от Гара Лакатник до Свражен през Губислав, Дупни Връх и Осиково
кръгова разходка от село Гара Лакатник – махала Пробойница (Заноге) – река Петренски Дол – махала Дабова Шума (Губислав) – махала Самотвор – махала Христова – махала Дело (Дупни Връх) – село Дупни Връх – Дупнивръшката седловина – оброчно място Св. Троица – село Осиково – махала Старо Село – река Сапачур – махала Свражен (Осиково) – МВЕЦ Свражен – махал Брезовица (Лакатник) – ЖП Школа Лакатник – Гара Лакатник
GPS трак също е записан с телефон. Снимките са направени с телефон за спомен.

Разстояние: 30 км
Денивелация: около 1300 метра
Изоставени Махали със стари къщи: Да (повечето къщи в Губислав, махала Дело на Дупни Връх, махала Старо Село на Осиково)
Обитавани Махали: Да (има обитавани къщи в махала Самотвор в Губислав, централната част на Дупни Връх, село Осиково, махалите на Лакатник)
Оброчни Кръстове : 6 (5 Оброчни Места – 4 с по 1 кръст, 1 с 2 кръста)
Транспорт: БДЖ
Този маршрут започва от ЖП Гара Лакатник и продължава през планини Козница, Врачанския Балкан и Голема Планина, минава през села Губислав, Дупни Връх (сега Дружево), Осиково (Миланово) и Гара Лакатник. 30 километра история, 5 Оброчни места, изоставени махали. Една от тези разходки, които надявам се никога да не забравя.
Благодарение на автобиографията на Паун Вучков, човек от село Губислав/Зимевица, роден през 1878-ма година и живял в периода на развитието на селищната система на Искърския Пролом, в периода от Освобождението, когато малките купни села започнаха да се разрастват и така до Колективизацията, положило началото на края на живота по селата тук в края на 1950-те, успях да науча доста за селата в планините Понор и Козница. Паун Вучков описа своя живот, а през неговото описание научих и много факти за историята на селата край които е живял – Заселе, Заноге, Зимевица, Губислав и Дупни Връх. Едното е да мина през някоя махала, а друго е да знам нейната история, така тези места станаха ми много по-близки. Ще цитирам информация от неговите “Спомени от Моя Живот” в този дълъг пътепис, който ще е интересен за тези хора, които обичат тези места толкова, колкото аз, колкото малко на брой и да са.
Преминах река Искър по въжения мост от гарата и така много бързо напуснах историческото землище на Лакатник. Вече бях в махала Пробойница (ПрИбойница, ПрЕбойница). Освен това, че реката и махалата имат 3 имена, зависи жител на кое село питате, махалата също така е разделена между три села – Заноге, Губислав и Осиково (Миланово). Разбира се, през 2021-ва година такива факти са само формалност, но някога, в годините, когато по тези земи са живели хиляди животновъди, когато пасищата са били заети от хиляди животни, а всяко плодородно парче земя се обработваше – на тези хора им беше много важно коя земя е към кое землище и към коя община. Но за това след малко.

Бързо минавам през махалата по асфлтовия път и при река Петренски дол започвам изкачване към една от петте първите махали на Губислав – Самотвор. Това ще е единствената Губиславска махала по този маршрут, другите остават за следващите проучвания. Край река Петренски дол (също наричана и река Петра или дори река Петър) има пътека, по която също може да се стигне до махалата, по-заобиколно, но и подминавайки някои от къщите. Моята цел е да видя колкото може повече къщи по пътя за село Дупни Връх, така че оставям реката за друг ден, а и краят на тази разходка ще е край реката Сапачур при Осиково, така че ще имам крайречна разходка за този ден.

Пътеката се разклонява за популярен туристически обект – пещерите Вражите Дупки, но аз не се отклонявам до тях, тук съм за друго.

След малко започват дуварите. Дълги огради от камък, редени преди повече от 100 години, стоят и не се разрушават и няма да паднат и след още 100 години.

Първите къщи са на малката махала, част от по-голямата. Голямата е Самотвор, а малката е отбелязана като Рътова Шума на една от картите, като Дабова Шума в кадастъра и като Рабова Шума в друг източник. Дабова Шума (ако идва от Дъб) ми звучи най-красиво, така че ще наричам така тази малка махала, от която са оцеляли постройки само в два имота.

Първият състои от 2 къщи и плевня/обор, оградени със здрав и висок дувар от камъни. Имотът е сравнително опазен, а къщите са заключени и не са обрани. За разлика от следващата къща от тази под-махала на Самотвор.

Ограда (дувар) на 100+ години.

Къщата е със счупена врата, вътре вече отдавна е откраднато всичко, което беше от интерес за тези, които са я обирали. Но за мен остана нещо, което много рядко може да се намери – спомен за хората, живяли на това чудесно планинско място.

Къщата е била дом на Гена Таскова Главина – тази информация разбрах от Спестовна Книжка, която открих върху едно от леглата в голямата стая.

Спестовна книжка.

Календарът е от шоколадовата фабрика Република в Своге – 1993-та година.

Над леглото, до прозореца с чудесна гледка на изток, все още е закачен портрет. Само предолагам, но мисля, че жената в средата е точно Гена Таскова Главина, а от двете страни са нейните синове. Би трябвало някъде в България, а може би някъде по света, да има наследници на тези земи.

Част от карта\билет за ЖП влак от 1990-те.

На другото легло има риза, която сякаш никога не е носена, толкова грижливо е сгъната. Ризата е на фирма Вида и е «Второ Качество», както пише върху лист хартия, закачен върху ризата.

В тефтера до ризата има различна информация, както и следната: «гр. София. Спирка Скобелев. Ул. Цветна Градина Номер 15. Граждански услуги. Трикотажно плетиво».

Къщата е най-вероятно забравена и изоставена около 1993-та година, съдейки по календарите на стените и вестниците по пода.

Не съм пипал нищо, снимах само това, което беше най-отгоре върху леглото. В стаята имаше още много неща, но и това ми беше достатъчно за да докосна малко до историята на тази махала и до живота, от който аз не знам нищо и едва ли бих могъл да го живея, колокто и да мисля, че бих искал.

Православен календар 1991 г.

Следващите къщи в махалата, до старото училище, са обитавани. Това е махала Самотвор, село Губислав. Тук съм само на 640 метра н.в., в Губислав има махали до 1150 – 1200 метра н.в.

