от Сухо Бракьовци до планина Козница и връх Равно Буче

кръгова разходка от село Бракьовци – оброк Св. Илия – манастир Св. Петка – местност Селището – губилище на реки Орловата Бара и Бежанлийската Бара – граница с планина Козница – връх Китката – връх Равно Буче – местност Рудина – село Бракьовци

GPS трак е записан с телефон.

Маршрут за GPS

Разстояние: 19 км
Денивелация:  около 800 метра
Изоставени Махали със стари къщи: Да (в края на маршрута в местно Рудина)
Обитавани Махали: Не
Оброчни Кръстове : 2 (+2 по пътя за село Бракьовица от отбивката от главния път)
Транспорт: Кола

Връх Равно Буче (1499 метра н.в.) е първенецът на планина Понор, част от Западната Стара Планина. Заедно с Мала и Голема Планини, планина Понор е най-посещаваното от мен място и имам много пътеписи от тази красива част на България, но не съм бил в тази част на планината, където се намира най-високият й връх. Първенецът на планината се намира в западния й край, малко посещаван от туристи и се отличава от, например, частта на планината при Заселе, Искрец и Добърчин, тук е районът на планинските реки и техните губилища, а някога – високопланински пасища за хиляди животни.

Разбира се, първенецът е включен в този маршрут само като «ключова дума» и, всъщност, е може би най-малко интересната част от маршрута, а изкачването до върха заобиколно, защото прекият път е много къс, а моята цел беше да видя землището на това, което обичам да наричам «землището на селищната област от Искърския Пролом», най-западната част на тази, толкова любима от мен, част на България.

За разлика от лесните начални точки – селата по течението на река Искър, до които пътувам с влак, до началната точка за този маршрут се пътува с кола – село Сухо Бракьовци, или сега – просто Бракьовци. Селото се намира на сегашното си място от около 1860-та година, преди това Сухо Бракьовци беше планинско село в Малкия Понор – южно от сегашния център. От старото село имам пътепис със снимки на разкопаното от иманяри гробище.

По пътя до центъра на селото има два крайпътни оброка, но това не е оброчен маршрут, освен един или два кръста в началото на маршрута. Защо един или два – след малко.

Маршрутът започва от бившето училище на селото и тръгва на северо-изток, по издълбан в скалите път, който предполагах, че може да е римски, но такъв липсва на картите на римски пътища в землището на Бракьовци, така че може би е бил прокаран, най-вероятно, през 20-ти век, може би за да има достъп до високопланинските пасища/ливади за техниката – трактори и т.н.

Пътят има лека денивелация и чистият планински въздух беше развален от преминаващ по пътя джип, за които в планина Понор има десетки черни пътища и по които може да се стигне и до Гара Лакатник, и до Гара Бов, Искрец, Своге… От откритите участъци има гледки на юг, изток и запад, към долината на село Бракьовци и Брезе. Между Брезе и Бракьовци има черен път и е хубаво, че пътят не е асфалтиран – това дава спокойствие и на двете села – така няма транзитен трафик.

Планинският път ме изведе на 1200 метра надморска височина, към западния склон на безименен връх с кота 1330 метра. Вече бях на място на старите кошари и овчарници на село Сухо Бракьовци.

Да представя през 2020-та година как тези места изглеждаха около 1910-1920-те години беше невъзможно. Сигурно сегашните празни пасища са били дом на хиляди домашни животни, а каменните зидове и ограждения показват, къде са били старите егреци.

На долната снимка е дялът на планина Понор, който понякога се нарича «Малък Понор» или «Манастирище». Това е малък дял на планината, но е много любим от мен. Това е дом не само на махала Бърдо на Брезе, село Манастирище, но и на старото, историческото село Сухо Бракьвоци, което се намираше на северо-изток от връх Вардище, тогава наричан Сърбеница.

Безименният връх е дом на вторият най-високо разположеният Оброчен Кръст от всичките, които съм откривал.

Оброкът е сложен на 1330 метра и само оброкът на махала Лескова на село Осеновлак (Осеновлаг) са намира по-високо, на – 1385 метра н.в. (Оброк има и на връх Увеса на 1455 м.н.в., но е съвременен, така че не го броя).

Кръстът е на Свети Илия и е от 1927-ма година. Информацията се личи добре на западното лице на кръста. На източната страна има рисунка на цвете. От източната страна има наредени камъни, оформящи стена, все едно част от разрушен параклис или църква. Дали такъв е имало тук? Не мога да знам, но е възможно, а на около един километър (по черен път) северо-западно от това оброчно място се намира Параклис «Св.Петка», следващата част на маршрута.

На изток е черният път посока връх Заноге и губилището на река Студена, край пътя отдалече се виждат множество огради от камъни.

Параклис «Св. Петка», или, както го наричат хората, които са го възстановили през 2019-та година, «Манастир Св. Петка» се намира на 1329 метра н.в. До манастира има кладенец и заслон.

За съжаление не се знае от кога на това място е имало параклис, но на картата на тази част на планината от след Освобождението, тук има отбелязани доста постройки, най-вероятно временни кошари и егреци.

Край параклиса има постройки от средата на 20-ти век, които ми приличат на сградите на ТКЗС-та от съседните села – голяма сграда от тухли и бетон, най-вероятно краварник или мандра.

През октомври 2020-та на това място имаше пожар, който наблюдавах от Малкия Понор, но няма щети за параклиса или заслона до него.

Огледах за оброци на това историческо място, но такива не видях. Когато се качих на възвишението западно от параклиса, попаднах на този камък, който се вижда на долната снимка.

За мен това е Оброк. Какво друго да е?

Намира се на метри от място, смятано за свято от поколения Сухобракьовчаните, когато старият манастир/параклис беше разрушен и неподдържан. За мен е логично този камък, който е специално сложен на това възвишение, да е точно това – Оброк. На камъка има цифри 190 от източната страна, а широките му страни са обърнати на изток и запад, както е редно за един оброк.

От оброка до връх Равно Буче има по-малко от 2 км, първо по черен път, а после без пътека до върха през гората. Аз, обаче, продължавах за планина Козница , посока връх Тодорини Кукли, а връх Равно Буче оставих да втората половина от машрута, тоест на връщане в Бракьовци.

На рида на север от оброка имаше много «археология» – пак дувари и зидове към стари постройки – кошари на животновъдите от Сухо Бракьовци.

На седловината над местността «Селището» от юг и губилища на две реки на север, ме чакаше съвременен «егрек». На около 1400 метра н.в. има фургон на овчар с кучето му и много голямо стадо крави, които обикаляха по северния склон.

Голяма територия беше оградена с електропастир, а аз минах бързо и не снимах.

Това все още е планина Понор, близо до границата й с планина Козница.

Моят път върви успоредно с безименна в тази й част река, образувана от две други – Орловата Бара и Бежанлийската Бара. Губилището на тази река е точно край пътя и е юго-западно от рида с връх Средния Връх. Северо-източно от този рид е губилището на река Топилата.

Всички тези теки извират от централното било на Стара Планина – южните склонове и тази част на планината се нарича Козница.

Губилището на река, образувана от Орловата Бара и Бежанлийска Бара.

Преди тази разходка се чудех, къде точно минава измислената граница на планина Понор и Козница, защото, за разлика от такива естественни граници като долини с реки, каквито разделят Мала и Голема Планина, Понор и Голема Планини, тук такава ясна граница липсва.

Пустинята на планина Понор свършва и започва склонът на планина Козница, това място, където сравнително равен Понор свършва и започва южният склон на централното било, е границата, близо до това място, на север, минава събирателния канал за ПВЕЦ Петрахан – Бързия. Моят маршрут завива на запад, без да стига до планина Козница. Така разбирам, че Средният Връх е в Понор, а връх Градище, на 900 метра на север, вече е в планина Козница.

Черният път, отбелязан на карта се оказа зарасл, превърнал се по-скоро в пътека, по която все още извеждат крави до пасищата. Трябваше да мина през няколко потока и заблатени места, и това е в края на есента и предполагам, че през пролетта пътеката е непроходима и трябва да се заобикаля по пътя над събирателния канал.

Пътеката ме изведе към връх Китката, източно от река Перачката Бара – още една Понорско – Кознишка река, губилище на която следва по маршрута. От връх Китката до Петрохански Проход има само 4 км.

Планината западно от връх Китката е със същия релеф, както и от изток на върха от предишната част на маршрута. Предствява една равнина сред върхове, в края на която се губи поредна река.

Описвал съм много повече за губилищата на реките в планина Понор в пътеписа ми за река Студена. Къде точно извират водите от губилищата на реките от този маршрут е трудно да се каже, може би те минават дълъг маршрут на изток към селата край пролома – може би чак до Заселе, Заноге, Искрец или Брезе, а може би водата точно от тези реки извира при село Бракьовци, което е много по-близо. Водите от река Понорска, най-източната от тези реки, които имат губилища в планина Понор, извират при село Искрец, което е на 10 км по права линия, а колко е дълъг подземният маршрут, едва ли някога ще разберем.

