изгрев и залез в планина Понор, октомври 2021
Трябва да снимаш това, което обичаш. Обичаш котки – снимай котки, аз обичам планините край Искърския Пролом – така че есен 2021-ва реших да снимам по тези красиви места. За разлика от преди, когато от Рила отивах в Стара Планина, а след Пирин в Родопите – сега изборъте е лесен – отивам там, където местата ги усещам като близки (за душата, а пък това, че са близки до София е бонус). 5 години обикалях по тези места без да ги снимам както трябва, така че дойде ред да ги снимам така, както смятам за правилно. След като бях на връх Сърбеница в планина Понор над село Зимевица през зимата, на минус 11 и се старах да композирам кадрите така, че да не се вижда гората – защото беше гола и черна, сетих се, че есенно връх Сърбеница ще е много красиво място, защото горите южно от скалния венец са букови и по това време на годината са шарено – красиви.
Понеже идвах да спя на върха и да снимам, качих се горе по лесния начин – от центъра на село Зимевица, както и през зимата, но есенно време разходката беше малко по-различна… Пасищата южно от върха, до селото, бяха оградени с много електропастири, мисля, че трябваше да мина през поне 6 или 7 такива въжета, преди да стигна до върха, но поне нямах лоши срещи с овчарските кучета, но се оказа, че в края на пътеката, малко преди отвора в скалния венец през който се минава за високата планина, расте страшно много коприва!
Горе на върха всичко беше покрито с конски изпражнения и се чудех, къде да опъна палатаката, не защото те ми пречат, не е така, но защото не исках да спя по техните “пасища” и да не ме сгазят дивите стада през нощта. Обиколих край върха, оставих раницата и само с фотоапарата и статива поех по стръмия склон на връх Сърбеница на север- посока връх Грамада.
Гледката от върха към село Зимевица е класика от това място, имам снимка на селото от другите сезони, така че защо не и от тази есен, споделям снимката, въпреки, че светлината не беше много подходяща…но още не знаех, каква красота ме чака по залез, така че снимах наоколо, колкото да не се върна без нищо.
Оказа се, че на 100 вертикални метра на север от Сърбеница има чудесно място за снимки с гледка към залеза, връх Баин Венец, село Зимевица и планина Понор. Колкото съм обикалял, гледка от това място не съм виждал, а се оказа, че беше толкова близо. Разбрах, че няма да се качвам обратно до върха, ще чакам залеза на това място. Не го избрах за нощувка, защото тук навсякъде имаше изпражнения на крави. Докато чаках залеза, снимах близките места с телеобектива.
Въпреки, че снимах най-вече после да разгледам местата отблизо, оказа се, че се получиха не малко интересни кадри.
Докато стоях над скалния венец под Сърбеница и чаках залеза, овчарите от селото подканваха (понякога псувайки) животните да се прибират вкъщи. Малки стада крави се спускаха от склона на връх Грамада към селото, а аз слушах как “пеят” техните камбанки.
Махала Кьоньовица, Зимевица. Въпреки, че сега центърът на селото е добре изразен, някога сегашният център беше точно това, което подсказва името на селото – Зимевица, тоест място, където овчарите са живяли през зимата, а през лято колибите им са били по по-високите части на планина Понор и Козница, така дори сегашното село Губислав някога е било колибарско селище на жителите на Зимевица.
След повече от час, прекаран снимайки с телеобекива далечните места, дойде време за основните снимки на деня. Времето беше динамично, нищо общо със зимното ми приключение на това място.
Слънцето пробиваше през тъмните облаци за секунди и пак се скриваше. Нямаше как да знам дали ще имам късмет с красивия залез, така че снимах и преди това, когато светлината го позволяваше.
Малко преди залеза имах късмет. Слънцето пак се показа, точно над върховете на планина Понор, за около 60 секунди, но аз бях на мястото, където исках да бъда. Скалният венец на това място се оказа много интересен, със своята скала тип “Столо”, въпреки, че не толкова стръмна и висока. Как да не обичам тази планина, като където и да снимам – има чудесни скали за преден план.
След като успях да снимам залеза от най-интересното място, започнах да тичам по скалите в търсене на още композиции, които успях да набележа докато чаках залеза, но вече бях повече от доволен от това идване и спокойно бих могъл да прибера техниката в раницата. Важно е да имам 1 снимка, а смятах, че вече я направих.
