изгрев и залез в планина Понор, октомври 2021
Есенната нощувка на връх Була стана най-интересната от тритте ми нощувки на този връх, но от фотографската гледна точка. Първата, през лято 2017-та беше първата ми нощ на палатка от доста време и с най-много фото-техника, която някога съм носил – слайдъри, таймъри, 2 фотоапарата, обективи…опити за таймлапс. Втората беше през зимата 2018 и беше първата ми зимна нощувка на планина, как се забравя такова нещо? Третата пък беше най-интересната като фотографска, любовното ми писмо към планина Понор и връх Була. Връх Була в много красиви условия, все едно исках да кажа благодаря на планината и върха за години счастие, които са ми донесли тези две места.
Качих се по обед на върха, без да бързам. Просто исках да съм горе, на това вълшебно за мен място. Опънах палатка, сготвих обяд (е, “сготвих” е силна дума, стоплих вода в кана и я изпипах в пакетче от LYO FOOD (не е реклама), пих чай и гледах на изток – към Бов, на север към Кобилини Стени, на юг към Витоша. Така неусетно минаха няколко часа и реших мързеливо да се разходя през планината посока връх Чепърна – на запад, но по скалния венец над Мечаполянския преслоп, не през пустинята. На метри от Була подгоних три сърни и реших да сложа теле-обектив, така че да съм готов за следващите срещи. Око, свикнало да представя снимки с широк обектив, беше доволно да пробва нещо по-различно на 70-200 мм, така снимах малките горички, които успяха да пораснат в условията на карстовата планина Понор.
Слънцето залязваше, бях сам в пустината на планина Понор и се чудех, дали ще имам компания тази нощ. В ниското имаше стада крави, но не очаквах те да се качват горе през нощта.
Обикаляйки хълмовете на планина Понор над скалния венец между Була и Рунтавия Връх с телеобектива имах първата интересна среща, която успях да документирам. Когато видях двама приятели – сърна и сръндак, започнах да въря много бавно и да снимам. Правих крачка – снимка, крачка – снимка. Така щях да съм сигурен, че когато понорските животни усетят мен – поне ще имам снимка за спомен. Имах късмет и успях да ги доближа доста близо, преди те да ме видят и да избягат.
Есенната гора беше в пика на красотата, само седмица преди тя все още не беше толкова наситено червена, а само 4 дена след това вече беше гола.
Над Церовските ливади и Мечаполянския преслоп има два реда скални венци, те се намират на юг от Рунтавия връх и ги харесах за снимки. До връх Чепърна, от където има страхотна гледка към Торсилова Могила и село Меча Поляна оставаше прекалено много път, заобиколен път с не малко загуба на денивелация, палатката ми беше на Була, заедно със всичките ми дрехи и раницата, така че си харесах уютно място на скалния венец с гледка към върхове Каишов и Торсилова Могила, два любими Понорски връха, с които имам свързани не малко приятни спомени и останах за залеза.
Връх Торсилова Могила се издига над село Добърчин и Меча Поляна. От запад склонът му е доста стръмен, отиващ към долината на река Сирищна. Името на върха се среща в старите описния на Заселе и Добърчин като Трасилова Могила, както и като Търсилова Могила, а сред жителите (които вече фактически няма) на Добърчин като Добърчински Връх. Южният му склон е гол, а северният е покрит с букова гора и е невероятно шарен по това време на годината.
Връх Каишов пък се издига гордо над Искърския Пролом на юг от Була, изкачването на върха от Церово е с над 1000 метра положителна денивелация, през махала Камико и връх Башовица.
Между двата връха има понор. Този понор се личи като ясно изразена дупка и докато върховете от двете страни – Торсилова Могила и Каишов Връх са високи съответствено 1387 и 1413 метра, най-ниската точка на понора е 1294 метра. Тази низина между двата връха беше интересна за снимки с телеобектива, защото през нея се вижда от планина Понор, през Голема Планина, Витоша и така чак до Рила с добре изразените върхове от Мальовишкия дял – Голям Купен, Ловница, Орловец, Мальовица и т.н.
Върнах се до палатката, слушайки как сръндаци викат във вечерната гора под скалния венец. За разлика от всичките ми последни посещения на тази част на планина Понор, този път не видях нито един кон и се зачудих, къде ли са стадата, които последните години превзеха склоновете на Каишов връх, където ми се иска да нощувам, но едва ли ще го направя заради конете, които имат този връх за своя дом и една от техните пътеки минава точно през върха.
Въпреки безоблачния залез и абсолютното безветрие по здрач, нощта никак не беше спокойна. Горе на Була, на самия връх има само едно място, където мога да опъна палатката ми и да не спя върху камъни. По този начин палатката гледа на изток, а когато има силен южен вятър, условията за спане не са много хубави. Палатката се клатеше, но аз успявах да заспя за няколко часа, да изгледам някой епизод на някой сериал и пак да заспя. Така до около 03:00 през нощта, когато чух звука на камбанките. Мислех, че сънувам. Отворих палатката, светнах с фенера, но вълни от мъгла скриваха всичко наоколо. Лицето ми се покри с капки ледена вода, почти сняг, а сред вълните от мъгла фенерът ми уцели светещи очи, поне 15 чифта. При изкачването ми горе на Була, на пасищата на Заселе имаше стадо с много крави, пазени от добро куче, но все пак не исках да имам такива гости тази нощ. Вълна от мъгла мина, идваше втора, но между тях успях да видя, че очите бяха на коне и те бяха на 20 метра от мен, там, където съм спал през зимата – до огнището на седловината. Мъглата то ги скриваше, то пак ги виждах, как подскачат и тичат наоколо в тъмната нощ. Всякакви надежди да успея да спя тази нощ много бързо изчезнаха. Облякох се и бях готов да слизам, все пак не исках да ме прегази стадо Понорски коне. Светих към тях с фенера, виках им да се махат, но те, разбира се, не ми обръщаха никакво внимание. В мъглата успях да видя, че след 20-30 минути на седловината, те поеха по техните пътеките нагоре, към пустинята на планина Понор, така че малко се успокоих, но само за 30-40 минути, защото след това те се върнаха и след като прекараха още поне час до седловината, поеха надолу. За мен тези коне не бяха радост, поради тези стада не съм нощувал и не планирам да го правя, във Врачанския Балкан при Кобилини Стени, а при една от разходките ми през село Осиково (Миланово) на сградата на кметството имаше обява за селското събрание, като една от точките на събранието беше точно голямото количество свободно пуснати коне в землището на селото. Разбира се, конете нямат намерение да убиват никого, но подплашени, могат лесно да смачкат човек без да искат.
