Зимно изкачване и нощ на връх Мусала, януари 2017
Шест години са минали от последната ми нощувка на първенеца не само на Рила Планина, но и на целия Балканския Полуостров – връх Мусала 2925м. Тогава, през 2011-та, след първата ми зимна нощ на този връх си мислех, че сигурно ще се качвам горе поне веднъж годишно, но, трябваше да минат цели 6 години преди да стъпя пак на това магическо място.
Маршрутът ми беше стандартен, а условията – много приятни за планинарстване, от което са се възползвали много хора. След като се измъкнах от панаира на лифта и неприятната компания в кабинковия лифт (едно семейство осбъждаше как “зелените не дават да се развива ски спорт защото им плащат”, но аз мълчах, защото не исках да си развалям настроението) поех по пътеката към хижата, лятната, защото условията го позволяваха.
Този път слънцето напичаше толкова силно, че последните метри по въжето бяха много трудни за изкачване, сигурно просто се натоварих много. Този ден срещнах много хора, но аз, както обикновено, тръгнах в по-късния час и така срещах други туристи когато те вече се връщаха и Мусала оставаше само за мен и метеоролога на станцията.
Залезът не ми поднесе никакви условия за снимки, точно както и преди 6 години.
Така се получи, че пак уцелих януарското пълнолуние, но този път му се радвах и снимах наистина много. Прекарах 3 часа навън тази нощ, така че фотоапаратът ми скрежаса, а аз едва усещах пръстите на краката ми. Въпреки популярността на върха и множество следи на сноубордисти, спуснали се от Мусала, имаше и много места с непипан сняг.
Мъглата извън планините, комбинирана с пресния сняг създаваше напълно извънземно усещане, което разваляха само светлините на ски-зоната. В далчината се вижда Витоша Планина и София зад нея, светлинното замърсяване от която се вижда на много километри. Правих много снимки, с експозиции по няколко минути и късно разбрах, че много от последните не се получиха, защото обективът ми се покри със скреж.
Когато гледам горната снимка, разбирам, че хич не съм много умен, защото за да хвана този красив сняг бях много близо до снежната козирка и рискувах без да разбирам, че рискувам.
Надявам се, че успях да предам структурата на този девствен сняг, увиснал над склоновете на Мусала, пухкав и остър, така, че всяко кристалче може да се пипне, без да залепва едно до друго. Дори хапнах малко от този красив сняг, след като се изпотих от обикаляне на Мусала и потъване в дълбокия сняг.
За разлика от лятната планина, през зимата може да снимаш през нощта и все пак да се наспиш и да успееш да снимаш и по изгрев, а изгревът беше спокоен и безоблачен. Успях да намеря още непипан сняг, който не съм развалил с краката на статива през нощта (или който не съм изял) за красив преден план. В долната лява част на снимката, малко над пухкавия сняг се виждат предизвикани от сноубордистите малки лавини (“дъски”). А на хоризонта се вижда Стара Планина.
Този ден в планините беше по-топло от градовете и селата, нещо обичайно за зимите в България и температурната инверсия която ги придружава. Пирин Планина също беше един от островите в морето, а в лявата част на хоризонта на горната снимка се вижда някоя друга планина, сигурно в Гърция, аз познавам само планините на България.
С първите лъчи на изгряващото слънце пейзажът започна да се променя много бързо и високите върхове на Рила в Централния Рилски Резерват първите посрещаха новия ден, боядисани в червено буквално за няколко секунди, колкото да успея да ги снимам.
Така прекарах една януарска нощ и едно зимно утро в Национален Парк Рила, в компанията на снежни върхове и се чудя, дали ще минат още шест години преди пак да се кача горе…
Топлината и слънчевите лъчи, с които започнах деня изчезнаха щом бях под 1500 метра, където беше кралството на студа и мъглата, контролиращи низините и все едно не съм бил горе, толкова беше различно усещането на 2925 метра и в равнината.
