от Батулия до махалите на Буковец, Оградище и Батулия. Част II
няколко маршрута от центъра на село Батулия до махалите по землищата на Батулия и Буковец. Поради припокриване на някои части, пътеписите са в обща тема, а не в отделни. Поради прекалено много снимки и текст, пътеписите са в две части. това е втората част.
Снимките са направени с телефон. GPS тракове също са записани с телефон.
Този пътепис е част от събрание пътеписи за Батулия и Буковец от серия “от Батулия до… и обратно”.
Други пътеписи от поредицата:
от Батулия до махалите на Буковец, Оградище и Батулия. Част I
от Батулия до Бакьово през Камберска Махала и обратно през Завидов Рът и Гола Глава
от Батулия до Буковец през Драгошка Чукла и обратно през Равни Дел
от Батулия до Джуренец през Равни Дел и обратно през Кръстец
от Батулия до хижа Лескова през Огоя и обратно през Буковец
Други пътеписи през землището на Батулия и Буковец:
от Гара Бов до Реброво през Високата Чукла и Кръстец
от Реброво до Томпсън през Кръстец
Предисловие (история на селата, повторение на част I).
Търсене в интернет на информация за село Батулия първо ще ви даде няколко резултата на евтини къщи/вили за продажба, новини за пожари, кражби и незаконна сеч (като новините по тази тема покриват сигурно 10 процента от реално случващите се в землището на селото) и новини от 2014-та година, когато голямо наводнение от придошла река Кръстешка отнесе път за махалите на селото, както и мост за съседните села Огоя, Бакьово и Ябланица.
Всяка моя разходка из землището на Батулия и съседните села докосва тези тъжни събития и са неразделна част от сегашното състояние на селото и усещането ми, когато обикалям тук.
Когато не съм с влак и искам да се разходя из планините на Искърския Пролом, ентусиазмът да карам по завоите на пътя през пролома обикновено спира при Реброво, завивам за Батулия, спирам на стария площад – до автобусната спирка и кръчмата, храня кучета от селото и продължавам в някоя посока.
Така съм обиколил доста из махалите на селото, което за мен не може да се гледа разделено от съседните три села – Буковец, Оградище и Бакьово. Голяма част от махалите над Батулия, на изток и север от сегашния център са в землищата на другите села, които са още по-мъртви от Батулия. Трябва да отбележа, че чета, разглеждам и се интересувам от историята на всичките села по пролома до 1944-та година, защото след тази година естественното им развитие беше спряно, а след края на 1950-те селата са били просто на изкуствено дишане, завършило с тяхна бавна смърт, хиляди човешки съдби обединени на тази голяма територия, някога пълна с животновъди.
Едното село – Оградище, споменавано в турските регистри от 1683-1684 години сега е махала на Буковец. А някога? Селото беше основано в сегашните граници на Бакьово, а след това се разрастна и от другата страна на рида на Голема Планина при връх Драгошка Чукла, когато част от жителите му се преместиха там, но условията на новия център на Оградище не са били толкова благоприятни, както в махала Бакьово. С годините махала Бакьово стана отделно село (1943 г.), а голямото Оградище стана твърде малко и беше включено към Буковец като махала – през 1960-та, махалите на Оградище бяха разделени между Буковец и Бакьово. През 1941-ва година в Оградище имаше 620 жители. Сега в селото има няколко обитавани къщи, но заедно със всичките махали на Буковец, в землището живеят около 13 човека.
Другото – Буковец има още по-дълга история, най-вероятно от годините на Второто Българско Царство. Центърът на селото, поддържано като купно село по време на Турското Робство е над устието на няколко реки (Турски Дол, Роман и други, образуващи Буковската река, която пък след Оградище вече е Оградишка река), дълбоко в планината между ридове с върхове Джуренец и Чукава, а махалите на селото стигат до почти 1300 метра надморска височина. Освен, че на високо, махалите на Буковец са много разпръстнати – от Барето до Мала Търтрива от запад на изток, разстонието по въздух е над 7 км, но по горски пътища и пътеки е в пъти повече. Населението тук намаля от 915 човека през 1941-ва на 442 през 1965-та (след Колективизацията и това е с добавена нова махала – Оградище през 1960-та със всичките й жители, които през 1941-ва бяха 620) и до 123 през 1985-та . Към 2019-та година в Буковец има регистрирани 13 човека, в землище от 37 км.кв.