По време на турско робство, а по-точно към края на този период, сегашното землище на село Губислав беше използвано само за колиби от жителите на село Зимевица. Тогава село Зимевица, историческото, е било на друго място – при изворите на реки Крива и Студена, по-високо в планината. Сегашното село Зимевица и сегашното село Губислав са били места, към които зимно време са слизали овчарите заедно с животните.
Село Губислав започна да се разраства в годините преди Освобождението, но този процес, както и при другите «пръснати» села по пролома беше най-значителен в периода от Освобождението до края на Втората Световна Война. По време на турското робство тогавашната власт спираше естествения процес на развитието и нямаше възможност колибарските селища да станат отделни махали, в които хората да живеят постоянно. Когато турската власт вече не е била пречка, в землището на сегашното село Губислав започнаха да се заселват пет основни махали – Самотвор, Мачище, Орешето, Селището и Осеноравен (в някои източници добавян към Самотвор). Тогава населението се разрастваше бързо, но животът, разбира се, беше беден и труден.

Петеката ме изведе при училището на махала Самотвор. Първото училище в Губислав беше отворено в началото на 1920-те в махала Орешето (тогава и сега един вид център на селото, в ниското, при реката), а през 1931-ва година беше построено училище и в махала Самотвор, което може да се види на долната и горната снимки.
Във връзката с училището, откъс от Спомени от Моя Живот на Паун Вучков за Губислав от 1880-те, когато по тези земи се образуваха махалите с постоянно население:
През 1887г. станах козар и другарувах с братята Стойко и Славко Демянови, които посяха осемдесет кози, а аз двадесет и четири. Те беха по-стари от мене – Стойко с три , а Славко със седем години. През месец май, в мое и на Стойко присъствие в местността Павлова полена, Славко полуде. Домашните му го заведоха на Врещичкия манастир на молитва, където престоя четиредесет дена, оздраве и си дойде. Започна да ми разправя за черквата, за книгите и как му чели. Той не знаеше да чете и пише, защото и тогава в махалата Губислав нямаше училище, нито пък имаше грамотен човек. С него двамата желаехме да имаме възможност да учиме да четем и пишем и ако знаехме, много бихме чели книги.
Това е точно след Освобождението, 20 години по-късно, през 1926-та статистиката беше следната: 50.2% от мъжете по селата на Искърския Пролом са били грамотни, но при жените ситуацията беше много по-различна. Само 15.9% от жените от всичките села са били грамотни! Така животът в селищната област на Искърския Пролом с години изоставаше не само с европейските нива, но и с България извън пролома – през 1926-та година средното нито беше 69.8% при мъжете и 40.7% при жените.
С всяка година населението по пролома ставаше по-образовано, в селата строиха училища, дори прогимназии. След това училищата започнаха да затварят, защото населението след 1950-те започна стабилно да намалява, освен в новите центрове като Своге.
Гледайки статистиката на населението, предполагам, че училището е работило не повече от 35-40 години и сигурно беше затворено към средата – края на 1960-те години поради липса на децата, които да учат, както беше с другите подобни училища по селата по пролома – през 1968-ма беше затворено училище в Старо Село (Осиково), през 1970-та прогимназиятв в Дружево (Дупни Връх – 1979-та и началното училище). Училището в Орешето работеше по-дълго. След това децата от селото, когато такива имаше, учиха в Гара Лакатник.

Когато се върнах и разглеждах снимките, четох имената на паметниците от гробищата от снимките, а след това и информация за селото от http://gubislav.bashtina.org/, запомних едно име – Вито Стойков Тошков. Името му се споменава като един от организаторите на строителството на училището в Самотвор, както и на кооперацията “Успех” след това. Той е погребан на малкото Самотворско гробище, на около 200 метра от училището. Живял е 92 години. Не мога да си представя този живот. Тези хора са били част от семействата с по 7-9 братя и сестри, когато беше норамлно половината да не оцеляват до пълнолетието, живот, в който всеки ден беше труд от зори до здрач. Раждали са се в техните колиби, спали са по 10 човека в една малка стая с под от кал. Може би не трябва да спекулирам с тяхната памет, а пък не знам дали е уместно да качвам и снимки от гробища, но го правя с цел да покажа историческите места на тези хора, които са живяли такъв живот, какъвто вече няма по тези земи, които стоят празни, а преди 100 години тук са се раждади толкова деца, че трябваше да строят нови училища, да търсят учители, да живеят.
При свършване на трети клас аз се задомих с другарката ми Анастасия Рангелова от с.Брезе / от рода Георинци/ на 17.май 1898 г., с която прекарах щастлив живот и с нея имам 4 живи и 4 починали деца. (Паун Вучков)

Край старото изоставено училище също има обитавани къщи, както, почти съм сигурен, би трябвало да има и Оброчно Място на тази махала, но този път минах край училището без да проучвам. Точно зад училището видях няколко едри кучета и реших да избегна среща с тях. След училището завих на север, посока село Дупни Връх и на изток от пътя видях паметници под една ливада – въпросното гробище. Отклоних се от пътя да видя това, което се оказа Самотворското гробище. Но гробището няма как да е много старо – все пак селото е населено само от 1880-те години, а преди това тук имаше само колиби.

Предполагам, че всяка махала има свое гробище, рядко успявам да ги откривам, но тук това много добре се виждаше от пътя.

От къщите до гробището има гледка към Врачанския Балкан и Кобилини Стени, както и землището на село Осиково, отделено от Губиславското с долината на река Петренски Дол.

Очакванията ми да видя живо село Губислав – махала Самотвор бяха грешни. След училището и така чак до село Дупни Връх не срещнах нито един човек (в Дупни Връх срещнах 3 човека), въпреки, че минах през няколко под-махали на Самотвор.
Село Губислав официално е отделно населено място само от 1939-та година (решението на съда за отделянето беше прието през 1939-та), а преди това, както написах горе, сегашното землище първо било колбиарско селище, а после махала на село Зимевица. Когато село Губислав беше отделено от Зимевица, за къс период през 1930-те кметството на селото беше в махала Самотвор, но после беше преместено в махала Орешето, което от тогава и стана административният център на това голямо село.
Като отделно село, в Губислав е имало 1114 жители през 1941-ва, като 1930-те и началото на 1940-те беше периодът на най-голямото разрастване на селото, спряно към 1950-те.
Така през 1965-та населението стана 729 човека,
1975 – 531 човек,
1985 – 314.
Сега в селото има 49 регистрирани човека, според НСИ.
Интересното е това, че много години преди отделянето от Зимевица, Губислав имаше значително повече жители, тоест в бившето колибарско селище, после махала на село Зимевица са живяли повече хора, отколкото в основното село.
1881-ва година: 600 в Губислав и 294 в Зимевица,
1900 – 726 срещу 444,
1910 – 791 срещу 621,
1941-ва – 1114 срещу 950.
Към 2021-ва Зимевица все пак е по-населено място, до селото има асфалт, намира се на удобно за условията на 21-ви век място за едно планинско село, в което може да имаш дом – 150 човека са регистрирани в селото, а в Губислав малко под 50.
Разработването на находище на УРАН в сърцето на село Губислав през 1968-ма затвори възможността за развитието на селото поне като вилна зона.
Важно е да спомена, че животът, който описвах, касае късия период от Освобождението до Колективизацията, а историята на тези места е на стотици, ако не хиляди години. През землище на Губислав, Осиково, Зимевица и Заноге минават римски пътища. В Губиславската махала Осеноравен и Селището имаше късноримски/ранновизантийски селища. В Дупни Връх имаше римско градище, както и близо до устието на река Пробойница и Искър – там имаше Осиковско градище. Историческото наследие тук е много богато, от различни периоди от развитието на България.

