от Брезе до връх Вардище и обратно през Бърдо
разходка от село Брезе (махала Осиче) – махала Бахчата – ловен заслон Брезе – връх Петровски Кръст – изворите на река Топилата – гробище на село Сухо Бракьовци – връх Вардище – местност Бачише – местност Равнището – връх Белия Камък – местност Заледената Ливада – махала Бърдо – село Брезе
Снимките са направени с телефон. GPS трак също е записан с телефон.
Разстояние: 21 км
Денивелация: около 1000 метра
Изоставени Махали със стари къщи: Да – цялата махала Бърдо
Обитавани Махали: Да (в Брезе)
Опасни Кучета: Да (голямо пасище до връх Вардище)
Дружелюбни Кучета: Да (навсякъде в Брезе)
Оброчни Кръстове : 8
Транспорт: Кола
Планина Понор. Дял Малкия Понор – неофициалното име на малката юго-западна част на планината. Този дял на планина Понор, с ясно изразена граница, е отделена от голямата й част с река Брезенска и долината със село Бракьвоци. Това място беше дом на три села и на хиляди хора – Манастирище, Сухо Бракьовци и Бърдо (махала на Брезе). Някога големи села.
Моето внимание превлече отбелязаното гробище западно от село Брезе, над махала Осиче, на около 1200 метра н.в., над изворите на река Топилата. Проверих кадастъра – наистина, мястото е отредено за гробищен парк. Но какво гробище на това място? Сега това място се намира все едно никъде – далече е от Брезе, а пък от Бракьовци – още по-далече. До гробището нямаше отбелязани къщи дори на най-старите карти. Начертах маршрут и тръгнах.
Паркирах в северния край на Брезе, в края на асфалтовия път и обръщалото на автобуса, при махала Осиче. Колко пъти съм бил на това място… много, но само този път видях, че на метри от автобусната спирка, точно до колата ми, ме чакаше Оброк! Оброчното място е точно да асфалта, до ограда на обитаваната къща.
На малкия кръст не се личат нито цифри, нито думи, а на северното му лице има рисунка. Оброкът е обърнат в посока север- юг.
Махала Осиче е обитавана, в нея има постоянно жиувщи, стадата с овчари и кучета пазачи отиваха на паша.
Бързо минах през махалата, но не можах да не спра до няколко ябълки, където набрах поне 2 кг плод с които обикалях следващите 20 км…
Разходите от «сезон есен 2020» станаха ябълкови – от всяка разходка носих по няколко ябълки за сина ми, за който това стана традиция, започнала от овчаря на махала Поповци на Искрец. Тогава старият овчар ме почерпи с голяма ябълка, която донесох вкъщи. Бях забравил за нея, извадих и я с това учудващо зарадвах 3-годишния ми син, и така, след всяко завръщане от планината, той чакаше да му донеса нещо ново. Когато видях дървото и опитах от ябълките – разбрах, че трябва да ги набера, бяха много вкусни.
Следващата махала по пътя беше Бахчата, която подминах и вече бях извън цивилизацията, или поне така мислех.
Някога този черен път, по който сега минават предимно джипове на ловджии, осигуряваше достъп до нивите на Брезе, където, между двата рида (единият – с върхове Белия Камък и Попова Могила, а другият – с връх Вардище) жителите на Брезе отглеждаха картофи. Тази информация, освен от един пътеводител от 1970-те, получих и от една жена от Брезе, така че я пиша със 100% сигурност. Нивите са широки и дълги, но моят маршрут първо отива до връх Петровски Кръст. До върха се намира ловен заслон, а името на върха подсказва, че някога горе е имало кръст.
Оказа се, че не някога, а такъв все още се намира горе на върха, въпреки, че е счупен на две части (разбрах за това, когато докоснах кръста, иначе си стоят една върху друга). Този кръст е много стар, най-вероятно от първата половина на 19-ти век и много прилича на своя съсед от другата страна на долината на Брезе – в голямата планина Понор, южно от връх Кирова Могила.
Честно казано, ако името на върха не беше Петровски Кръст, най-вероятно нямаше нито да разбера за този кръст, нито пък дори да го видя, едва ли щях да му обърна внимание, защото повече прилична на камък с малко по-различна форма.
Излязох до бившите картофени ниви, но за малко, моят път продължаваше на север, посока гробищата, които не вярвах, че ще открия, но исках да проверя.
Черния път е прекъснат от електропастира, но, както се полага, по черния път може да се мине – има част от електропастира, която се откача, това правило се спазва и тук. Тук, обаче, имаше нещо по-различно. Преди да продължа по черния път, бях набелязан от две много едри, или поне изглеждащи едри от далече, кучета, които затичаха към мен и запонаха да лаят. Разбира се, това е нищо ново, извадих гранулите и започнах да им викам да заповядат, но кучета не дойдоха, лаеха, лаеха и отидоха до стадо коне. Тази територия, северо-източно от връх Вардище е оградена не случайно, там има фургон, има много стада коне, а сигурно и други животни. Със сигурност кучета пазеха територията, така че не исках да ги ядосвам.
Погледнах към мястото, където би трябвало да има гробища – бяха в тяхната територия, зад електропастира. Не исках да се връщам, трябваше да докосна това парче от историята на тези села. Слезнах надолу покрай електропастира и минах през него, когато вече бях на една надморска височина с гробището, до изворите на река Топилата. Загубих само около 80 метра денивелация, оглеждах се за кучета – пазачи, но щом видях това, заради което дойдох, за малко забравих и за тях.
Озовах се на старото гробище на несъществуващото село Сухо Бракьовци, а по-точно, на разкопаното от иманяри гробище…
Малко история. Село Сухо Бракьовци – сегашното Бракьовци, първоначално се намирало северо-източно от връх Вардище (тогава наричан връх Сърбеница (сега връх с име Сърбеница е над село Зимевица)) и е било основано през 18-ти век, така че селото е сред най-младите от тези земи.
Около 1860-та година, по нареждане на турците, селото трябваше да се премести на днешното място – в ниското. В новото село все още има живот – до него има асфалтов път от главния път от София през Петрохан, а на завоя от асфалтовия път към черния път за старото село има Оброчен Кръст (а до кръста – малко сметище, единствена подобна комбинация от над 200 оброка, които съм намерил).
Новото село Бракоьвци имаше същата съдба, както всяко друго планинско село по тези земи – значително увеличаващо се население и разрастване до преди 1944-та, а после, най-вече след колективизацията от 1958-ма – бърза смърт. В началото на 1940-те в селото имаше почти 1000 човека, през 1980-те – 250, а сега около 50.
Но това е друго село, новото, а това е гробището на старото село, където хората са живяли на около 1300-1200 метра надморска височина и се занимавали с животновъдство. Гробището е изоставено след преместването, новото село Бракьовци има два гробищни парка – за двете махали – Горната и Долната. На гробището на Долната махала има много стари кръстове, от Гинските майстори, от след 1870-те години. Двете нови гробища се използват, така че няма да ги снимам.
Какво са опитвали да открият иманярите – знаят само те.
Тези земи са били дом на много бедни хора и да разкопаваш техните гробове е повече от странно.
Не отделих много време на това място, защото все пак малко се притеснявах от кучета – пазачи, които все пак бяха някъде наблизо, а и разкопаното гробище не е място, на което исках да прекарвам време. Едното е да видиш старите кръстове от камък от 19-ти век, другото е буквално да ходиш по кости (както видях после на снимките, добре, че не ги видях, докато бях там).
Точно под гробището минава и границата не само на землищата на села Брезе и Бракьовци, но и на двете общини – Своге (от която са 90% от пътеписите ми за Искърските села) и Годеч.
Върнах се обратно към черния път и реших да изкача връх Вардище по източния склон, къдто имаше много коне, върви се буквално по техните изпражнения – както във Врачанския балкан.