Бакьово, отделено от Оградище трябва да се разглежда като част от последното от историческа гледна точка, все пак от тук започна заселването и на двете села, а махалите на сегашното село са бившите махали на други села, най-вече Оградище. Селото стана “независимо” малко преди сериозните промени по тези земи, през 1943-та. Населението на Бакьово след отделянето през 43-та беше 284 човека, а пред 1965 – 87 човека. Към 2019 г.- 20 човека.
Защо описвам всичко това? Защото тръгвайки от Батулия по ридове над река Кръстешка или по ридове над река Оградишка, няма как да разбереш, кога свършват землища на едното село и започва другото.
Батулия е своеобразен център на всички тези села, плюс Огоя и Ябланица. Защо? Защото пътят от всичките тези пет села минава през сегашния център на Батулия, който пък се появил заради тези села. Така всичко тук е свързано.
Батулия също е споменавана в турските документи от 1683-1684 години, но най-вероятно хората са живяли по тези места и преди това. Най-старата известна част на селото е около сегашната махала Градо, над устието на реки Кръстешка и Огойска (ставаща Батулийска след това), от изток на устието. Селото е преживяло две чумни епидемии –през 1811 и 1837, като след последното в селото бяха останали само 9 (!!!) човека. Но с години селото се завърна и се разрастна, най-вече след Освобождението, когато хората започнаха да се изселват от центъра по колибите си (държави) – така се появиха махалите. След прокарването на ЖП линия и построяването на гара Реброво, животът на Батулийци пак се е променил и започна процесс на преселване в сегашния център – отваряха се кръчми, магазини и т.н. Така Батулия стана важно място за съседните села Буковец, Огоя, Ябланица, Оградище (не споменавам Бакьово, тогава част от Оградище). Както и със всичките села, тук населението се увеличаваше с добри темпове след Освобождението до Колективизацията – от 276 човека през 1881 до 834 през 1941-ва. През 1965-та стана 493, а сега (2020 г.) е със около 140 регистрирани.
Но всичко това е в миналото. Сега Батулия е друг център – център на сечища от землищата на съседните села. Тук могат да се видят камиони пълни с убита гора, а склонове над реки Кръстешка и Оградишка се изсичат с такава скорост, че при всяко мое идване пейзажът се променя, появяват се нови черни пътища, старите стават непроходими след като по тях минават безбройни камиони. Колко пъти минах по стария път през махала Бельови Къщи (Бельово Каще) преди един ден да видя какво стана и с този път след като камионите минаха и по него…
Разбира се, жителите на всички села по пролома никога не са били еколози в съвременото значение на думата, горите са били изсичани за техните нужди и за пасища на животните, после дъждовете измиваха всичко полезно от почвата и само започналото залесяване в началото на 20-ти век обърна този процес на разрушаването на природата, а някои махали, както Трескавец на Бов бяха изселени и залесени с цел да се опазят съседните села от наводнения от придошли реки. Но хората не се учат от грешките на предишните поколения и склонове над река Кръстешка са пример за това. Изсича се всичко, но вече няма инициативи за залесяване както през 1930-те.
Така, в следствие на сечта над река Кръстешка и при голям порой от лято 2014, пътят от центъра на Батулия за махалите беше отнесен, както и мостът над река Кръстешка, по който се пътува от/до Огоя, Бакьово и Ябланица. След това мостът и част от пътя бяха възстановени, а пътят под махали Мала Мечка и Ръплини, отиващ към махалите на Буковец при връх Джуренец вече никога няма да бъде ремонтиран, а точно този път беше важен за много излети в тази част на планината. Пеша, все пак, не е проблем да си мине и по-неприятната част е в началото след оправената част, където свлачищата след наводнението напълно унищожиха пътя, а коритото на реката вече е на ново място. Пример с тази река показва, каква беше ситуацията и с река Искър и всякакви други, когато склонове над реките се изсичат и пороите до такава степен пълнят реките, че те могат да променят своите корита, да отнасят постройки и пътища край тях.
Пътеките тук са много, вариантите за маршрути – още повече. Ще опиша няколко маршрута с обща начална точка – център на Батулия, при устието на реки Кръстешка и Огойска.