Следващата под-махала на Самотвор беше Христова Махала. В началото на махалата, под бученето на далекопроводите (които минават през Мала Планина, Понор, Козница, Врачанския Балкан и присътстват в моите пътеписи) видях още едно гробище, което изглеждаше още по-ново, така че не ми се струва правилно да публикувам снимки на паметници от 2010-те, така че няма да го правя. Под новата част от гробището имаше няколко стари кръста, от първата половина на 20-ти век.

Като само този ми направи впечатление да е от началото на 1900-те. На гробището имаше паметници от 2019-та и дори 2020-та години, така че буквално закъснях с 1-2 години, за да видя живот в махала Христова. От гробището имаше пътека, заобиколна, за река Петренски Дол.

Носих гранулите в джоба, но не се наложи да се разделя с нито една, защото от нито един двор не изскочи куче, което да ме посрещне.

В края на махалата имах избор как да продължа до Дупни Връх – през махала Осеноравен или по-пряко, край малка махала Чукаловци. Пътят през Осеноравен е значително по-дълъг, а този ден имах планиран 30км маршрут, така че избрах пътя през Чукаловци.

В района има няколко оцелели 40+ годишни туристически табели, преди 12 години (2008-ма-2009-та), когато за пръв път обикалях край Гара Лакатник и Заноге, такива табели са били доста повече, но вече и от тях има само спомени.

Надявам се, че някои от къщите, които изглеждат поддържани, са обитавани поне сезонно.

Къща при кръстовището за пътя за Дуни Връх през Осеноравен или през Чукаловци. Над тази къща, в имот, разположен над всички други в махалата, имаше кола и лаещо куче – единствената обитавана къща от махалата, която видях, но не ми беше по пътя, беше по-високо от другите къщи.

… с баща ми живеехме в махала Мачища. Имаше две ниви около 5 дка, всичко 10 дка работна земя.Ливади имаше повече. Една нива засявахме с жито и една с царевица, като всяка година ги разменявахме.Храната ни достигаше до към месец март и оттогава купувахме. Баща ми изработваше вили, дръжки, разбои, и с един кон ги носеше по Софийското поле или Дунавската равнина. Продаваше материалите срещу жито и царевица, която донасяше в дома. Тогава немаше складове за зърнени храни.Докато баща ни отнасяше материалите и донасяше зърнените храни, ние у дома ядяхме коприва на каша или качамак, измешан с коприва. Аз си предначертах да напусна тая махала Мачища и си търся место с повече работна земя. (Паун Вучков)
Това е описанието на живота в една от махалите на Губислав в края на 19-ти век. Сега видях само една малка обработена нива, в северния край на Христова махала.
Напуснах землището на Губислав в местност “Солище”, при безименна река, име на която знаеха само местните и такова липсва на картите, подминах махала Чукаловци, защото забравих, че тя остана встрани от пътя. Така докоснах само малко до село Губислав, землище на което ще остане за още много други разходки. Следваха Дупни Връх и Осиково.

Имах по-малко от един километър път между последните къщи на Губислав и първите къщи на Дупни Връх, където нямаше следи от предишния живот по тези земи. Доста преди първите здрави къщи на отдалечената махала на Дупни Връх – Дело, започнаха дувари от камък, а след това и къщите, от различни периоди. Имаше и поддържани вили. Следваше махала Валога, повечето къщи от която бяха западно от пътя и останаха за друга разходка.

Когато споменах, че сега границите на землищата са по-скоро някаква формалност, ето откъс от «Спомени от моя живот» на Паун Вучков по този въпрос от преди 100 години.
«През 1920 г. бех на служба в Дупни връшката община, Врачанска околия. Тогавашния жител на тази община Димитър Марков, бе опазарил собственото си пасбище, около 1500 декари, с некакви жители от Вършец за около 200000 лева. Неколко съветници, заедно с кмета, намериха за добре да го закупят за жителите на Дупни връх. Стана едно допитване съгласно закона, обаче двама от това село обиколили всичките домакинства и те подписали, че се отказват. По моя инициатива аз предложих да го закупиме за жителите на махала Губислав, обаче се намериха личности от махалата, на които имената замълчавам, обиколили махалата и те отказали това закупуване на совата. Тия личности направиха толкова голяма грешка за село Дупни връх и Губислав, която може да се оприличи на грешката на министрите Гешов и Данов през 1913 г., които развалиха Лондонския мир, който ни даваше линията Енос-Мидия и неколко пристанища на Бело море. И най-малкото камъче може да претури колата на един пътник. Това е истината. От после се установи,че тия личности били пратени от хората на с.Вършец.»
Къща източно от връх Гратова Могила с прекрасна гледка на север, към Врачанския Балкан. Вече се виждаше и Осиково (не на снимката).

Следващите снимки на празните пасища и ливади, със стърчащ паметник на разрушеното ТКЗС, разрушило преди това естествения ред по тези земи, ме кара да споделя още един откъс от Паун Вучков, за малката част от имотите му, тоест за начина, по който са живяли хората в началото на 1900-те:
…След като … се ожених, булката ми събрала от подаръци на сватбата 40 лева. За щастие зет ми Здравко Гьорин купил няколко места в района на с. Зимевица,от които едно от местата влизаше в моя проект за бъдещия дом в местността Локва. Поменах му да ми го продаде и го попитах колко пари иска. Заяви ми, че всичките му стрували 32 лв. Аз му казах, че само за това место му давам 32 лв. и той се съгласи. Наброих парите и тогава вече проимах селище, но още си бехме заедно с братята. Това стана през месец юли 1898 г.През 1899 г.купих нива в същото место от Петър Ленчов Клецов от 3 дка при съседи от две страни пасбище, Здравко Велчов и Митър Календерски за 70 лева. Пари ми беше дал учителят Тодор Динчов от с. Заселе на сума 200 лв., за да си купувам имоти. В същото време баща ми беше купил от Камен Цветков един дка и седем ара и с това вече станаха три имота. През месец май 1900 година баща ни замени ливада в Бачаивата поляна с наследниците на Паун Илиев, та станаха четири места. През август 1900 г. направихме колиба на същото място и турихме основите на днешния дом. Тук останахме с брат ми Таки, а старият ни брат Маринко остана в махалата Мачища.
В автобиографията си, този човек от тези планински села изборява още много имоти, които е притежавало неговото семейство, как ги е придобил, за колко лева и колко важни са били те за техния живот и за животните. Сега всичко това стои празно.

От 2021-ва година е лесно до мислиш, че едно решение (колективизацията) е донесла упадъка на тези села. Но каквото и да е било развитието на страната, селата нямаше да бъдат толкова населени, колкото в началото на 1940-те, процесите на урбанизацията щяха да ги променят така или иначе. Въпросът е, какви те щяха да са сега, ако хората не бяха прогонени по този начин. Четейки описаниитето на Паун Вучков за имотите, , които той е закупувал в землището на Зимевица, как е строил къщата, как се е развивал, дават много добра представа не само за живота по тези планински села в перода от Освобождението до Колективизацията, но и показват причините на упадъка на всички тези села след 1950-те – не може да вземеш от хората цялата им земя и добитъка, тоест да развалиш естественото развитие на живота по такива планински села и да очакваш те да останат да живеят в махалите, да гледат своя земя, която вече не е тяха и да работят за стотинки в ТКЗС. Животът преди беше труден, но хората работиха за себе си, от тях зависеше как ще живеят, не от някой друг. Ако през 1950-те това беше идеята – да се изгонят хората от планинските села, така че да има повече хора по градовете – тогава това беше изпълнено и то много успешно. Но това все пак трябва да пътепис на маршрут в планина Козница, така че да се върна към планината. След малко. Първо справка за населението на село Дупни Връх.

Дупни Връх. Населението тук е било 700 човека при Освобождението,
893 през 1910-та и 1180 през 1941-ва.
Освен намалялото повече от 2 пъти населението за 40 години (466 човека през 1985-та), селото излезе от периода 1944-1989 с ново име, което така и остана – Дружево, но аз в моите пътеписи наричам селата с техните правилни имена – Загъжене (Добравица), Осиково (Миланово), Дупни Връх (Дружево).
Преди да стигна до централната махала на Дупни Връх ме чакаше Оброчното Място западно от махалата, на възвишение с прекрасна гледка към селото, Врачанския Балкан и Осиково (в дясната горната част на снимката).

Когато за пръв път ходя по нови места, старая се да избягвам информация за Оброчните места, не че има много инфорация за тези места, но все пак една малка част от оброците е описана и картографирана, а аз искам да ги откривам сам. Така имам изненада, а ако не видя някой оброк – ще го видя при следващото посещение.
Първата изненада за този ден беше този приятел, висок около 150 см. Намира се на възвишение западно от централната махала и се вижда от пасищата край селото, по пътя от Губислав, след ТКЗС-то и един голям понор.

Покрит с лишеи, Оброчният Кръст има някаква информация на западното лице, но не успях да разбера нито буква или цифра. Този кръст е дело на местен майстор, както и кръстовете от Заноге, Лакатник, Осиково и другите съседни села, в землища на които не съм откривал стандартните кръстове на Гинските майстори, повечето от които са в еднакъв стил. Предполагам, че този кръст е от края на 19-ти век, най-късно да е от 1910-те.

От Оброчното Място над селото има няколко маршрута на запад и север. Така по черен път може да се продължи обратно до Губислав и хижа Пробойница в местност Царица (така в Губислав са наричали вековната гора, където през 1950-те беше построена хижата). На запад, а после на север може да се стигне до Вършец. Аз продължих на север, а после на изток – през центъра на селото, по асфалтов път, до Дупнивръшката седловина.

Вместо да описвам поредните тъжни факти от историята на това преименувано планинско село, ще цитирам Паун Вучков, който е описал селото по-добре, от колкото бих могъл да го направя аз:
Това село се намира в западната част на Стара планина, откъдето се отделя Врачанската планина чрез седловина, наречена Дупнивръшка седловина, през която минава шосето от Лакатник за село Вършец.Това место е много красиво.Там вятърът си прекарва миглите от Дунавската равнина и я изпраща през Искърското дефиле към София. От северната страна този проход има дол и към края му има много хубав изглед,от там се образува една бистра, бяла рекичка, която е дала имената на Горна и Долна бела речка и която отива към Дунавската равнина.А от водоема към юг се образува река, приток на Пробойница.Селото е разпръснато на махали по южния склон на билото, където се образуват малки и много хубави изворчета и се ползват от жителите на това село.Названието си носи от един връх, който се намира над пресечката, където преминава поменатото шосе.На този връх има валог-въртоп. На дъното на тоя въртоп има скала и в нея пещера-дупка, в която се крие застоялата се вода.От тоя връх носи името си Дупни връх. Махалите имат следните названия: Гладник, Валого, Поломо, Равнището, Доло, Крушите, Драйчова ливада, Селото, Градището, и др. Почвата е повечето варовита, но има и червен пясък,от който правят тухли.
От мен да добавя, че селото е най-северното от селищната система на Искърския Пролом, както и тритте оброка на селото, които се най-северните от всичките, които съм откривал по тези земи.

В северо-източния край на селото се намира бившият лагер “Есперанто”, през 2010-те превърнат в хотелски комплекс, но вече неработещ.

Вървейки по асфалтовия път посока Врачанския Балкан и седловината, видях, че посока Дупни Връх кара маршрутка и за да не дишам прахта, която се видигаше зад колата, качих се на поляната над пътя. Оказа се, че трябваше да благодаря на шофьора за това, че е минал по пътя точно в този момент, защо така се озовах при втория за този ден Дупнивръшки оброк. Абсолютна случайност, каквито обичам.
Оброкът се намира в границите на хотелския комплекс, зад ограда, така че нямах възможност да го видя отблизо. Кръстът е малък, от източната страна има рисунка на кръст, а от западната, до колкото успях да видя през оградата – няма нищо.

Само на 350 метра на изток, край асфалтовия път е третото и последното Дупнивръшкото Оброчно Място за този ден. Кръстът се личеше добре от пътя.

Оброчният кръст има информация от западната страна. Добре се виждат три цифри от годината, в която е сложен – 18_8. Както и на много други кръстове, точно третата цифра, която е най-важната (все пак е ясно, че първите две са 18 или 19, а по състоянието на кръста е ясно дали е 18 или 19, а четвъртата цифра вече не е толкова важна) не се вижда. В средата на кръста има рисунка на кръст, а под рисунката – думи, но не успях да разбера какво точно пише.
Кръстовете на Дупни Връх, големите два, които видях този ден, приличат малко на Оброчните Кръстове от Заноге с това, че едната страна има много различни интересни рисунки.

От източната страна няма информация или рисунки.

След Оброчното Място стигнах до Дупнивръшката (Дружевската) седловина. Тази седловина се смята за границата между планина Козница и Врачанския Балкан. През седловината минава и асфалтовият път, свързващ Лакатник и Вършец. Тук минава и границата между общини Своге и Вършец. В нито една книга, на нито една карта не съм виждал село Лакатник изписвано с буква Ъ вместо А, но при Дупни Връх има такава табела.
Моят маршрут не е по асфалтовия път за Осиково и Лакатник, а по черен път през Врачанския Балкан, по склона на връх Соколец.

Черния път ме изведе към къща на Осиково, за която не знаех. Много пъти минавах по стария римски път от Врачанския Балкан през Осиково, но не знаех, че на около 400 метра северно от Оброчното Място Св. Троица, има тази къща. Благодарение на труда на хора (или всъщност един човек – Николай Цинцарски), които поддържат страницата milanovo-sf.bashtina.org разбирам, че това е Цинцарска къща в местност Котлината. Благодарение на този човек всеки, който се интересува от историята на селата може да научи такава информация, каквато лично на мен е много интересна.

Оброчното място край пътя за Осиково е с нов кръст! В пътеписа ми за разходката от Враца до Гара Лакатник от 2019-та година писах, че старият кръст се разпада и се притеснявах, че по време на тази разходка през 2021-ва година щях да открия само парчета от стария кръст. Но греших. Не само че кръстът е подновен, това е направено по най-добрия начин – от камък, който може да се открие в землището на селото и приличащ на стар кръст, а не на гробищен паметник от мрамор, каквито нови Кръстове има на някои места.

От Оброчното място до село Осиково следваше добре позната част от маршрута, край или дори точно по следата на стария римски път, минавал през сегашното село за Враца.
Този път минах бързо през любимото ми село, за което съм писал в няколко пътеписа. Моята цел беше да стигна по пътека до историческото място на селото – което сега е махала Старо Село. Минах по най-горната улица на селото, а за Старо Село продължих по “тайна” пътека между няколко къщи, не по черния път, по който вече съм минавал.

Пътеката от новата част на село Осиково към историческото село е зарасла в двата края, най-вече при първите къщи на Старо Село, където трябваше да премина през доста бодливи храсти.

Ориентир за пътека – работеща чешма по пътя за Старо Село.

В пътеписа ми от Оплетня до Гара Лакатник през Русинов Дел съм описал доста за Осиково – сега махала Старо Село. Преди Освобождението тази, сега празна (освен сезонно) махала е била село Осиково. Сегашното голямо село е било махала Гувна През сегашното голямо село минаваше римски (използван и до преди 100 години) главен път, който беше най-късият път от София за Дунавската Равнина. Логично е, че селото беше встрани от пътя, почти скрито. Вече след Освобождението започна заселването в сегашното село, а съседните махали, като Аржища (Ръжища), Мрамор, Лак и т.н. също започнаха да се разрастват. Старо Село стана махала към бившата махала Гувна, станала център.
По данни от Александър Величков Гьонов, намиращи се в централния архив на СССР-Москва /събирането на тези данни в 1877 година е извършено от руски военни лица и цивилни такива/ село Осиково имало 169 български къщи /578 мъже и 560 жени/, един двор цигани /2 мъже и 3 жени /, 410 дек. дворове, 1580 дек. обработваема земя, 860 дек. сенокоси, 64 дек. лозя, 880 дек. гора, 40110 дек пасища, 53 дек. вокъфчийство, добитък: 100 чифта волове, 220 крави, 171 коня, 2996 овце, 1828 кози, 196 свине, 17 магарета, 29 коли, 39 товари. Има училище, 9 мелници и една ковачница. (източник)

В Старо Село могат да се видят сгради на 100+ години, малка част от които са ремонтирани, но повечето разрушени от времето.

Впечатление правят двете прекрасно реставрирани стари сгради точно в края на пътеката от Осиково.

Но не и повечето други къщи, снимки на които в много по-добро състояние могат да се намерят в интернет. Но без грижи те загиват.

Въпреки, че съм давал статистиката за населението в Осиково в другите пътеписи, тук , до тези исторически къщи, е редно да я напиша пак:
1900 г. – 1325 жители
1920 г. – 1513 жители
1941-ва – 1796 жители (4-то по население село по Искърския Пролом след Искрец, Своге и Лакатник).
1965-та – 1475 …
1985-та – 1048 …
2020-та – 401.

Чешма в Старо Село. Тръбата за тази чешма в центъра на махалата минава край пътеката, по която стигнах до селото и водата е прекарана до това място от “Глава Извор”, около 300-400 метра юго-западно от чешмата.

Вървейки по пътеката от Старо Село за Свражен край река Сапачур, по която има изградена “еко-пътека” от парка Врачанския Балкан, на една от табелите имаше интересна информация за къщите в Старо Село, табелите вече трудно се четат, но информацията на тях е взета от сайта milanovo.bashtina.org и ще цитирам тук описанието на къщите, струва ми се доста интересно:
… Основата на къщата е от камък. С камък иззиждали зимника и западната стена на къщата, за да е по-здрава срещу ветровете и дъждовете. В нея зазиждали клинове, на които закрепяли някои стопански съоръжения – ярем, рало, разнище за сено, ритли и др. Ако къщата е на два етажа, зидали каменни стълби ( скали ). При някои двуетажни къщи целия първи етаж зидали с камък. Такива са Топалийските къщи в Старото село и в махала Гувна. Ако зимникът е вкопан в земята, правели няколко стъпала пред входа. Използвали хоросан от вар и пясък или вар и глина, който с времето се разрушавал и наблюдавайки останките от къщите днес, можем да си помислим, че зидарията е суха, но това не е така. Все пак, за да издържи толкова години този зид, нещо го е крепяло .При зидането на зимника в стените оформяли долапи, в които съхранявали различни неща. (източник)

