дъждовен ден край Кобилини Стени, октомври 2021
Много пъти съм минавал по един от любимите ми маршрути – от Оплетня до Гара Лакатник през Кобилини Стени и Осиково, така че когато реших да снимам край Кобилини Стени през есента, един дъждовен ден реших, че мога да се кача до високите части по много мързелив начин – от хижа Пършевица и мандрата. Беше мрачно, планината за моменти потъваше под мъгла и ниски облаци, започваше леко да вали, а аз газих конските изпражнения по пътека към любимата ми гледка към скалите, каквато има от безименното възвишение 1404.
Слезнах по хлъзгавата трева под малката горичка от горната снимка и се озовах на красиво място с гледка към долината на река Бела Вода. Времето беше страшно динамично, на моменти дори се показваше слънце. На това място, което се намира над стръмните скали и пред малка букова горичка, имаше купчина кости, все едно някой врачански вълк е избрал това панорамно място да изяжда плячката си, гледайки красивия пейзаж.
Красивата есен тепърва започваше, само 5-6 дена по-късно цветовете тук щяха да са наситено червени, но този ден гората беше доста шарена, а на места и зелена.
Когато се върнах на кота 1404 времето стана още по-интересно, от запад идваха много ниски облаци, които започнаха да поглъщат планината, а аз все още исках да снимам при връх Кръстанова Могила, където бях набелязал хубави композиции преди години. На долната снимка е връх Остра Могила.
Но планината имаше други планове и не успях да стигна до избраното място преди то да бъде скрито под облаци. Скалите източно от кота 1457, или като съм кръстил това безименно място “Оплетнешки Връх” са впечатляващи, а в дъждовно време и доста опасни.
Най-интересната снимка на деня беше последната, която направих преди всичко да се скрие под бялата мъгла, в която имаше гледка само 5-10 метра напред. Гледката на снимката е към връх Поп и долината на Очинска (Очиндолска) река.
Стигнах обратно до хижата и колата доста заобиколно, в надежда да имам прозорци за снимки, но нощта дойде без мъглата да изчезне, а аз стреснах не малко коне в мъглата, които виждаха мен (както и аз тях) когато вече бяхме доста близо, но Врачанските Коне се оказаха доста културни и не са ме ритнали по глава.
