Разходка от хижа Видима до хижа Плевен и района на връх Млечния Чал, между сезоните, октомври 2015.
Няколко дена след като снимах пика на есента в Централен Балкан край хижа Ехо и Резерват “Царичина” темпратурите се понижиха значително, падна сняг и това беше краят на красивата шарена есен. Тръгнах към Балкана с идея да отида до хижа Амбарица, но времето се разваляше и реших да не ходя по непознати места и вместо Амбарица отидох до хижа Плевен, където съм бил неведнъж.
Уцелих ремонта на пътя от ВЕЦ Видима до паркинга под хижа Плевен и така маршрутът ми към планината се удължи с около 4-5 допълнителни километра.
На хижата ме посрещнаха хижари, които, за съжаление, към 2018-та година вече не са там, както не са там и техните страхотни Бернски Планински Кучета, но през 2015-та бяха там и аз се насладих на кучешката компания.
Но това беше вечерта, след като снимах малко под връх Млечния Чал един много динамичен залез.
Оставих на хижата планинската ми раница пълна с дрехи и какво ли още не и взех само фото-раницата и челник, за да мога да се върна обратно от планираното за снимки място. То се намира на около 2 километра от хижата, до разклона на лятната и зимната пътеки под вр. Млечния Чал.
От тези скали се открива страхотна гледка към връх Ботев, връх Марагидик (Русалка) и Резерват “Северен Джендем” с долината на река “Кралимарков поток” (приток на река Лява Видима).
Беше много интересно за снимане, все пак тръгнах при лоши метео условия, в надежда да направя интересни снимки.
Нямаше шарената гора, на която се наслаждавах преди няколко дена, вместо това листенцата почервеняха максимално и сигурно паднаха няколко дена след това. Както успях да снимам пика на есенните цветове, така видях и последните цветове на есента преди зимния сън.
Настаних се уютно между скалите и не планирах да се връщам към хижата. Море от облаци леко плуваше от Дунавската равнина към северните склонове на Стара Планина и аз реших да го изчакам горе.
По едно време вятърът започва да утихва, а след малко се появи леко-червена луна, зад връх Марагидик (Русалка).
Морето от обаци започна да изчезва и само няколко смели облачета се опитаха да прескочат по-ниските склонове на Стара Планина край хижа Плевен.
Останах дълго време горе, луната светеше като фенер и беше приятно. Но динамичното време донесе нови плътни облаци и дойде истинската планинска нощ.
Колкото и да ходя в нощна гора, така и не мога да свикна с нея. Не малко пъти съм ходил по нощната планина, но предпочитам по-откритите места, а не дълбоките гори на Стара Планина, където да вървиш по челник е дори по-страшно от колкото без. Оглеждаш се на всеки шум, а ако чуеш как се чупи клон/пръчка някъде наблизо, усилваш темпото, дори и да знаеш, че ти си по-страшен за косматите жители на горите и те няма да искат да те срещнат, а ще те заобиколят.
