от Церово до Каишов връх през Викалото и обратно
кръгова разходка от село Церово – махала Орничето – местност Викалото – оброк в местност Преслоп – местност Конярнико – местност Добърчински Корита – местност Попов Дел – оброците на седловината между Добърчин и Церово – Каишов Връх – връх Башовциа – махала Камико – скален венец Подмола – Церово
GPS трак също е записан с телефон.
Разстояние: 15 км
Денивелация: около 1000 метра
Изоставени Махали със стари къщи: Да (изоставена къща северно от връх Връха)
Обитавани Махали: Да (Орничето)
Оброчни Кръстове : 4
Транспорт: БДЖ\Кола
Около две хиляди километра извървяни по пътеките и пътища по селата и планините на Искърския пролом, но нито един от тях с шест-годишното ми куче, което си почива вкъщи, докато аз обикалям по махалите и върховете. Причината е ясна – какви ли срещи не съм имал с кучета по махалите, овчарските, изоставените, полудиви и домашни, все пак съм гледал как куче в една Лесковдолска махала изяжда тяло на някакво умряло животно… Не исках да рискувам с кучето ми, но напоследък забелязвам доста по-малко кучета по моите маршрути, така че реших да й направя подарък и да я взема на разходка с мен. Измислих маршрут, по който не би трябвало да имам неочаквани неприятни срещи и поканих Бери. Пътувахме до Церово, а от селото тръгнахме към скалите Викалото край махала Орничето, после по черния път северно от връх Егрека (Върха) на запад, към седловината между Добърчин и Церово, изкачихме Каишов връх и слезнахме надолу към Церово през махала Камико.
Колкото и да е домашна, тя все пак е планинско куче, което има толкова качвания от Бояна до хижа Камен Дел, колкото сигурно само хижарското куче. Тя е била на Езерния връх в Рила над Седемте Рилски Езера през зима, под връх Мальовица, а пътеките на Витоша познава през всичките сезони, като най-много обича да ми помага да прави пъртина по някоя пътека след силен снеговалеж. Но това са малки разходки по стандартни планини, нещо, което за мен не е точно планинарство, а по-скоро разходки. Искърско Дефиле е друго и исках да го споделя с нея.
От Церово има три начина да се стигне до Викалото, скалите южно от селото, при махала Орничето. Избрах черния път, по който се върви най-много. Все пак нямаше как да проучвам махалите заедно с Бери, трябваше да минаваме през населените места пряко, без проучване на старите къщи, а исках да добавя километри към разходката.
От черния път има хубави гледки към Голема Планина на изток, Бери се бавеше – душеше навсякъде, все пак тук имаше доста повече непознати миризми от Витоша или Южния Парк. Беше топъл февруарски ден, но тук-там остана сняг от големия снеговалеж от преди няколко седмици, така че за Бери имаше доста вода, във форма на сняг, както тя обича.
Скалите Викалото е хубаво място, при отбиване до което се губи малко денивелация. Намират се на само около 720 метра н.в., но гледката от горе е чудесна, планирам да я снимам нощно някой ден, когато има повече сняг.
От скалите, освен почти цялото село Церово, се виждат и другите села наоколо, най-вече Бов и бившата махала, сега голямо (по стандартите на пролома) село Гара Бов, както и село Осиково (сега с неправилното си име Миланово) в далечината – над скалите Аржишкио Камик (известни като Лакатникши Скали). Виждат се и махалите на Церово на запад от река Искър – Шушек, Камико, Крещица. Нощната гледка от това място трябва да е много красива.
До сега не бях минавал по планирания маршрут – на картите нямаше път, който да минава от махала Орничето за Добърчин, по северния склон на връх Егрека, но бях сигурен, че такъв път трябва да има, дори да е много зарасл.
Преди години, за пореден път проучвайки картата на пролома, забелязах една къща северо от върха, самотна къща, на около километър от махала Орничето.. От тогава исках да я видя и този маршурт беше подходящ за това. Но първо ме чакаше първата изненада за деня- Оброчен Кръст западно от махала Орничето, който липсва на всичките карти, но вече не и на моята.
Оброчното място е много красиво. Намира се юго-западно от безименното възвишение, от което има гледка на 260 градуса, към върховете на планина Понор, към пролома, към Голема Планина.
