората беше приказно.
Обиколих района край почивните станции, качих се на врърха с ретранслатора и беше време да се връщам.
Намерих пътека (по-скоро следи на един човек който мина преди мен) и тръгнах по нея.
Нямаше маркировка, но след 40 мин вече бях в Згориград.
Дори не очаквах че ще е толково бързо. Не очаквах и студа, който скова красивото врачанско село. Докато горе в планината беше зимна приказка, в ниското беше зимна, но не приказна, а студена и тъжна. След около час бях на гара Враца и чаках влака за София.