Задремах по време на изгрева и изпуснах късия момент, когато на хоризонта вече има наситените цветове на изгрева, а светлините на селата все още работят.
Проломът на река Искър беше скрит под море от облаци, точно както си представях. Изгревът беше тих, все едно нямаше никакъв вятър и мъгла през нощта.
Стотици години българските животновъди, които са избрали високите части на планините край пролома на река Искър за своя дом, са гледали от високо мъглите, които скриват реката и низините в топлите есенни утрини като тази, но през 2021-ва година абсолютното мнозинство на жителите на селата от Дефилето вече не живеят в планината, а в ниското – при реката, вече се събуждат не над мългата – а под нея. Някога хиляди хора са живяли в сегашните празни махали, извеждали са животните на сега вече зарасналите пасища, а проломът на река Искър разделяше Стара Планина като ествествена граница и склоновете над реката бяха стръмни и труднодостъпни и само пътеки са водили към реката. Откритата през 1897-ма година ЖП линия през пролома донесе промени на тази форма на живот и е дала нови възможности – започнаха да се строят къщи в новите бъдещи села в ниското – Гара Бов, Гара Лакатник, старите по-малките села при реката се развиваха – Своге, Церово, и т.н. След редица промени от 20-ти век населението на селата от високите части над пролома, селата със стотици години история – Заселе, Заноге, Зимевица, Бов, Лакатник и Осиково е намаляло с почти 90%* за последните 90 години, сега животът в пролома е в селата в ниското – при жп линията, главния път и река Искър, а по високите части природата вече си връща своето и старите «требежи», където предишните поколения са изсичали горите, са строили къщите и са раждали деца, зарастват с борови гори, които добре се личат на долната снимка на пасищата на Заселе.
* Относно 90-те процента, ето статистиката на населението от 1930-те и от 2021-ва. Заселе 715 / 102, Зимевица 875 / 172, Заноге 938 / 27 (97 % надолу!!!) Бов 1489 / 111, Миланово 1619 / 401, Лакатник 2176 / 105, общо 7812 срещу сегашните 918 – 11.75%. Да съм съвсем коректен, населението на Бов и Лакатник от 1930-те включва Гара Бов и Гара Лакатник, защото не бяха отделени в отделни села до 1950-те, но и без тях разликата е почти същата.(а пък Своге – от 539 човека през 1893-та година до 7496 през 2021-ва). А ето и населението на тези села през 1893-та година, когато в София имаше 46 682 човека:Заселе – 472, Зимевица – 994, Заноге – 633, Бов – 867, Лакатник – 1362.
Топлите лъчи на изгряващото слънце събудиха морето от мъгла и то започна да се покачва, да заема все по-високите махали, преди да изчезне.
Докато празната махала Бовската Габровница сигурно вече е посрещнала изгрева (намира се на изток от Бов, на източен склон), село Бов все още спеше на западния склон. Лъч се пробиваше между Бовските върхове Яворец и Колибището (Колибищета). Гара Бов беше скрито в мъгла.
Лъчите докоснаха оплешивяващия връх Църни Камик (Черния Камък) на границата на Бов, Церово и Желен. Изкуствено залезената през 1950-те борова гора умира, следва сечище.
Безбройните върхове на Искърския Пролом от планините Понор, Голема и Мала. Най-отпред е склонът на връх Билото, следва (с малко жълти дървета) склонът на Каишов връх и връх Башовица, след това са скалите Викалото и ливадите при Церовската махала Орничето. Зад тях е склонът на връх Грохотен, от ляво е Желенското свлачище, зад него е връх Могилата над Редина при Рединската Китка, следвана от връх Чуклата над Батулия и Реброво. Виждат се и върховете на Луково – Гола Глава, Краковишка Чукла…
Ретранслаторът близо до скалата Триъгълника, където на 3-ти март опъват Български Флаг, който добре се вижда от Гара Бов.
Врачанския Балкан на север, добре се личат скалите при махала Русинов Дел над село Оплетня – Русински Камик, както и при махала Мрамор – Мраморски Камик. Осиковсики Камик (Аржишкио Камик), известен като Лакатнишките Скали не се вижда на долната снимка, но се вижда землището на Лакатник при махала Пропаст.
Топлите слънчеви лъчи бързо изгониха мъглата, а аз останах на върха още за няколко часа. Направих чай, закусих с каша (пак от LYO FOOD, много са хубави, пак не е реклама) и в един момент разбрах, че след изгрева прекарах на върха почти 2 часа, просто гледайки към красотата на любимите места от планините на Искърския Пролом.