Връх Вардище и висок 1389 метра и горе на върха има монтиран Български Флаг на много висок пилон, сигурно дело на хора от Бракьовци.
От върха има хубава гледка на 360 градуса, връх Ком, централното било на Стара Планина, връх Занога, Столо, Препасница, Белия Камък, Попова Могила, Витоша, Рила, Чепън и т.н., както и към старото землище на Сухо Бракьовци на север.
Плановете ми бяха да проуча това землище, но трябваше да ги променя, ако не исках да срещам пазачите и първо продължих по рида на запад, а после, край връх Рунтава Могила – на юг и юго-изток, през бившите картофени ниви към връх Белия Камък, а от там до Брезе през любимата махала Бърдо.
По пътя набрах много шипка, срещнах стада коне, няколко сърни, а при излизане от територията, оградена с електропастир, усетих действието му в значителна по-висока степен, от колкото ми се искаше.
Разбрах, че не случайно и тази част от планината се води Понор – в долината между двата рида имаше няколко понора, каквито в този дял са рядкост (дори не се сещам за други понори в този дял, освен тези от снимката).
Черният път през нивите не беше интересен и реших да се кача до любимия връх Белия Камък без пътека, по северния склон на връх Попова Могила.
Вече бях на билото/рида над село Манастирище, напълно мъртво.
На север, в голямата планина Понор имаше пожар – вдигаше се много пушек и докато вървях, пожарът обхващаше все по-голяма територия. Няколко дена по-късно отидох да видя пораженията и , както и очаквах, пожарът беше до параклиса Св. Петка, където има и заслон, но сградите не са пострадали, а не голяма част от сухата трева източно от параклиса беше изгоряла.
Да вървиш по това било е много приятно, поне за мен – гледката на изток е към Столо и Препасница – красота.
Вървяъ и мислех, как ще стигна до махала Бърдо по залез, как пак ще видя изоставените къщи и оброците на махалата. Ако не минавах през Бърдо, от рида на Белия Камък бих могъл да завия на север и пак да се озова на черния път за махала Осиче край връх Петровски Кръст, но исках по-дълга разходка.
Стигнах до Бърдо по черния път и така подминах всичките къщи, вече съм проучвал тази махала преди, като отидох до 90% от запазените къщи. След първите къщи на махалата обърнах внимание на едно ябълково дърво, в северния край на махалата. Десетки години след като в махалите като тази вече не живее никой, дърветата продължават да дават плодове и ще го правят когато от къщите няма да остане и следа. Сега на ябълките се наслаждават глиганите, но този ден и аз откъснах няколко бройки и ги донесох вкъщи.
Посетих стария магазин на селото, но, разбира се, закъснях с поне 60 години. От магазина има чудесна гледка към Столо.
Оброчните места изглеждаха още по-специално, когато бяха осветени в последните лъчи на залязващото слънце.
Тези места съм описвал подробно в пътеписа ми за махала Бърдо.
Тук се чувствах у дома, защото съм идвал до махалата през различни сезони няколко пъти, пробавах да мина пряко през старите ливади, но се озовах сред бодливи храсти и разбрах, че, дори да познавам мястото, не трябва да се отклонявам от пътя. Старата пътека, която е по-пряка от черния път също е зарасла за двте години, от както минавах по нея за пръв път….
Край оброчното място близо до центъра на Брезе се появи нова беседка.
На друо място имаше и нова чешма, което ме зарадва много, защото вече е рядко да видиш нови неща по тези стари села.
Чакаха ме три километра асфалтов път до колата, но село Брезе не е транзитно, така че нямаше коли, вървях по тъмно по пътя през долината, където судът се усещаше учудващо силно.
Край пътя е гробището на село Брезе, в който има Оброчен кръст, после в махала Кръсто е Оброчното място с двата оброка.
от Брезе до губилището на река Студена и връх Занога
от Свидня до Чибаовци и обратно през Усрана Плоча