Успях да стигна до другото място, което харесах за залеза. Западната и източните части на ливадата под Сърбеница бяха оградени със скални венци, а над тях се намираха интересни скали. Тези камъни, доста от които са скрити сред високата трева бяха подходящи за лесно чупене на краката, когато тичах от една композиция към другата.
След залеза останах над скалния венец за повече от час, снимайки променящия се пейзаж. Стадата вече се прибраха в селото, стана тихо. Аз бях толкова доволен от залеза, първият ми красив залез от поне 5 години, защото толкова време не съм снимал в красиво динамично време. Луната изгря над Искърския Пролом, беше пълнолуние и аз поех обратно към връх Сърбеница, чакаха ме само 350 метра по права линия, но се равняваха на 100 метра денивелация, така че беше стръмно, но почти не усетих как се качих горе, бях сред любимите ми места по необичайно време.
Опънах палатката на едно от малкото равни места на връх Сърбеница, като на 2 метра на изток беше пропаст, може би малко странно място за нощувка, но не беше ветровито и реших, че тук ще ми е добре. От юг София осветяваше небето, а над мен светеше луната.
Нямаше условия за нощна фотография, но пък беше чудесно време за нощна планина. Стоплих вода в котлона на газ, напълних пакет храна LYO FOOD Пене Болонезе, от малките (не е реклама, хаха, ще ми се да ми дават тази храна безплатно с рекламна цел, но не съм инстаграм инфлуенсър, а само споделям това защото беше част от това, с което ще спомням тази нощ), направих чай и хапнах, гледайки сериал на телефона, светейки с фенера на юго-запад, от където чувах звука на камбанките, най-вероятно от коне, но светлината беше отразена само в един чифт очи, сигурно на някоя Понорска лисица, която сигурно е усетила аромата от моята вечеря. Имах спокойна нощ в палатката.
Няколко часа преди изгрева палатката започна да се клати доста силно, а аз започнах да се чудя, дали идеята ми да я опъна над стръмните скали беше толкова добра, колкото ми се стори предишната вечер. Показах главата през “вратата”, и студеният вятър с мъгла ме удари по лицето така, че доста бързо се събудих, но исках да се скрия в палатката за още няколко часа. Нямаше никаква гледка, а минутите на красивия изгрев минаваха и разбрах, че ще остана без снимки. Измъкнах се от топлия дом навън, на студа и мъгла и успях да събера целия багаж и палатката без да отлетя от скалния венец. Поех надолу към процепа във венеца през който трябваше да слезна до Зимевица и, каква беше моята изненада, когато разбрах, че докато аз бях в мъглата, под мен, на само 400 метра на изток, природата се събуждаше по съвсем различен начин. Хвърлих раницата и започнах да подскачам по скалния венец, снимайки красотата, която беше пред очите ми. От венеца на север се спускаше мъгла, пасищата бяха покрити със слана, гората беше докосната от първите лъчи на слънцето, а самото слънце се виждаше като перфектно кълбо – все едно гледах слънчево затъмнение през специални очила. Проломът на река Искър беше скрит под мъгла, а слънцето изгря зад връх Була.
Връх Сърбеница все така оставаше скрит в мъгла, докато аз се наслаждавах на красотата на събуждащата се планина Понор.
Изпреварих кравите, овцете и овчарите и бързо слезнах до селото, преди те да излезнат на заледените през нощта пасища, но моето фото-утро още не е завършило. Реших да си направя кафе в Заселе, малко встрани от Вазовата Екопътека, под бившето ТКЗС (което се продава от много години за половин милион евро) и снимах мъглите, които изчезваха, когато слънцето започна да ги докосва с лъчите си. Гледката на долната снимка е към Гара Бов.
На тази снимка се вижда част от махала Скакля, с една от най-сниманите в България къщи – която може би не се вижда добре на долната снимка, но е редовно документирана от повечето хора, които минават по популярната пътека, както и от мен във вече далечната 2008-ма година. Пих чай (реших да не правя кафе), гледах към пролома, към връх Була, към красотата на Искърския Пролом и се радвах, че имам щастието да им се наслаждавам.
Следмица по-късно пак бях по любимите ми места, този път да нощувам на връх Була (където вече срещнах нощни коне).