Оброкът е от 1922 година. Кръстът е със стандартна форма за 1920-те години, каквито има в Бов и в Церово. На западното лице се личат имената на хората, поръчали този кръст, а датата е изписана най-отдолу.
Черният път се оказа не зарасл, напротив, използва се активно от местните ловджии, както разбрах към края на разходката при среща с двама от тях на връх Башовица. Изоставените места северно от връх Егрека се оказаха значително по-интересни от очакваното. На картата от след Освобождението има отбелязан път през тези места, така че очаквах, че и тук ще има следи от история, но не знаех каква. Край пътя има много дувари от камък. От двете страни, в гората, от ляво и от дясно. Високи и ниски. Сега целият склон е залесен, но преди 100 години, когато тук са живяли стотици хора, склоновете бяха голи. Северно от върха има каменни реки или сипеи, не съм сигурен как точно се наричат, добре се виждат на сателитните снимки и това обяснява това голямо количество здрави зидове. Да намериш камъни не беше проблем, но какъв труд е да построиш тези зидове, зидове, които останаха здрави повече от сто години след тяхното изграждане.
Оградата се отклонява от черния път и води към самотната къща. Колко махали съм виждал, в колко стари къщи съм влизал, тази заема специално място в списъка. Все пак се намира сравнително далече от всякакви други къщи и сега тук може да се снима филм, в който група туристи са в клопка на убиеца-канибал, но преди колективизацията тази къща беше на голямо семейство с много земя, паша и ливади. Всичко това все още стои оградено с дувари, край къщата растат плодови дървета, а покривът й все още е здрав, поне 40 – 50 години след като е била изоставена и не се поддържа.
До входа на къщата има надписи на туристи от 1970-та и 1980-те години, от толкова години къщата не е дом, а само постройка.
Въпреки това, в едната стая все още има картини на стени. Едната е от Копривщица, а другата – от някакъв зимен планински курорт. За какво им бяха тези снимки на хората от къщата, като са живяли на място, много по-красиво от това, което са закачили по стените.
Другата стая е с липсваща стена. Леглата в другата стая са сравнително здрави, а подът не е пропаднал в мазето. Колкото и да влизам в такива къщи, не спирам да се изнендавам как тези постройки, гредоред от дърво и кал, стоят здрави толкова години без поддръжка.
През 2021-ва година мястото изглежда неподходящо за живот – намира се в гора. Но, както споменах, гората е млада. Западно от къщата има много изоври. Мястото е отбелязано като «Добърчинските корита» и сечища и нови черни пътища, свързани с тях, не успяха да прекъснат изворите. Западно от къщата има отбелязани 8 извора! Така че, въпреки че склонът е северен, мястото беше много подходящо за живот. През февруари пътища се превърнаха в реки.
Пътят ни изведе към познатото място – седловината между Добърчин и Церово, където преди хиляди години имаше римски път, който все още се личи и днес. Голата февруарска гора беше подходящ момент за трети път да търся оброка Попов Дол при седловината, но такъв не открих. Мястото е специално – има вековни дървета, от времето, когато тук нямаше никаква гора, има зид и земен вал, по всичко личи, че мястото е историческо, но е толкова зарасло, че едва ли някой ден ще открия този оброк, отбелязан на топографската карта от 1980-те.
Беше 7-мия километър на маршрута, следваше хубавата панорамна част – изкачване на връх Каишов без пътека, но Бери не беше много ентусиазирана. Спираше, гледаше обратно към пътя, по който минахме. Вече не пъхаше носа в снега, душейки следи на лисици, искаше да почива или да се връща. Тя не знаеше, че ни чака още изкачване.
Въпреки, че едва ли ще открия оброка Попов Дел, оброците Св.Богородица не спират да ме впечатляват. Все още помня, как, на слизане от Каишов връх, видях тези кръстове. Тогава не знаех, че на метри от тях има махали на Добърчин и мястото ми изглеждаше като диво и таинствено. Това са най-сниманите от мен оброци, през които минават много от моите маршрути.
Следваше изкачване по южния склон на върхове Торсилова Могила и Каишов Връх. Някъде между 2018-та и 2020-та година на връх Торсилова Могила се появи оброчен кръст, голям, бял, но така и не се качих до върха да го видя. Планирах да го направя този ден, но Бери едва вървеше след мен и се личеше, че скоро ще трябва да направя спирка заради нея. Все пак връх Каишов ми е любим и реших да се изкачим само до него.