Планината е карстова и лабиринти от пещерите, по които текат тези реки не са проучени, за да се каже със сигурност къде отива вода от губилището на долната снимка (което се намира под свлачище).

Изкачването до първенеца на планината е без пътека или черен път.

Членове на туристическо дружество Понория са монтирали на върха табела, която към 2020-та година все още е на върха.

От връх Равно Буче няма гледки, които има от любимите Понорски върхове – Була, Каишов, Торсилова Могила, Грохотен, Драгоданица, Сърбеница, Крета, Чепърна, Градо, Белия Камък, Попова Могила, Вардище, Занога, Лупова Глава, Косица и още много други панорамни върхове.

Слизането от горе е също без пътека или път.

Между върхове Равно Буче и Корички връх има още много основи от камък на стари постройки, където преди 150 години имаше егреци и кошари.

Следва последната част от маршрута – слизане до село Бракьовици край връх Мечит, през местност Рудина, където има изоставена махала.

Новите кошари едва ли ще оставят след тях нещо, което да е интересно да се види след 150 години.

Следва изоставената махала северно от връх Мечит.

Докато основната част на маршрута не беше в моя стил, липсваха стари махали и много оброци, тук вече задоволих моето любопитство и разгледах старите къщи.

От старата махала са останали само две здрави постройки – две къщи. Край тях се личат зидове на още по-стари постройки, най-вероятно кошари. Където имаше живот – сега има много бодливи храсти, които пазят тайните на тези места. Обиколих край махалата, но не успях да намеряя оброчния кръст на тези хора, ако изобщо имаше такъв.

Тези хора са живяли на 1270 метра н.в., което нарежда тази махала сред най-високо разположените от всичките в селищната област на Искърския Пролом, до махалите на села Зимевица, Буковец и Осеновлак(г). Най-високо са живяли хора в махала Лескова от село Осеновлак.

Статистиката на населението не Бракьовци е както и на всички други села. Нарастващо население до 1950-те, поселе смърт след колективизацията с кражба на земята и животните на животновъдите – спад в населението и сегашното състояние, пряко следствие на извършеното през 1950-те. През 1941-ва в селото имаше 1028 човека, като населението се е увеличило с 320 души в годините между 1881-та и 1941-ва, интересно е, че това увеличение не е много голямо в сравнение с повечето села по пролома, където от 1881-ва до началото на 1940-те населението се увеличавало двойно, а в някои села и тройно. След колективизацията към 1960-те населението намаля 2 пъти до около 500 човека, а към 1980-те стана още 2 пъти по-малко. Къде трябваше да отидат всички тези хора, които от поколения са живяли по тези места? Да търсят прехрана в градове, завинаги оставяйки родните места. Когато напишете в Гугл имената на реките от този пътепис – Перачката Бара, Орловата Бара, Бежанлийска Бара… няма да видите почти никакви резултати, а име на тази махала липсва дори в кадастъра.

В една от къщите имаше тази картина с пейзаж от някакво тропическо място, която хора от тази бедна махала са гледали, може би мислейки за по-добър живот. За мен, обаче, пейзажът от снимката не е хубав, хубавото е това, което има до къщата, тази планина, този дом на такова място, с този въздух и с тази гледка, която има от махалата.

В западната част на махалата има още една къща, но, за разлика от другите две, тя е поддържана, а от прозорците има гледка към историческото място на селото.

От махалата може да се стигне до центъра на Бракьовци през връх Мечит, аз продължих по по-заобиколния път, който да ме изведе в западния край на селото.

Пътят минава близо до границта на землището на Бракьовци и Гинци, като на запад от пътя вече са Гинските махали (освен една Бракьовска, която подминах).

В края на маршрута оставих черния път и тръгнах по пряка пътека, която ме изведе към западното гробище на Бракьовци, което, както източното (или горното и долното) се поддържа и се използва. Изоставеното гробище е в Малкия Понор, до историческото място на селото.

След гробището минах през пасищата край разрушените сгради на ТКЗС и стигнах до началото на селото, до старото училище, което беше началната и крайната точка на маршрута.

Карта с Оброци.

Предишният пътепис:

от Кътина до изоставеното гробище на Церецел и връх Здравчи Камък


Следващият пътепис:

от Церово до Каишов връх през Викалото


Към другите пътеписи от Искърския Пролом!