Трябва да допълня, че имената на махалите от пътеписа в повечето случаи са топоними. По време на Турското Робство селата трябваше да бъдат “купни” – тоест хората да живеят на едно място, за да могат по-лесно да бъдат събирани данъци и тези хора да бъдат контролирани. Но как животновъди да живеят в едно село? А животните? Всяко семейство имаше “държави” – колиби в планината, в които живееше временно и се грижеше за животните овчарят – обикновено бащата на семейството. След Освобождението всички тези овчарски колиби стават махали, когато хората отиват да живеят в тях, а не в центъра, когато турската власт вече не спъваше това естественно развитие. Това бяха годините на развитието на селата по пролома, натуралното им развитие – от Освобождението до Колективизацията (дори предвид войните), това е и периодът от който най-много се интересувам. Преди Освобождението е трудно да се каже, че селата се развиваха, но в тях имаше живот, а бъдещите махали бяха колиби и веднага след Освобождението започна тяхното развитие, а след Колективизацията дойде смърт на селата, от която те вече никога няма да се възстановят. Както и в другите села, махалите и тук са кръстени на места, тоест са топоними – Жилава падина, Попов преслоп, Равни Дел, Заногата, Уровиш и т.н. Имената на много от места са на старо-български, на местни диалекти и някои махали се срещат изписани с по два-три варианта, например Тивалица, Тиолица и Тиулица, така че има големи разминавания в зависимост коя карта се гледа или коя книга се чете.
Историческата информация е от книга “Селищната област по Искърския Пролом” на Любомир Динев (1942 г.)
до махалите Равни Дел, Смиля, Оградище и Уровиш
20 км / около 900 метра денивелация (без пътека в участка от Оградище до Уровиш!)
Маршрут за GPSТози маршрут, както всичките в тази Батулийска поредица, започва от центъра на Батулия, след това продължава на север край река Кръстешка до моста над реката при разклона за махала Бельови Къщи. Както знаем, практиката да се прокарват пътища в дерета на реките е съвременна, така че преди прокарването на сегашния черен път за Буковец от Батулия по северния склон над река Оградишка, връзката между селата беше по-логична, по южен склон над край река Оградишка, точно през махала Бельови Къщи, след това Равни Дел, а после край Войнегова Могила през сегашната махла Миленица, това съм описвал в пътеписа през центъра на Буковец. Връзката с Оградище пък беше пак през сегашните махали Бельови Къщи, Равни Дел, Смиля и Оградишки Дол. Римският път през Батулия, както съм писал, минаваше през сегашите махали Ливаге, Самотвор, Мечка – от запад на река Кръстешка, на високо. Като цяло, когато нямаше път успореден на река Искър, или пък река Батулийска и други подобни, крайречни, преминаване от село до село, от махала до махала беше занчително по-различно и река Искър не беше “център” на всички тези села.
Махала Бельови Къщи е обитавана и има имоти с доста кучета, така че преди Бельови Къщи завивам към рида при връх Дюлгерия, по пътя на дървосекачите, през махала Тиолица, за да нямам неприятни срещи с кучета. Ако се минава през Бельови Къщи е по-бързо, от колкото по рида, а в махалата има и Оброчен Кръст.
Жилава Падина, махала от една къща е част от повечето ми Батулийски разходки. След махалата, посока изток вече е землището на Буковец.
Следва махала Равни Дел. Някога това беше Оградишка махала, преди селото да стане махала на Буковец, а Бакьово да стане отделно село. Паметникът е на разклона, като на север е пътят за река Кръстешка – следващият маршрут, описан след този.
Къщите в Равни Дел са заключени, някои с катинари, повечето просто с тел, колкото да не влизат животни, но щом има кой да се грижи за тях, не влизам вътре. Тук няма усещането, както в Церецел, Манастирище или Бърдо, където всичко е разбито.
Тук усещането е все едно след малко оварят ще се върне от пасището и ще запали печката.
Радвам се, когато намирам стари къщи, които не са напълно изоставени и разбити.
Край махалата има две могили, разкопани от иманяри. На една от могилите има отбелязан оброчен кръст на съвестка топографска карта, но такъв не открих. Може би са били дървени и счупени от иманярите.
След махала Равни Дел единият път продължава на северо-изток, а другият – на юго-изток. На севро-изток е за центърът на Буковец, връх Джуренец, Брезовдол, Тръстеная, Ком-Емине и т.н., а на юго-изток е за слизане до Оградище (от където пак може да се стигне до Буковец). За да се продължи за Джуренец – вижте този пътепис. Ако за Буковец – този. Този път завивам на юго-изток, а на безименно възвишение край Войнегова Могила кацна най-съвременната постройка в землищата на всички села в района – нов ловен заслон.
За съжаление сега тези земи се използват с тези цели, тук идват предимно ловджии и по време на ловния сезон тук минават доста джипове и се правят съвременни «събори» и «курбани», каквито някога са били правени на Оброчни Места, каквито по тези земи съм открил учудващо малко, а местата, където има отбелязани стари оброци са празни и не знам на какво точно се дължи това и не искам да го свързвам с това, че Батулия има «партизанска» страница в дългата си история, за това – в следващия пътепис. Но едва ли са били разрушавани тогава, може би липсата на оброци е свързана с това, че тези села са имали църкви (Буковец и Оградище) или монастири (Батулия), които са задоволявали техните религиозно-духовни потребности. Но най-логичното е това, че тези оброци просто не са оцеляли до нашите дни защото другите от този край, които съм намирал, са дървени…
Ловният заслон е и чакало, направен е на два етажа.
На юго-запад е махала Султар, бивша Оградишка, сега Буковска махала. В Батулия, в южната част на землището на селото пък има махала Солтар (или Салтар, както съм я виждал изписвана). Към края на 2010-те, махала Султар е обитавана.
Между махалата и ловния заслон има скали с чудесна гледка на юго-изток. В ниското се вижда село Оградище, а над него пасищата край махала Пръдилов Рът, край която има Оброчно Място с дървен кръст. Вижда се и връх Мургаш.
На долната снимка се вижда възвишението с ловния заслон, зад него – Войнегова Могила (Чукла).
Ловният заслон е над махала Смиля – поредна махала от една къща.
Тази къща вече не е заключена и е разбиавана. Кой ли се настанявал тук след като махалата беше изоставена…
За да се стигне до Оградище първо се минава през махала Оградишки Дол.
В бившия център на село Оградище има постоянно обитавани къщи, има и вили. Мястото на «новата» (как да използвам тази дума за събитията от преди 150 години?) част на Оградище (както описах горе, селото започна от сегашното Бакьово при река Елешница) е повече от странно и нетипично – намира се в дере с високите склонове на планината под връх Драгошка (Уровишка) Чукла, които скриват слънцето през зимите значително по-рано от колкото в другите съседни махали.
В книгата на Любомир Динев, споменавана горе, историята на преместването на жителите на Оградище от сегашното Бакьово в това дере е следна: «Постепенно това новосъздадено селище нарастнало (станало десетина къщи), но заедно с това изникнали недоразумения между отделните семейства и трябвало да се съдят. Решението на съда било недоволните да отидат в по-дивите и незаселени места и там да се заселят и да владеят нови имоти. Така било заселено новото село Оградище на Буковсктаа река, където го намираме като събрано село след Освобождението.»
«Всяко семейство е имало и своя «държава» (пасище с колиба) по околните места. Някои семейства започнали още преди Освобождението да живеят по държавите, но са били задължени от турците да имат къща и в селото. Даже домове в селото (новото Оградище) са били принудени да имат и семействата от махала Бакьово, която сама за себе си е била едно малко селце. Но 10-15 години преди Освобождението, когато започнали да се явяват българските четници, турците са забранили да се живее семейно по държавите. След Освобождението селото било бързо разтурено, а отделните държави се обърнали в постоянни селища, кобили и махали. Сега (1943 г.) в селото има само 4 къщи.»
С това село имаме пример на това, как по естествен път хората не са живяли в дерета на реките без слънце, каквито виждаме сега на доста места по целия пролом от Ромча до Зверино, където има къщи, където трябва да се пали печка дори през лято, виждащи слънце няколко часа на ден. На ум идват места като махала Скакля под Злио Камик на Заселе, или пък къщите надолу по течението на Батулийска река, малко преди устието с река Искър.
В село Оградище има и църква, а по-точно това, което остана от постройката и когато четете този дълъг пътепис от нея може би вече не е останала и една здрава стена. Църквата е на Св. Троица, но я нямам снимана, но пък имам снимка на училището на село Оградище. Училище имаше и в съседния Буковец, както и в Батулия. Батулийското умря последно, а Буковското имаше втори живот като хижа.
Излизайки от Оградище, разбрах, че едва ли искам да вървя 5 км в тази студена част на планината, по северния склон над река Оградишка, по заледен път. Докато горе ми беше топло, в късния следобед, при реката, разбрах, че по-добре да изкача баира към Батулийските махали Горен и Долен Уровиш, по пътя на камионите, извозвали убита гора.
Разбира се, тези временни пътища, прокарани за една единственна цел вече не се изполват, зарастват, разклоняват се много пъти и стигат до сечища, без да продължават за никъде и така, в крайна сметка ми се наложи да катеря склона към Горен Уровиш без пътека, излизайки нагоре по време на залеза. Ако вървях долу, край реката, вече щях да съм до центъра, но сега ме чакаше още път, добре, че познавам местата и спокойно слезнах долу през махала Градо, по пътека. Челникът никога не е излишен в раницата.
до махалите Тиолица, Ръплини, Самотвор, Ливаге и Елин Падеж
18 км / около 800 метра денивелация
Маршрут за GPSТози маршрут повтаря 1:1 горния в участъка си до Жилава Падина (паметника), махала, от която имам най-много снимки от всичките махали на Дефилето.
Но тук не продължавам на изток за Буковец, а слизам към устието на река Кръстешка и река Свиновска, по границата на землищата на Буковец и Батулия. Пътят е прокаран от дървосекачите, прекъснати са потоци, изворчета, грозна картина, но зимата всичко е малко по-красиво и не се вижда чак толкова.
Под махала Свиново (Свинове, на Буковец) завивам на запад, преминавам река Кръстешка и вече съм в махала Ръплини. Малка махала на южния склон над реката. От тук се вижда ужасното сечище над реката, за която съм писал в предишните пътеписи за Батулия, а сега се сещам да напиша и за историята на гората и склонове над река Кръстешка, сигурно и на тази малка махала. Въпреки, че районът на Батулия е обитаван стотици години, тук са минавали римски пътища, имаше крепости, а планината сигурно пази още много исторически тайни, село Батулия е повече известно с партизанската си история, а тази част е само един ред на една страница от историята на селото.
Така в горите над река Кръстешка през 1944-та година имаше битка между партизани и жандармерията. Не случайно думата е битка, защото участниците в нея са били над 1000 човека! 800 от войници и жандармерията и 200 от партизани. Някъде сред сечището има и паметник на загиналия командир на партизаните, а в землищата на Батулия, Бакьово, Буковец и Луково има паметници за тези събития. Имената на изкуствено направените села Владо Тричков и Томпъсн, съставени от историческите махали и земи на села Луково, Церецел и Реброво пак са свързани с тези страници от история. Четейки за тези събития аз се чудя, какво ли беше на обикновените животновъди от махалите, когато се случваха тези събития. Единственото което знам е, че местните са били използвани за водачи, а след това техните съдби едва ли са завършили добре.
Пак се отклоних от пътеписа… Продължавам за махала Самотвор, къщички от която се виждат сред борова гора.
Въпреки пресния сняг, по пътя вече е минала високопроходима кола, най-вероятно на ловджии.
Махала Самотвор има обитавани имоти, а пяната, използвана запушване на дупките в старите къщи е приятна изненада, винаги се радвам, когато виждам стари имоти, къщи на по 100 години, за които някой се грижи, а те са малко.
Личи се жълтата строителна пяна, запушила дупките в старата постройка.
Зимно време по пътеките почти няма следи, но пък добре се личат маршрутите на вълците и лисиците, а може би пък просто на «домашни» кучета на Батулийци.
От махала Самотвор може да се слезе до река Кръстешка, но през зима старите пътеки не се личат. Над махалата е Оброчното място с дървен кръст и по-стар кръст, от камък, но той е счупен.
Оброчното място е на малка могила и е част от много мои разходки край пролома, където съм се наслаждавал на гледките към Кръстец.
На запад е пътят за Реброво, край връх Разкол.
Късите зимни дни не са подходящи за дълги разходки и слизам обратно до Батулия, през махала Мечка, Ливаге и Елин Падеж. Махалите са обитавани и от някои комини излиза дим.
Колкото по-ниско слизам, толкова повече коминчета пушат, но по пътя има и доста стари къщи.
Слизане до центъра на Батулия е през махалите Мечка, Ливаге, Елин Падеж и Голямо Равнище.
Следващият Пътепис:
от Искрец до Манастирище през Брезе и Бракьовци