Горе ни чакаха стада коне, а силният вятър пренасяше техния мирис към нас, така че нослето на Бери не спираше да се движи, улавяйки непознатите миризми.
Обичам Каишов връх заради гледката. От върха се виждат толкова много от любимите ми места, че нямах нищо против Бери да заспи за 30 минути, а аз да се насладя на пейзажа.
Дадох й малко гранули, които взимам от нейния чувал преди да отида на моите разходки и нося на случай, че срещна някои кучета по време на разходките ми.
Каишов връх се вижда добре от Витоша, вижда се дори от паркинга на Лидл в Драгалевци в София, над Околовръстния път, стига да знаете, къде да гледате. Този връх се личи добре благодарение на изкуствено залесената южно от върха борова гора.
Бери ме гледа, а очите й се затваряха. Заспа върху една преспа, изморена, а ни чакаше още път обратно, от 1413 метра на 400 метра за 5 км, а аз мисля, че ако трябваше да ходя като куче – на четири лапи, струва ми се, че такова слиазне щеше да е по-трудно от изкачването.
От Каишов връх на изток тръгват два рида, към река Искър. Единият отива пряко на изток, през връх Билото, махала Гламек и свършва при река Искър при красивия меандър на реката, под връх Църни Камик от другата страна на брега. По този път до Церово се слиза през Билото и махала Шушек, другият рид отива на юго-изток, през връх Башовица.
При слизане направихме комбинация от двата рида – първо на изток, после на юг, после пак на изток към връх Башовица.
На долната снимка, над главата на Бери са скалите при връх Църни Камик, от където има чудесна гледка на запад – към планина Понор и местата от тази разходка.
Слизайки отгоре, Бери беше притеснена – чувахме как се режат дървета, някой работеше с електрически трион. Когато се качихме до връх Башовица, заедно с нас по пътя се качи и джип с двама ловци от Церово, които поддържаха пътища в района и ги почистваха от падналите дървета. Благодарение на тях слизането беше доста по-бързо от изкачването по пътя при връх Върха, където те още не бяха минавали и ме питаха за състоянието на пътя.
През зимния сезон 2020-2021, през януари, имаше един снеговалеж от мокър сняг, който е облепил дървета, които, под тежестта на снега, започнаха да се чупят. В резултат на това много пътеки и черни пътища в района станаха много трудно проходими.
На рида под връх Башовица имаше зидове от стари махали, имена на които вече няма по картите, а от къщите останаха само камъните. Имах планове да се отклоня до махала Крещица, защото това е последната Церовска махала, в която не съм бил, но реших да не измъчвам Бери, езикът на която вече увисна толкова ниско, колкото никога преди.
Чакаше ни последната махала за деня – Камико. Който е чел моя пътепис за разходката от Искрец до Церово през Сърбеница, може би помни, за описаната в пътеписа среща с кучета от махалата, най-лошата ми среща с кучета от всичките разходки. Но това беше 2017-та година, през 2021-ва махалата беше празна, така че нямаше от какво да се притеснявам. Пътеките от махалата към Церово бяха зарасли. Преди махалата е Оброчният Кръст на махала Шушек – информация, която е изписана на западното лице на кръста. За пръв път виждам оброк с името на махала. Кръстът е от 1923-та или 1928-ма година.
Под махала Камико, на изток, е скалният венец Подмола. Церово е едно от тези села, към които има хубави гледки от много места. Денят започна с гледката от Викалото и приключи с гледката от Подмола. Викалото се вижда в дясната част на снимката.
От ливадата над скалния венец към Церово има няколко пътеки, като има заобиколна и панорамна.
Бери се настани в колата и заспа, като спа по време на целия път обратно. Честно казано не знам дали това беше подарък за кучето ми или кошмар, който тя ще сънува дълго време. Нейните предци от преди 60-80 години са теглили каруци с бъчви мляко в Алпите, в снега и в жегата, кучета от махалите на Искърския Пролом са работили за стопаните си, пазили са стада и къщите, а аз се притеснявах да не натоваря моето куче прекалено много по време на разходката и се притеснявах как да я пазя аз от другите кучета… Със сигурност хората от Церово, които са живяли по махалите през стотиците години преди колективизацията, щяха да се учудят на това отношение.
Следващият пътепис:
Предишният пътепис: