лятна нощ в Планина Понор на гости на Скалния Феномен “Столо”

Колкото повече обикалям, толкова повече разбирам, че няма място, което да ми пълни душата така, както Искърския Пролом и планините Понор, Голема, Мала, Ржана и Врачанския Балкан. Тук се чувствам по-“у дома” от колкото вкъщи. Дойде ред да отида на гости на едно от най-впечатляващите места в планина Понор – Скалния Феномен “Столо”. Разбира се, че вече съм посещавал това място няколко пъти, но до сега не съм му отделял вниманието, което то заслужава – да дойда с фототехниката, а не с телефона, с палатка и да го снимам по време на залез, а най-вече през нощта.

“Столо” се намира над село Загъжене (сегашното неправилното име на селото е Добрвица и не е историческото име на селото) и когато се пътува по пътя от София през Костинброд посока Петрохан, впечатляващите скали се виждат много добре от пътя някъде между отбивките за селата Понор от едната страна и Дръмша от другата. Така, дори да пътувам с друга цел, Планина Понор ме изкушава и ме кани пак да отида към любимото място.

По време на моите еднодневни (цялодневни) 25-35 км разходки между селата на Искърския Пролом съм стигал до Столо от различни села – Искрец, Брезе, Гара Бов, Своге и т.н. Но този ден имах тежка раница и отивах с определена цел. По тази причина стигнах с колата чак до махала Топилата на село Загъжене, паркирах при Оброчния Кръст и дружелюбните кучета, които познавам вече три години, а те познават и мен. Оброчният Кръст се намира на 500 метра по въздух на запад от Столо, но за да стигна горе трябва да извървя около 4 километра. Оброчният Кръст е на 1080 метра н.в., Столо е на 1340 метра н.в. Скалният Венец “Църнио Камик” (Черни Камък, същото име както и връх над Церово) прави Столо недостъпен, освен заобиколно (може би има начин за по-бързо изкачване през скалния венец, но е опасно). Село Загъжене се намира под този скален венец и продължава на юг, под връх Чука, под скалния венец във форма на Омега на запад от връх Чепърна.

Нахраних кучета с гранули и тръгнах по моя заобиколен маршрут, който минава през горната част на махала Топилата и продължава по черния път на север, после по пътека на изток и пак по пътека на юг край връх Препасница.

Едно от кучета, куцащо и предвижващо се предимно на 3 лапи реши да ми направи компания, а аз се притесних за него, защото то не знаеше, че отивам горе за цяла нощ, а горе няма вода за кучето и вече мислех как ще трябва да режа бутилката, която нося за да му давам вода. Вървяхме заедно повече от един километър, като аз все го подканвах да се върне обратно, но кучето не ме разбираше. Когато се отклоних от черния път по моята “тайна” пътека, кучето спря на завоя на пътя и ме гледаше странно. Докато се изкачвах, обръщах се, а кучето все така ме гледаше и с погледа си искаше да ми каже, че съм се объркал, че трябва да се върна и да вървя по черния път. Успокоих се, като след малко видях, как черното животно бяга обратно посока към махалата, а аз продължавах нагоре.

Притеснявах се да се окаже, че няма да съм сам горе, защото Столо стана сравнително популярно място, хем е много красиво, хем леснодостъпно, а в интернет могат да се видят и снимки на коли, паркирали точно до скалите. Но имах късмет и бях сам, иначе, сигурно, щях да се върна. Опънах палатката близо до скалите, но, разбира се, не върху самите скали, защото не исках после да я търся в ниското, излетяла докато обикалях да снимам. Нямах време за губене, защото дойдох точно когато започваше “Златният Час” и започнах да снимам.

Въпреки, че беше август и беше много топло, избрах деня, в който беше захладняло, а прогнозата беше и за силен вятър. Това ми даде надежда за по-интересен залез, но той се оказа стандартен, но имаше прекрасна видимост, нямаше тази жега и тези условия, които толкова редовно има в горещите дни, когато е все едно замъглено и слънцето изчезва зад тази “мъгла” на хоризонта, без да се сбогува с красиви лъчи преди да се скрие.

Някога, може би преди стотици, а може би преди хиляди години, част от скалния венец се е срутила и големите камъни, на които тази скала се е разпаднала, все още почиват под Столо, все едно са паднали вчера. Къщите на жителите на Загъжене са построени на метри от тези гигантски камъни и съм сигурен, че през годините, когато в това село имаше живот (през 1940-те в селото имаше 739 човека, а след колективизацията (одържавяване) селото беше убито и през 1985-та населението стана…54 човека (сега в селото има 15 човека)), камъните са били използвани в строителство на дуварите, основите на къщите, оградите на овчарниците (те все още пазят спомен за онова време, когато тук са живяли свободни, но бедни хора, които са се изхранвали само с животновъдство и има много оградени с камъни овчарници по високите части на планината).

Достъп до Столо от другата част на Загъжене е през модерните овчарници, голяма част от планината е оградена с електропастир, така южната част на възвишението, край връх Пиринската Могила и връх Крета и сега е дом на животни, но вече стотици, а не хиляди. Овчарите вече се предвижват с мотори, а не пеша.

В по-далечната история, такава, която лично аз не мога да си представя, всичко това, което се вижда на снимките е било дъното на океан, а който отдели достатъчно време може да намери вкаменелости на мекотели същества (аз такива не съм виждал, но съм вижал снимки от планина Понор на тези вкаменелости) при скалите.

На около 5 км на изток, през красотите на планина Понор е връх Була, може би любимото ми място в България. Там съм нощувал и през зима и през лято и доста от моите маршрути минават през този връх. Така възвишението между Була от изток, Столо от запад, Сърбеница от север и Чепърна и Торсилова Могила от юг е много любимо от мен място.

Слънцето се скри, а аз намерих едно уютно местенце в края на скалите, където се скрих от силните ветрове и само се надявах палатката ми да остане горе, докато аз бях на тихо място, където чаках да дойде време за нощни снимки.

В никото светнаха лампите в съседните села, като от Загъжене почти нямаше светлинно замърсяване, но от Брезе се освети скалния венец при връх Градо в Малкия Понор, а аз гледах към чудесната махала Бърдо на северо-запад от върха, която някога също излъчваше светлина, но сега е изцяло изоставена и разграбена.

Силният вятър ми пречеше да направя това – което исках, да оставя фотоапарата на едната част от скалите и да позирам с фенер на другата, имаше реална опасносто стативът да падне от скалите, толкова силни пориви на вятъра имаше. Когато, за може би 10-15 минути вятърът утихна, веднага се възползвах от това.

Снимах до около 02:00, защото чаках красивата част на Млечния Път да застане на подходящото място, тоест земята да се завърти така, че галактиката да се вижда над Столо, а не над София, светлината от която замърсяваше хоризонта доста силно.

Когато Млечният Път беше над скалите дойде време за, според мен, най-интересната част на тази фото-нощ. Долната снимка е вертикална панорама от пет хоризонтални снимки. Изтрих пръчката с флага от следващите две нощни снимки, защото, според мен, развалят усещането на спокойствието.

Ако не беше силният вятър, сигурно щях да остана още над скалите, но вече измръзнах и се прибрах в палатката, където имах възможност за 3 часа почивка, защото се надявах да снимам и по изгрев, но слънцето изгря без нито един облак и нямаше хубави условия за снимки.

Ден след тази разходка спах на Мальовишките Езера в Рила и това беше много добро решение, защото още повече разбрах за себе си, какво специално място за мен, в сравнение с другите, е планина Понор и възвишението между Була, Каишов Връх, Крета, Чука, Столо, Препасница, Сърбеница и Драгоданица. Надявам се да имам възможност да продължавам да му се наслаждам докато съм жив.

Когато стигнах до колата ми при Оброчния Кръст, зарадвах се, че кучето, което ме следваше предишния ден беше сред другарите си и пак ме посрещнаха с лай, но след това легнаха до колата и не искаха да стават.

Сподели: