от Брезе до губилището на река Студена
разходка от село Брезе (махала Кръсто) – Оброчище източно от Брезе – връх Кирова Могила – връх Занога – местност Сухата Локва – губилището на река Студена – махала Кожухарци – връх Изправен Камък – махала Кръсто
Снимките са направени с телефон. GPS трак също е записан с телефон.
Разстояние: 20 км
Денивелация: около 900 метра
Изоставени Махали със стари къщи: Не
Обитавани Махали: Да (в Брезе)
Опасни Кучета: Не
Дружелюбни Кучета: Не
Оброчни Кръстове : 3
Транспорт: Кола
Планина Понор. Мисля, че това е най-посещаваната от мен планина от всичките, след, разбира се, Витоша. Планината е дом на любимите ми села с безбройните им махали – Заселе, Заноге, Брезе, Меча Поляна, Загъжене, Зимевица, Манастирище… Любимите върхове – Була, Каишов, Торсилова Могила, Белия Камък, Сърбеница, Столо (Лупова Глава), Косовица… Стари градища, римски пътища, водопади, пещери, скални венци, най-старите оброци… планината пази невероятни тайни не само над повърхността, но и под – планината е карстова и богатството й все още не е проучено, ако е изобщо възможно да бъде опознато.
Сред тайните на планина Понор са и реките, които извират от планина Козница, тоест от главното било на Стара Планина и текат на юг за няколко километра, а после изчезват без следа, като водата от реките се появява от изворите в селата Искрец, Церово и Гара Бов, на разстояние до 10 километра (по права линия, по карта) от губилищета! Сред тези реки са Перачката бара, Орловата бара, Бежанлийска бара, Воденичната река и река Студена, освен внезапното им изчезване в понорите на планината, тези реки имат и нещо друго, което ги обединява – част от водите им се използват и за нуждите на ПВЕЦ Петрохан – Бързия (Петроханската каскада). Водите отиват в събирателен канал и се отвеждат до изравнителното езеро на Петроханския проход. Но това е друга история… По време на моята разходка стигах до губилищата на реки Студена и Крива, но те бяха само една дестинация, а разходката и приключението са истинската и най-интересната част.
Тръгнах от село Брезе, от махала Кръсто, като оставих колата точно до старото Оброчно място, което е оградено и състои от вековно дърво (изгнило) и два оброчни кръста. Единият кръст е висок и широк, много голям, но с по-малко интересна изработка в сравнение с другите кръстове от Брезе, а вторият кръст почти не се личи, направен е от бигор и е доста по-стар, от него остана само една част.
Продължих по черния път на северо-изток, през местността Орлик, посока връх Кирова Могила.
След като бързо оставих къщите на Брезе в ниското, очаквах, че ме чака лабиринт от черни пътища, красиви гледки, но никакви неща, заради които ходя по тези места – нито оброци, нито стари къщи, никакви следи от хората, живяли по тези места, но на около 1230 метра надморска височина, на два километра от най-близката къща на Брезе, ме чакаше Оброчен Кръст!
Оброчното място прилича на само две подобни други места – едното е западно от съседното село Зимевица, на около 1160 метра н.в., а другото – западно от Брезе – на връх Петровски Кръст, на около 1200 метра н.в. Кръстове приличат като изработка и предполагам, че са от първата половина на 19-ти век, защото кръстовете от втората половина на 19-ти век и от началото на 20-ти, които се намират по тези места са с друга изработка.
На север от оброчното място започват безбройните зидове от камъни. Огради от камъни има навсякъде по високите части на планина Понор, така преди 100-150 години животновъдите ограждаха техните имоти, но тук зидовете оформяха малки пространства, 2х2 метра, 3х3 метра, които ми се струват много малки за егреци, може би зидовете са били от малките сезонни колиби на овчарите. При разходките ми над село Сухо Бракьовци, пак в планина Понор, открих още много такива зидове от камък.
На картата от малко след Освобождението на тези места, на 1200-1300 метра надморска височина, има отбелязани кяколко черни точици – същите, с които се отбелязваха и къщите по махалите.
Моят маршрут продължаваше на север, после северо-изток, към връх Занога – 1480 метра н.в.
Оградите от камък ставаха все повече и обхващаха все повече територия.
Някои със сигуроност бях от основите на къщите.
Имаше много дълги огради.
Другите – егреци – оцеляха толкова години, че вътре успяха да пораснат почти вековни дървета.
Изкачих връх Занога от западната страна, разбира се, без пътека.
В тази част на планината има много черни пътища, но не и пътеки, тук няма да видите туристи-пешеходци.
Гледката от връх Занога е чудесна.
На изток се виждат върховете от другия бряг на Искърския пролом, на юг е възвишението с върховете Препасница, Сърбеница, Була и т.н., зад тях е Мала Планина и Витоша, на запад е връх Високта Рудина, на северо-запад се вижда връх Ком.
Продължих към Сухата Локва без пътека, по северния склон на връх Занога, докато не стигах до черния път, който отива на изток и води към Студена река.
Долината при Сухата Локва е дом на множество понори – малки и по-големи.
Стигнах до Студена река и ме чакаше среща с губилището й.
Реката не изчезва в някаква огромна дупка, тоест не може да паднеш в реката, а тялото да се изхвърли някъде в река Искреца след няколко дена…
… реката тече, широка е два метра, после се разклонява на няколко потока, които просто изчезват в тревата – тоест в кухините на планината, какъв маршрут минава водата от това място до извора някъде при Искрец – знае само тази вода и никой друг.
Ще цитирам информация за тези реки от страницата на Пещерния клуб «Под Ръбъ»:
«В хидрогеоложко отношение районът на Понор планина е много интересен. В северните части на планината текат няколко повърхностни реки, чиито води губят изцяло оттока си в губилища и подхранват изворите по периферията на карстовия масив. Най-големите извори са Искрецките, на които дебита им се мени в широки граници – то 260 до 35 900 l/s, други по-малки са изворите в Церово и Бов, чийто дебит е далеч по-малък, но също променлив в широки граници. Водите от всички тези извори са обект на редица хидрогеоложки изследвания, тъй като те се използват за водоснабдяване. Влиянието на геоложката и тектонска обстановка не трябва да се пренебрегва, като особено силно се проявява тяхното влияние, главно вследствие на земетресения. При катастрофалното земетресение на 04.03.1977 г. във Вранча дебитът на Искрецките извори намалява от 5.5 на 0.5 m3/s (П Е Т Р О В, 1983) и седем часа по-късно настъпва рязко увеличаване на водните количества до 18 m3/s.
За това време в масива са задържани около 13 500 m3 вода. Подобно явление е наблюдавано и при Свогенското земетресение на 09.03.1980 г. През годините се е проявявало и без земетресения, но с по-малки мащаби. Само може да се гадае какво точно се случва под земята, но най-вероятно вследствие на трусовете е ставало преграждане в по-долните (южни) части на пътя на водата. Имайки предвид, че това явление се е случвало и без земетресение, това от своя страна говори за лабилни и лесно обрушващи пасажи в системата. Водосборната област на изворите е около 140 km2 (Д И Н Е В, 1959). На тази площ се разкриват скали с различна възраст, но изворите дренират варовиците от пласт 2 и една част от стичащите се повърхностни води от пласт 3. При среден дебит на Искрецките извори 2 520 l/s (изведен преди години, за 15 годишен период) около 62 % от него се дължи на валежи, паднали върху разкриващите се на повърхността от долулежащите окарстени скали (пласт 2), а 22 % от водните количества се формират от речното подхранване на реките Перачката бара, Орловата бара, Бежанлийска, Студена, Крива и река Понор (от запад на изток). Всички те се спускат от билото на планината Козница, където валежите само тук са над 45 000 m3/год. Тези реки са с големи сезонни колебания на дебитите си. Една част от водите на „Студена река“ и всички на запад от нея се улавят в събирателен канал, който ги отвежда в изравнителното езеро за каскадата ПВЕЦ Петрохан – Бързия. При въвеждането в експлоатация на тази каскада, общият дебит на Искрецките извори намалява с толкова, колкото се улавия в събирателния канал. Това е едно от доказателствата за връзката между тези реки и изворите в южната част на района. Останалите около 16 % от водите се дължат на кондензационни процеси и преминаване на води от съседни райони или от водния басейн на юрско-кредния карбонатен комплекс (пласт 4), от който извира Бабина река, течаща в запад-северозападна посока и навлизайки в пласт 2 губи водите си. Провеждани са индикаторни опити през годините (Д И Н Е В, 1959; Б Е Н Д Е Р Е В, 1989) имащи за цел да проследят пътя на водата от зоната на подхранване до самите извори и времето за достигането им. Реките спускащи се от главното било на Стара планина, стичайки се на юг срещат мощните варовици на Оплетненската свита (част от пласт 2), в които се губят (понират). И така тези повърхностни реки се превръщат в подземни, оформяйки вероятно цяла пещерна система. В губилището на река Понор (най-източната) на 2.11.1955 г. за 5 часа са пуснати 6 тона готварска сол. От всички наблюдавани извори за повишаване на хлорните йони, най-голямо съдържание е установено във водна проба, взета на 3.11.1955 г. от един от изворите в санаториума при село Искрец, както и водна проба взета от извор в самото село Искрец, взета също на 3.11.1955 г. От мястото на пускане на солта и мястото на регистриране на повишението на хлорните йони във водата от изворите по права линия е около 9.5 – 10.0 km. Това разстояние, което водата преминава под земята за около 24-26 часа показва, че водата се движи турбулентно (бурно) по добре развита подземна канална мрежа.
В края на 80-те се прави индикаторен опит чрез оцветяване на река Зимевишка, която се намира в източната част на масива. В близост до с. Зимевица на едно от губилищата при пещерата Гивалъка е направено оцветяване на реката с флуоресцеин. Оцветената в зелено вода изминава подземния си път и е регистрирана на извора в река Скакля при гара Бов. Този опит доказва категоричната хидравличната връзка между р. Зимевишка и извора при Бов. Разстоянието между двете точки на пускане на оцветителя (индикатора) и извора е малко над 3 km по права линия, а денивелацията е над 390 m. Това е една доказана връзка, но засега само и единствено водата я осъществява. »
(източник – Пещерен Клуб “Под Ръбъ”)
Ако очаквате край реката да има Защитена Местност или мястото да е туристическа дестинация – грешите, на метри от губилището се намира срутената сграда на изоставената мандра, бетонът от която загрознява пейзажа и ще продължава да го прави десетки години.
Изкачих безименно възвишение с малък скален венец източно от Студена река, за да видя второто губилище – това на Крива Река.
От скалния венец има хубава гледка към бившето пасище между двете губилища – огромна територия, която вече е празна, а значи започна естественото залесяване, каквото се случва на много места, които преди години бяха отвоювани от природата и превърнати в пасища.
Дали бавно порастващата борова гора ще изсмуче водата от изворите и реките? Има места, като южните склонове на Понорските върхове Белия Камък и Попова Могила над село Манастирище, които до преди 10 години бяха голи – вече има борова гора. Може би и тук ще видим гора след 20 години.
Моят маршрут завива на юг – обратно в Брезе, но заобиколно, край или през върховете Острия, Сухия и Ботин. Навсякъде се виждат старите овчарници – оградени с камъни.
Лесно е да се загубиш в тази планина, ако има мъгла.
Но в хубаво слънчево време част на маршрута на юг беше приятна – гледах Столо и Препасница и съжалявах, че няма да успея да ги видя този ден.
Започваха старите отдалечени махали на Зимевица. Планирах да се отбия до източния край на махала Кожухарци, където останаха старите къщи, но се обърках и завих по грешния път и вече нямах време да се връщам. Махалата се вижда от далече – дървета издават местата, където някога са живяли хора.
Край пътя имаше съвремена къща, а до нея много зидове от стари постройки, по-сериозни от егреците от Брезе, но всичко беше толкова зарасло, че реших да не губя време в храстите, опитвайки се да видя зидовете от по-близо.
Огромен понор.
Възвишението на Препасница и Столо (Лупова Глава), от тук по черния път се слиза до Загъжене на юг или до Зимевица на изток.
Продължавам на запад за Брезе и се наслаждавам на гледката към малкия Понор – дом на село Манатирище, махала Бърдо на Брезе и старото землище на Сухо Бракьовци – при връх Вардище – мисля за следващата ми разходка до тези места.
Въпреки, че обичам да знам къде минават римските пътища през планините на Искърския Пролом, тези пътища са толкова стари и от едно време, за което не мога да си представя, има, обаче, и друга «археология». Селата Брезе и Зимевица трябваше да бъдат свързани с хубав асфалтов път, оказа се, че това не бяха само планове. На места над Брезе все още има следи от асфалт, от който останаха само няколко десетки метра. Асфалтовият път не е стръмен, изкачва склона с малък наклон, с множество завои. В ниската част, при Брезе, от него не остана нищо – само чакъл, по най-високата част на планината – също.
Сигурно е добре за приородата, че този път беше изоставен и не ремонтиран, сигурно беше невъзможен за поддръжка през зимните месеци, но пък щеше да е хубаво да го има, за развитието на двете села. Но липсата на връзка по асфалт със Зимевица на изток (а съответствено и с Искърския Пролом) и със Сухо Бракьовци на север (има черен път) прави Брезе хубаво и тихо село, без транзитен трафик, какъвто щеше да има.
Какво пази планината Понор под повърхността се проучва от спелеолози от България, който се интересува трябва да почете информация за пещерите на сайта на Пещерния клуб «Под Ръбъ», а в една история на сайта clubextreme.org намерих информация за губилищата на Студена река от 2003-та година.
от Искрец до Меча Поляна и Добърчин
от Брезе до връх Вардище и махала Бърдо