от Искрец до Меча Поляна и обратно през Добърчин
разходка от село Искрец – махала Чаклиновци – река Широка Падина – връх Градище – село Меча Поляна – Мечполянската седловина – връх Каишов – седловина Света Богородица – махала Бърдото (Добърчин) – село Добърчин – махала Бърдарете (Добърчин) – Санаториум “Цар Фердинанд I” – село Искрец
Снимките са направени с телефон. GPS трак също е записан с телефон.
Разстояние: 20 км
Денивелация: около 1100 метра
Изоставени Махали със стари къщи: Да (всичките махали по маршрута, освен Добърчинските в ниското)
Обитавани Махали: Да (в Добърчин)
Опасни Кучета: Не
Дружелюбни Кучета: Не
Оброчни Кръстове : 8
Транспорт: Кола
Село Меча Поляна. В главата ми съм романтизирал това място, скрито в планина Понор толкова много, колкото малко други отдалечени махали по пролома. В моите наивни представи животът тук беше чудесен, все едно в рай, което, разбира се, не беше така. Труден живот, високо в планината, малко земя за земеделие, беден и работа без край – грижи за животни, за къщата, за земята. За такъв като мен, който е свикнал на ток, вода, храна, интернет и т.н. – животът в Меча Поляна сигурно щеше да свърши бързо.
Тази разходка нямаше да е първото ми посещение на Меча Поляна, идвал съм до селото по римския път през Добърчин, от изток над река Сирищна. Въпреки, че на много места точно този, издълбан в скалите път, се води «римски», това може и да не е вярно. На картите от 1880-те този път липсва, а ако беше римски – щеше да се използва и тогава.
На картите на римските пътища които имам – такива в тази част на планина Понор бяха два – единият минава през сегашния санаториум, после през Добърчин, а след това изкачва рида с оброците Света Богородица, разделящ Добърчин и Церово, продължава източно от Каишов връх и после източно от Була през Заселе. Част от този римски път е последната част от този маршрут.
Вторият римски път минава през Меча Поляна от запад на изток, като преди селото минава между върховете Чепърна и Градище, той се серща с първия римски път някъде между върхове Була и Каишов Връх. Това беше и главният път за селото, най-вероятно беше и причината за заселване на тези земи, още от времената на Римската Империя.
Другият достъп до селото е от север – през високите части на планина Понор, пътят е зарасл и трудно проходим, по него също съм ходил – преди над селото имаше гол склон, а сега – гора. Всъщност преди залесяването, започнало през 1920-те, склоновете на планините край река Искър са били голи, никаква растителност.
Този ден ме интересуваше южният достъп до това убито през 1958-ма година село, край връх Градище и река Широка Падина, като при Градище щях да излезна на Главния Път – римския. Благодарение на пътя, в селото, някога известно с име Сребърник, животът продължаваше стотици години, стотици години преди 1958-ма. През 2020-та година, в селото има един жител, но не съм сигурен, дали той живее в планината през цялата година, или само сезонно. Къщата му е до изоврите на река Сирищна, близо до пещера Меча Дупка.
Разходката започва в ниската част на Искрец, от пътя Бучин Проход – Своге, но бързо избягвам от мръсния път през селото и започва изкачването нагоре, на север, към по-високите части на планина Понор. Пет минути и вече е тишина и спокойствие, които липсват долу в Искрец на главния път. Гората тук е борова, залесена някъде през 1940-те или по-късно, скоро и тя ще умре, както и другите изкуствено залесени борови гори на много места в България. Но за сега в гората е свежо и приятно.
Километър и двеста метра след като започна изкачването, вече съм местност Горновица, място на чудесните махали над Искрец, сега махалата носи име Чаклиновци и в делничен ден беше празна, въпреки че не липсваха признаци на живот, някои от къщите изглеждаха поддържани, други – типични гледки за тези места – разбити и изоставени.
От западната страна на махалата ме чакаше първият за деня оброк. Оброчното място се оказа абсолютна класика – вековно дърво и кръст и мястото се личи от далече.
Оброкът е от 1906-та година.
Името на светеца, на който е посветено оброчното място не се личи, за разлика от имената на хората, които са поръчали този кръст – Никола и Гаврилъ.
След кръста има кръстопът – на запад е пътят за Загъжене (Добравица), а на изток е моят маршрут – за Меча Поляна.
Отбих се до някои от изоставените къщи и до някои вековни дървета и други места, които от далече изглеждаха като оброчни, но не бяха.
В делничен ден махала Чаклиновци беше напълно празна, но не изглеждаше като изоставена. Овошни градини, горе-долу поддържани стари къщи – очаквах да срещна някое куче-пазач и подготвих гранули, но вместо кучета открих чудесно оброчно място, с два кръста.
Минах зад една полуразрушена къща и там ме чакаше тази изненада.
Двата кръста са от различни периоди.
Северният е от бигор и е от 19-ти век, може би е дори от първата половина на 19-ти век и това го нарежда сред малкото толкова стари кръстове от всичките, които съм откривал. От двете негови страни се личи рисунка на кръст.
Южният оброк е по-нов и е от 190? година, за съжаление, последната цифра не се вижда защото част от оброка липсва. От източната страна са написани имената на хората поръчали и поддържали този кръст.
Край оброчното място има навес и пейки, място за събор и останах с усещане, че тук все още се събират наследниците на тези чудесни земи.
След оброчното място пътят се губи. Черният път се личеше добре на сателитните снимки, има го дори в кадастъра и на картите и не очаквах, че точно тук ще започне ходене през гора без пътека, но се случи точно това.
След битка с паднали борови дървета по старата пътека от едната част на махалата към другата, последвана от поле с копирва, излязох на черния път, който минава през сечище и продължава стръмно нагоре, на север. Тук започва лабиринт от стари и нови черни пътища, водещи до никъде – тоест до стари сечища.
В един момент се отклоних от главния- тоест най-малко зараслия черен път, и поех на северо-изток по тайна пътека. Ако бях продължил по черния път, той щеше да ме изведе към римския някъде до Пърдиина Махала, но ми се искаше да имам приключение и да проуча нови места.
Много се зарадвах, когато видях, че пътеката се личеше добре, но със всеки сто метра ставаше все по-зарасла, а след това вече почти не се личеше, загубих малко денивелация и стигнах до река Широка Падина, където ме чакаше стара чешма. Наличието на чешмата беше знак, че все пак не съм на някакво място, от което няма как да стигна до Меча Поляна. Със сигурност до нея са слизали животните от високите пасища в планина Понор и, въпреки, че сега навсякъде край мен имаше гора, някога тук са били извеждани на паша хиляди животни. Нямаше как да няма пътека до Меча Поляна.
Край чешмата хапнах от най-вкусните и най-узрелите дренки които някога съм ял. Не че съм ги ял много, но Широкопадинските дренки бяха като череши, едри и вкусни, дано да имам възможност да ги опитам пак някой ден.
След дренките и малко чудене реших, че пътеката най-вероятно е вървяла на зиг-заг по рида на връх Градище, все пак не ми изглеждаше логично пътеката да върви край реката нагоре, на север, беше сравнително стръмно.
Пътеката, която мислиех, че ще успея да следя чак до Градище се оказа … само в главата ми, изпуснах я почти веднага и се наложи да вървя през гората, съмнява ме някой да е я използвал през последните 40 години. Бях подготвен за това – бях облечен в 16 годишното ми яке в което направих първите ми планински разходки и все още го нося, когато обикалям по тези места, дебело яке, с което нямах проблем да пробивам път през храстите и не се притеснявах, че мога да се нараня. Якето е виждало и не такива приключения, за разлика от всякакви Патагонии, които имах грешка да купя и с които няма как да минавам пряко през храст шипка, а да го пазя, вместо якето да пази мен.
След пробиване на пътека стигнах до първото панорамно място. Виждах отсрещния бряг – връх Торсилова Могила, изглеждащ като гигант, когато е гледан от запад. Под него – пътят издълбан в скалите, който свързва Меча Поляна и Искрец.
Още малко битка с храстите и още една панорамна гледка. Вече се вижда село Меча Поляна.
Може би на това място или някъде съвсем близо, през 1942-ра или 1943-та година Любомир Динев, написал кина за селата на Искърския Пролом, е направил снимка на селото, тогава голямо село, скрито дълбоко в планината.
Вижда се, колко малко гора е имало край селото. Скалите над изворите на река Сирищна и пещера Меча дупка стърчат от гол склон, вижда се пътят над скалите нагоре. Личат се много къщи, много повече, отолкото оцеляха до днешния ден. Виждат се широките пасища над и под селото. Тогава, през 1942-ра, в селото са живяли 211 човека.
Няколко години след снимката селото беше убито, а в края на 1980-те – записано като махала към Добърчин. На долната снимка се вижда почти същото, каквото се вижда на горната, но 80 години по-късно.
Населението тук се е увеличило повече от двойно в годините между Освобождението и 1942-ра. Рид, по който пробивах пътека беше пълен с животни, празните поля над селото – във високите части на планина Понор бяха пасища за хиляди животни.
Намирах се на историческо място, римският път беше много близо, а значи, някъде тук, край пътя, много години преди да се появи сегашното село и да получи романтичното име Меча Поляна, тук имаше крепост – градище, което пазеше старото селище – Сребърникъ.
Няма да намерите следи от разкопки на това градище, поне не на официални. Иманярите са търсили нещо, но дали са го намерили – знаят само те. Бил съм на места, като, например, връх Голям БоровЕц (ударение на Е) над село Разлив (бивша махала на Правец) – бях на върха преди и след разкопките, и не бих подозирал, какво имаше под мен преди да проучат градището. Но тук разкопки няма, от пътя също няма и следа.
Слизам по вълча пътека (имаше следа на лапа на вълк в мократа почва (тук няма кучета) под скалите и се озовавам на широк черен път.
След малко започват дуварите и зидове от камък, зад тях не се личат никакви постройки – отдавна са се срутили.
От някога големи къщи, дом на семейства с по 10 деца, останаха само зидове от камъни, но те ще стоят още много години, когато внуците на пра-пра-правнуците на хора от тези земи ще имат техните… внуци. Зидовете са много здрави, това исках да кажа.
Към следващите снимки ще си позволя направо да цитирам Любомир Динев от неговата книга «Селищната Област по Искърския Пролом» от 1943-та година (всеки път ми е тъжно когато я отварям, все пак знаем каква тъжна съдба очакваше всичките тези села само след 1 година!).
«Сегашното село Меча Поляна е ново село, основано в началото на 19-ти век. На това място е съществувало и преди това село със същото име за което говорят следните факти: 1) Старата средновековна черква, от 14-ти век, 2) Присътствието на стари изселници в някои други села (Оплетня, Дръмша) и 3) Писмени сведения – името е отбелязано в турски кадийски дефтер от 1683\1684-та година.»
«Землището на днешното село Меча Полян преди Освобождението е било турски имот. На този турски имот, принадлежащ на турчин от София, се заселили постепенно в началото на 19-ти век най-напред дядо Божил от село Смиловци (Трънско) – майстор-зидаръ, който работил по околните села и харесал това място за заселване, след него дядо Йованъ от Годеч, който основал днешната махала Арчаго, после дядо Ленко, от съседното село Загъжене, който се заселил южно от черквата, а след него и дядо Мада от село Туден. Всички тези заселници – основатели на днешното село Меча Поляна се заселвали с разрешението на турчина, като вземали известна част от имота да го работят на изполица. »
«След Освобождението този турски имот бил купен от Мечополянците, срещу което те получили нотариален акт за владение, заверен от Софийския нотариус с дата 7. 12. 1882 г.»
Преди смъртта на селото, преди колективизацията, преди селото да е заселено от описаните горе хора през 19-ти век, преди землището му да бъде собственост на турци, на сегашното му място имаше друго селище, възникнало още по римско време, това селище се казваше «Сребърник». Хората са избирали тези земи за своя дом през столетията, а сега само един човек има тази чест.
Последното доказателство за селище Сребърник е църквата, която подминах при предишното ми посещение.
Вътре, в църквата, се намира Оброчен Кръст, който е запазен добре, защото е защитен от дъжд и сняг.
Църквата състои от две части – малката – източната, от 14-ти век, до западната стена на която е сложен Оброчният Кръст, и западната – дострояваната след Освобождението, така че оброкът се оказа вътре.
На север от църквата е изоставеното гробище на селото, където могат да се видят кръстове от камък от 19-ти век.
Най-новият надгробен паметник е от 1983-та година.
Но толкова съвремени почти няма, повечето от тези, които са запазени са от началото на 20-ти век и от края на 19-ти век.
Въпреки, че селото е официално заличено през 1986-та година, когато за 40 години от над 200 човека, в селото останаха само 8 (повечето напуснаха направо след колективизацията, малцина останаха да работят за ТКЗС), малкото от къщите, които останаха не са изоставени – поне при четири имота земята се обработва, а къщите са заключени.
Селото никога не е било електрифицирано – след колективизацията в селото не останаха почти никакви хора, така че нямаше смисъл, но може би липсата на жиците в стените е опазило тези къщи от обирите и разрушаването им.
Разликата между ранна пролет и късното лято е голяма и, въпреки че март не е красив период за снимки, месецът е най-подходящ за моите проучвания, тогава, сред голата гора, старите пътеки се намират по-лесно, виждат се зидове, оброци и други следи от предишния живот по махалите. По време на тази разходка на бих могъл да открия стария път на север от селото, започващ край пещера Меча дупка, всичко е зарасло. Реших да не търся и източния оброк на селото, тревата беше висока, ще дойда пак.
От селото бих могъл да слезна до Искрец по пътя издълбан в скалите, пряко надолу, но реших да удължа разходката и да се кача до любимия Каишов Връх през Мечаполянския преслоп (тоест седловина) и да са насладя на гледката към Искърския пролом.
Пътят излиза от селото и стръмно изкачва склона на изток, това е продължението на римския път, но изпуснах пътя и пак малко вървях без пътека. От седловината може да се стигне до Заселе, Церово, Гара Бов, да се отиде до Була по тайната пътека през скалния венец… но този път от седловината моят маршрут е на юго-изток, към Каишов Връх.
Тази гледка…
… не ми се тръгваше.
Була и Каишов връх … м-м-м-м, може би затова се захванах да описвам моите разходки, защото, когато гледам тези снимки и описвам местата, дори да е месец, шест или дори година след разходката, когато пиша, все едно съм там.
2020-та година, голяма територия на планина Понор е оградена от различни електропастири, така и тук. Все едно се върнах 100 години в миналото – склоновете на планината пак станаха пасище, но овчарите вече се други – качват се с джипове до стадата си, които са оставени сами. Няма ги сезонните колиби на овчарите, зидове от които намирам в планина Понор на много места, няма ги оградите от камъни, но има километри електропастири. Исках да изкача и връх орсилова Могила, но до понора между върховете имаше стадо от над 100 крави и още толкоа коне и реших, че няма да минавам през тях.
Слизането от Каишов Връх на юг, към седловината Света Богородица, разделяща Церово от Добърчин е без пътека, а сред високата трева има много камъни. На слизане видях, че на Торсилова Могила се появи голям бял кръст, но не се върнах да го снимам, друг път.
От оброците Света Богородица може да се продължи до Своге, както съм описвал в другия пътепис.
Слизането до Искрец е по познати места – през махалите и оброците на Добърчин. Описвал съм ги в предишните пътеписи.
Минах бързо през празното село, край двата оброка, срутеното ТКЗС, няколкокто обитавани къщи, стария магазин…
…после по павирания път край Санаториума и пак се озовах на шумния път в Искрец, в кръчмите седяха местните хора, колите минаваха със скрост значително по-висока от такава, каквата е позволена в населното място, въздухът беше мръсен – прах от пътя и пушек от стотици пушещи комини се усещаха във въздуха, тук нямаше спокойствието, което имаше горе, но много хора от такива места като Меча Поляна, Загъжене и други, нямаха избор, освен да изоставят родните си земи и да слезнат в по-големите градове и села, за да намерят начин за прехрана, а техните деца и внуци вече никога не се върнаха обратно.
от Искрец до Свидня през Мала Планина
от Брезе до губилището на река Студена и връх Занога и обратно