Отделяли етажа от зимника с гредоред от дебели одялани дървета, между които нареждали разцепени на две по-тънки дървета. Отгоре покривали със специално забъркана кал и оформяли пода на помещението над зимника. Подът на всички помещения, както на едноетажните, така и на двуетажните къщи, е от пръст. Дъсчен под има едва от средата на 20 век . (източник)

Конструкцията на къщата оформяли с дървета. В ъглите слагали по–дебели. Опаянтвали ( укрепвали ) ги с други дървета така, че да се получи здрава неподвижна конструкция. Между тези дървета изплитали плет, при който тънките прътове обикновено се поставяли напреко, но понякога ги поставяли и отвесно. Друг начин за изграждане на стената е, като на дебелите дървета се наковат баскии от разцепени по-тънки. Вътрешността се пълни с кал от пръст и слама. Могат да се използват за плънката и камъни, което прави стената по-здрава. С такива стени изграждали и постройки за животните или за храната на животните. Стените измазвали със смес от вар и пясък, или вар и глина отвътре и отвън. Накрая белосвали с разтвор от вар. Знае се, че от най-стари времена осиковци са произвеждали вар – варовик е имало, има и сега в изобилие. (източник)

Тавана на етажа оформяли с гредоред, след което следва покривната конструкция. Изключително важно е тя да бъде много здрава, за да издържи товара на покривните материали, особено ако са плочи. Като най-здрави за ъглови колони, диреци и носещи греди използвали одялани дървета от цер и греница. Останалите дървета можело да бъдат и от друг вид, но при всички случаи майсторски одялани. Цялата дървена конструкция в по-далечното минало се укрепвала с дървени клинци, дупките за които са пробивани със свърдел. Имало и специални начини за закрепване на дърветата едно в друго, което осигурявало голяма устойчивост. Това не може да се опише, трябва да се види, за да се разбере. След Освобождението се използват метални клинове, изработени от ковачи. Има вече и пирони. Здравината на дървените клинци не е по-малка от тази на металните – в много случаи дървеният клин издържа по–дълго от металния. Може би затова много къщи, строени в края на 19 век, покрити с плочи, са оцелели и до наши дни. За да се случи това, дървената конструкция е опушвана от огнището, особено при тези, които са били с едно помещение и таван не е имало. При по-скорошните къщи пушекът е извеждан под покрива. Това предпазвало дървенията от мушики, единствените вредители, които биха съкратили живота на дървото. (източник)

Прозорците на къщите винаги поставяли от изток и юг. Входната врата винаги е била от изток. По време на робството поставяли допълнителна по-малка врата на задната стена. Използвали я в случай, че някой от семейството трябва да се скрие, ако го търсят хора от властта или неприятел. Такива врати сме открили на Карамелските къщи, на Куцанската къща, на Шуликовата къща. Влаовата къща в Шаварец освен втора задна врата, имала и тунел под огнището, покрит с плоча, върху която е огънят. Тунелът имал изход през зимника. Човек можел да се скрие и в тунела, докато мине опасността. (източник)

Част от къщите вече са само основи от камък, вторият етаж и покривите са изгнили и са паднали. Всяка къща е в различен етап на разпадане. Най-интересната за мен беше каменната сграда по пътеката за Строселската църква. От това, което намерих в описанията за Старо Село, това би трябвало да е Топалийска Къща. Тя се споменава в описанието на родове на Старо Село, за рода Анджиовци:
…Той (Петко) отишъл във Враца да учи за бръснар. Брат му казал, че бръснар къща не храни, и му дал пари да отвори хан в Осиково. Това се случва в началото на 19 век. Петко отворил хан в Старото село до Топалийската къща. Отсядали в него и турците и го наричали турския хан. На Петко започнали да му казват “анджията” – така се създава фамилното име Анджиовци. В диалектното произношение на думата “хан” се изпуска звука”х”. Живели в Старото село в съседство с хана. (източник)
Така имотът на запад от тази каменна сграда беше Хан, а каменната сграда – семейната къща. От Хана не остана нищо, а в имота има вековни дървета, край които се огледах за Оброчни Кръстове, но такива не открих.

Имотът, в който се намира каменната сграда е ограден с впечатляващ и висок дувар от камъни, редени преди повече от 100 години. Улица, минаваща между Хана и Топалийската къща води към Църквата на селото, а след това може да се продължи до махала Русинов Дел, а после и до Оплетня. По пътя от Старо Село за Русинов Дел, след църквата, от северната страна има Староселско гробище.

Каменната къща. Прозорците са заоблени в горната част – за тях е използван бигор, същият “мек” камък, който е използван за най-старите оброци по пролома, които откривах. Този камък беше значително по-лесен за рязане, което обяснява защо е бил използван за тези цели.
При някои двуетажни къщи целия първи етаж зидали с камък. Такива са Топалийските къщи в Старото село и в махала Гувна.
В махала Гувна (тоест сегашното Миланово) такава впечатляваща къща беше в самия център на селото, диагонално срещу кметствтвото. Вече е разрушена, но имах късмет да я видя преди да се срути. Как е изглеждала тази къща в Старо Село – не мога да представя. Ако над тези заоблени прозорци имаше още един етаж, къщата щеше да е много висока, по-скоро имаше само покрив, но това са моите предположения. Може би тези прозорци всъщност са втория етаж, а долу беше зимникът с отделен вход, а към втория етаж имаше стълби, които вече отдавна няма, както и гредореда между зимника и втория етаж и покрива.
След като написах горното, препрочетох още веднъж описанието на Старо Село и открих това, така че нямаше нужда да се чудя:
По-богатите семейства са правели по-големи къщи. В старото селище най-голяма е била къщата на Цветко Илиев Топалийски. Била е двуетажна, като под целия първи етаж има зимник. Зимникът и първият етаж са изградени от камък, като прозорците са оформени със сводове от одялан камък – бигор. Със същия камък е строена и черквата в старото селище. Именно защото е строена с камък, първият етаж все още стои, а вторият и покривът отдавна са разрушени. (източник)

Входната врата е от юго-изток. Заоблената горната част също е от бигор. Личи се, че сградата е била измазана и не е била с гол камък, както изглежда сега.

Ако тази постройка не е културно-историческо наследие и паметник, който трябва да се пази, не знам какво е. Това са паметниците на България – градени от истински хора, не бутафорните крепости и градища, появили се през 20-ти век на места на старите крепости, а за “реставрацията” на църквата в селото по-добре да не пиша нищо. Лично аз останах впечатлен от къщата, и се чудя, каква съдба чакаше семейството след 1944-та, което очевидно беше по-богато от повечето в Осиково….
Намерих тази информация за собственика на къщата:
Цветко Илиев Топалийски:
Избран в много мандати по различно време за кмет на с.Осиково,кметувал повече от 20 години. Заедно с брат си Григор Илиев Топалйски даряват личен имот за строеж на третата училищна сграда в с.Осиково.По време на Семтемврийскoто въстание също е кмет.Без съпротива отстъпва поста и властта, с цел да се предотвратят кръвопролития. Той е имал далновидността да предвиди развоя на събитията. (източник)
Родът Топалийски се споменава не веднъж в описанията на селото, така семейството е подарило своя парцел в центъра на сегашното село за да се построи училище. Сградата е голяма, някога децата от съседните села, в които училищата бяха затворени през 1960-те и 1970-те, са училили в нея, но през 2001ва и Милановското училище беше затворено и стои отключено, а по стаите все още има книги…

Зад впечатляващата каменна къща се намира тази скромна и уютна постройка, все едно за един човек.

Прозорецът е счупен, така че документирах как изглежда тази къщурка отвътре.

Къщите на Старо Село продължават на изток, посока махала Свражен, край тесния път, който свързваше далечната махала със Старо Село, а сега е екопътека. На тази къща цялата западна стена е от камък:

След изграждане на покривната конструкция се поставят покривните материали – слама и шума в най-стари времена, плочи и керемиди преди Освобождението и цигли от началото на 20 век. Интересен е начинът на подреждане на керемидите, за да се получат улеите, които отвеждат дъждовната вода. От началото на 20 век, когато започва строителство на два етажа, задължително се използват цигли, защото са по-удобни и по-леки. Това изисква и промяна в покривната конструкция на къщата. До по-възрастните хора е достигнал спомен за покрити със слама къщи- Асанска, Папирска, Бораджийска и др. Хората наричали такава сграда не къща, а колиба. (източник)
На тази къща е запазен покривът от камък, подобна съм снимал и в махала Самотвор от Губислав. В един момент такива покриви са били сменяни с керемиди (цигли), но не и на тази къща.

Най-старите къщи, които са се запазили до наши дни, са били с едно помещение . Огнището е било в средата, не е имало таван и пушекът излизал през покривните материали . Одрите и другото имущество е разположено покрай стените или е окачено на гредите и стените, за да не заема място. Там са били и люлките за бебетата. Такива оцелели къщи са Чукалейската и Куцанската. Имат обаче зимници, които са играли много важна роля за съхранение на зимнината на семейството. Затова се и наричат зимници. Има спомен, че в далечното минало Куцановци, Червенковци и Канинци са живели в една такава къща. Когато съжителството на толкова много хора станало невъзможно, се разделили и се получили трите фамилии. Не се знае изходната фамилия. Този спомен е разказан от Иван Петков Червенков. (източник)

При тази къща се вижда, че източната част от долния етаж (зимник) е ремонтирана някога в историята й. Старите камъни са подменени с тухли.

Подобни дву-етажни къщи има и в съседната махала – Русинов Дел, които ми направиха впечатление при посещението ми на махалата. Както и тук, така и там – не успях да видя жилищните помещения поради опасността да стъпвам върху изгнилите стълби и “терасата” през която се влиза на втория етаж.

На тази снимка много добре се вижда как беше оформено пространството под покрива, под циглите или плочите, в зависимост от периода. Виждат се гредите, а между тях материал за изолация.

От началото на 20 век започват да се строят къщи на два етажа. Такива къщи се строят от по-многолюдни и по-заможни икономически семейства. Долният етаж отново е кащи и соба, а понякога и две соби. Обзаведени са както при едноетажните къщи. Вторият етаж, до който се стига с помощта на каменни стълби /скали/, се състои само от стаи за живеене, за нощувка, за посрещане на гости, в тези помещения са се правели и седенките. В собата на първия етаж обикновено спят старите родители, а младите двойки или незадомените деца ползват за спане втория етаж. При хранене, особено вечер, цялото семейство се събира в кащи и там след вечеря се обсъждат задачите за следващия ден. Тези къщи също са от плет, но имат по-широки прозорци със стъкла, покрити са с цигли, имат балкони ( язлак). (източник)

Така изглежда последната къща по маршрута за Свражен. Това е Бръмбаровата къща, снимки на която преди срутване могат да се намерят в някои пътеписи от Старо Село. Аз, за съжаление, закъснях да я видя.

Гредите между етажите са изгнили и цялата източната част се е срутила. Това чака всяка стара къща рано или късно, с каква грижа и труд са строени тези къщи през 1920-те години, все пак без поддръжка, в планината, тези къщи няма как да оцелеят.

Долината на река Сапачур разделя пътеките от Старо Село за Свражен и за Русинов Дел. Ако исках да продължа до Русинов Дел и после да слезна до Оплетня, трябваше да завия към църквата на Старо Село при Топиловата къща. Дефилето на реката е стръмно и не се личи на снимката, колко е дълбоко. Вървейки по пътеката надолу, видях човек, дядо, който се предвижваше от изток на запад, тоест от Русинов Дел посока Старо Село. Не беше овчар, беше облечен градско. Вървеше бавно и аз се учудих, защото не виждам хора по тези места. Викнах му “Ехо!” от другия бряг, но той не ме видя и продължи по пътя. От моето Ехо! нямаше и нужда, разделяше ни дефилето и така или иначе нямаше как да разменим две думи.

Въпреки, че Бръмбаровата къща беше последната “запазена” постройка от Старо Село, по течението на река Сапачур,от южната страна на реката имаше няколко зида на стари постройки, най-вероятно воденици:
Освен селските воденички в Жълти люб е имало и частни. Такива са Влаховата и Гецината в местността Сапачур, разрушени при наводнението през 1907 година. (източник)

Както споменах, край реката е “изградена” еко-пътека от дирекцията на Природен Парк Врачански Балкан. Не съм виждал тази пътека при откриването й и не знам каква беше идеята, но бях повече от учуден, когато разбрах, че реката преминава през пътеката на 11 места, като само на 3 от тях има мостчета. Пътеката следва следата на старата пътека от Старо Село за Свражен и река Искър, на места има зидове от камъни, някои – като подпорни стени, други, както на горната снимка – основи на постройки.

Само веднъж се събух и се освежих в студената река Сапачур, а на следващите места успях да намеря начин да прескоча реката, с цена на надрани дрехи от бодливи храсти, докато търсих по-лесно място за прескачане.

Последното преминаване беше по мост и вече бях в махала Свражен. Не проучих махалата и вече бях на главния път през Искърското Дефиле. За пръв път бях в тази крайпътна махала, която, разбира се, не беше крайпътна при заслеването на първите хора тук. Напротив, това беше най-отдалечената от цивилизацията махала на Осиково. Преминах през пътя и вече бях от южната страна, над пътя, скатове на планината над който наскоро бяха обезопасени с нови телени мрежи. Вижда се как пътят е направен през планинския склон, може би с цена на няколко разрушени къщи.

Минах над пътя по добре утъпката пътека, защото трябваше да стигна до МВЕЦ Свражен, през който да премина на другата страна на река Искър. МВЕЦът е нов, но мост на това място имаше и преди – по него жителите на махалата стигат до жп спирка Оплетня.
Докато вървях над пътя по пътеката, чух, че някой вика. Не обърнах внимание, но виковете не спираха. Спрях и чук жената от другата страна на пътя:
– “Кой си ти, бе?”
– “На мен ли говорите?”
– “Да, кой си ти, бе?”
– “На разходка съм”, реших да й отговоря аз.
– “КаквО?! Каква разходка! Кой си ти бе? Бегай от тук, ще извикам полицията!”
Разбирам притесненията на жената, обирите по къщите по пролома, за съжаление, е нещо стандартно, но едва ли, ако бях този, за който тя се притесняваше, нейната заплаха щеше да подейства. Разбира се, викнах й нещо в стила, че аз ще извикам полицията, ако ме заплашва, но нямаше смисъл, жената ми нареди да “Бегам”, така че едва ли имаше нужда да й обяснявам, че вървя вече 7 часа – от Гара Лакатник, през Губислав, Дупни Връх и Миланово и че ме чака още доста път.
Стандартната разходка щеше да приключи на жп спирка Оплетня, оставаха ми малко над 1 км до спирката, където трябваше да чакам влака за София. Но както през 2020-та, така през 2021-ва – Ковидни години, разходките по Дефилето правя, като стигам до селата с кола, а не с влак, колата ме чакаше до махала Пробойница (така че излъгах в началото на пътеписа, че минах през моста от Гара Лакатник за Пробойница, това го направих само в края на деня, но за целите на пътеписа започнах историята при гарата на Лакатник). Имах още 2 часа до залеза и реших, че няма да пътувам 2 спирки с влак от Оплетня до Гара Лакатник, а ще продължа до колата в махала Пробойница пеша.

След МВЕЦа тръгнах по черния път посока юг, после юго-запад. За пръв път вървях толкова близо до ЖП линията, която тук е впчатляваща. Мостът на първата линия, строена след Освобождението над безименна река, изврираща при махала Веждата на Лакатник.

Вторият мост , който е успореден на стария, е от 1960-те и не е толкова впечатляващ архитектурно, но сигурно няма и нужда да е красив. Този участък, от Гара Лакатник до Оплетня е любимият ми, когато пътувам с влак. Този участък на ЖП линията през Дефилето – от Гара Лакатник до спирка Левище е първият участък, по който започна работа по удвояване през 1958-ма. Сега по моста се личи, че той е ремонтиран наскоро, както и цялата линия, през 2010-те.

Черният път свърши под моста, а след това, за моя изненада, открих добре утъпкана пътека в гората под линията, дори с мостче над малко поточе. Личеше се, че пътеката все пак се използва.

Вече бях в Лакатник – местност (махала) Държанчова Нива, Първите (над линията) къщи на тази Лакатнишката махала са обитавани, малко се отклоних от правилния път и хванах пътека в гората над къщите, която изведнъж свърши, но после все пак се върнах на правилния път и скоро излезнах на поляна с чудесна гледка към землището на Осиково при Русинов Дел, както и Кобилини Стени.

Чакаха ме още 6 километра път до махала Пробойница. Пак бях изненадан, когато се оказа, че до махала Държанчова Нива има асфалтов път, така че 6те километра бяха изцяло по асфалт. Тази самотна къща на отдалечената махала на Лакатник беше не по-малко впечатляваща от къщите на Старо Село. Теренът е използван така, че от запад сградата е на два етажа, а от изток вторият етаж е на едно ниво със склона.

Тази къща от изток.


Махала Държанчова Нива беше подготвила за мен последната изненада за деня и напълно даде смисъл на тези допълнителни 6 км, които трябваше да извървя. Открих това страхотно Оброчно място с два кръста.
Кръстът от дясната страна на снимката е от 1905-та година, като датата се личи много добре на западното лице. Бих предположил, че кръстът е от по-ранния период, защото през 1910-те вече имаше невероятно красиви и много по-впечатляващи кръстове. Вторият кръст е от по-късна дата, прилича на кръста от махала Веждата (местност Билото), върху който има изписана неочаквана дата -1948-ма година. Този Оброчен Кръст (на снимката) ми прилича да е от 1920-те години. Върху западното лице е изписано името на светеца, на когото е посветен този крът – Св. Ап. Павел. Оброчното място се поддържа. Наследниците на тези традиции могат да се видят тук – clubz.bg.

Следващата част от маршрута ми беше позната, когато съм минава от Гара Лакатник през землището на Лакатник посока връх Ручева Глава. След махала Брезовица и Държанчова Нива, историческите махали на Лакатник от времето на Освобождението, следват къщите, строени след прокарването на ЖП линията.

Това са къщите близо до жп спирка ЖП Школа Лакатник. Населена махала край асфалтовия път, на места, където преди 120 години нямаше живот, животновъдите от Лакатник не са живяли по такива места, далече от пасищата.

Минавам през тази част на Лакатник без да снимам и без много да гледам. Тук са старите сгради от другата история на селата, която също е в миналото. ЖП Школа е изоставена, сградите се разрушават, да не описвам полуразрушените сгради в “индустриалната” част на Гара Лакатник, които контрастират с красивия пейзаж наоколо.

Хубавото е, че колата беше в махала Пробойница, така че след мръсната част на Гара Лакатник ме чакаше любимият мост през река Искър под гарата, по който за пръв път през 2008-ма докоснах до красотата на Осиковските Скали – Аржишкио Камик, известни като Лакатнишките Скали.
Въпреки, че описах над 1200 километра в много пътеписи, този е много специален. Обикновено разходките ми са “изкачване през махали/село”, после следва “планинска част” и след това “слизане през друга махала/село”. Тук имах толкова махали, че да напиша този пътепис и да прочета информация за селата, ми трябваше повече време, отколкото да мина този маршрут.
Искърското Дефиле има много какво да предложи на туристи, които искат да я опознаят.
Предишният пътепис:
от Искрец до махалите в Мала Планина и Братьов Камик
от Гара Бов до Вазовата Къща и Лакатник