от Левище до Гара Лакатник през Очиндол и Старо Село

разходка от жп спирка Левище – връх Оброка – село Очиндол – местност Падеж – ловен заслон Очиндол – връх Острата Могила – Кобилини Стени – местност Мечитете – местност Коритата – местност Коритски Дол – махала Ланище – махала Диливановци – Старо Село (Осиково) – Осиково (Миланово) – махала Аржища (Осиково-Миланово) – Осиковски Скали – Гара Лакатник

Маршрут за GPS – AllTrails.Com

Разстояние: 31 км
Денивелация:  1630 метра
Оброчни Кръстове : 6 (вижте картата)
Транспорт: БДЖ

Стоях във влака, който пътуваше от Гара Лакатник на изток, а в ръката ми имах билет за Оплетня. Мислех да направя класическия за мен, един от любимите ми маршрути – от Оплетня, през Кобилини Стени и Осиково, до Гара Лакатник. Много обичам да слизам до Гара Лакатник с последните лъчи на залязващото зад Заноге пролетно слънце през райската, може би най-любимата ми в България, махала Ръщища (Аржища) на село Осиково (Миланово).

Честно казано – тази част, последната, когато си изморен, след като си направил около 25 км ходене ,с над 1000 метра денивелаця, беше основната ми причина този ден да отида на тази разходка. В последния момент, обаче, реших да ощетя любимото БДЖ с 10-20 стотинки и вместо Оплетня да продължа да пътувам още 1 спирка – до гара Левище, простете ме – БДЖ! (после проверих цената на билетите, оказа се, че няма никаква разлика в цената между спирките Оплетня и Левище, така че съвестта ми е чиста).

Село Левище е бивша махала на Габровница, а в предишния живот – махала на Лакатник. Тоест исторически разходката ми започва в землището на село Лакатниик, от което в периода 1944-та-1989-та са откраднали парчета от землището и са образували нови села – Гара Лакатник и Габровница, от което после са отделили Левище.

Селото с регистрирани 12 човека е свързано с шосето през пролома с мост, за който се сещат новинарските сайтове когато се скъса някое от въжета на моста. Строен през 1950-те, мостът споделя функциите на пешеходен и автомобилен! Да гледаш как кола, която тежи 1-2 тона преминава по този мост е зрелище, какво да кажа за емоциите на шофьорите на колите, които трябва да карат по този мост. Източно от въжения мост има разрушен бетонен мост, история на който не успях да открия, може и да е бил строен по време на удвояването на на ЖП линията през пролома, която беше започнала при гарите Лакатник – Левище през 1958-ма.

Строителство на нов бетонен мост за селото би струвало десетки пъти повече отколкото ако от държавата, за всеки собственик на имот в Левище се закупи по нов, двойно по-голям парцел и се построи нова, двойно по-голяма къща където и да е в землището на Лакатник или съседните села. Но звуча като представител от “народната” власт от 1944-1989-те, като тези хора, които при строителство на язовирите са обезщетявали собствениците на потопените села с апартаменти в панелни блокове (пример: язовир Студена и изселеното село Попово). Написах тази мисл само с цел да кажа, че нов мост над река Искър за село Левище едва ли някога ше се построи.

От село Левище има пътека за връх Ручева Глава, след която, по билото на Стара Планина може да се продължи до връх Издремец – а от там чак до Реброво, Огоя, Батулия – това е една от най-дългите ми идеи за разходки през Пролома, които имам.

Моят маршрут беше в обратната посока – към Врачанския Балкан и село Очиндол, в което щях да стъпя за пръв път. След въжения мост вървях 500 метра по шосето през Пролома, а после завих по асфалтовия път за Очиндол. Тук, в началото на пътя за селото, имах няколко опции – има пътека по западния от селото рид, а има пътека по източния рид, която исках да проуча аз. По тази причина имах 1.5 км по асфалт, след което вече започна планинската част на разходката – по рида източно от централната част на селото. Пътеката ми започва веднага при популярното в Искърския Пролом място – ресторант с паметника на Дядо Йоцо, който, разбира се, не съм снимал – минавам през такива места колкото може по-бързо (а и паметникът е на около 20 км на северо-изток от правилното място).

От рида има хубави гледки във всички посоки – към склоновете на Врачанския Балкан при връх Поп.

Към вискоите части на планината на север – при връх Острата Могила. Вървях по пътя и се чудех, дали бих могъл да стигна до Острата Могила, ако продължих пряко на север – дали в скалния венец има място, през което може да се мине, което са ползвали овчарите на селото преди 100 години. Но ако такава пътека има – този ден тя остана тайна за мен.

Гледка към село Очиндол, което съм гледал много пъти от пътеката от Оплетня, но до сега никога не съм посещавал.

По време на тази разходка посетих всичките Оброчни Места на селото, поне така ме информира табелата, сложена до първия Оброк за деня – Свети Дух, въпреки, че мисля, че в Очиндолските махали Реката и Свиновете също би трябвало да има Оброчища, през тях транзитно съм минал два дена преди тази разходка, когато се опитах да се кача до връх Поп от Зверино, но това е друг пътепис.

Информационната табела на ПП Врачански Балкан ме информира, че сега бях стъпил върху така наречената “Наследствената Пътека” от Очиндол до това Оброчно Място, която е полезна за хора, които нямат никаква представа за това – какво са Оброчни Кръстове. Сещам се за един от най-сниманите от туристи Оброчен Кръст – този на Лескова махала на Осеновлаг, който се намира на билото на Стара Планина и край който минават туристи по маршрута Ком-Емине, които го редовно го отбелязват като “гроб” в пътеписите си.

Оброчният знак тук не е кръст, а парче камък. Оброчното място е старо, но камъкът е нов – от 2005-та година.

Аз предпочитам такива Оброчища като горното – направено от парче камък пред новите кръстове , които правят от мрамор – какъвто е новият кръст Св.Петка в началото на селото при старото училище. До най-новия кръст има друг съвременен Оброчен знак – камък – плоча, която беше Оброчище преди подновяването с новия кръст.

Село Очиндол има усещане на Родопско село, което сигурно е най-добрият комплимент за село в България, който може да се даде. Центърът на селото е плътно застроен с къщи от различни периоди от развитието на селото, мнозинство от които са в добро състояние.

Асфалтовият път, който свързва селото с главния път през Пролома е голяма причина в селото да има живот.

Беше обедно време, вървях през селото, а от кухните на някои от къщи, с прозорци точно към улицата, миришеше на обедни манджи. Селото е живо. Разбира се, не както преди 100 години, но за едно село в Искърсия Пролом, Очиндол е в много добро състояние.

Очиндол излезе от под турското робство с 467 човека население, през 1900-та година тук имаше 641 жители, през 1934-та – 791 и през 1941-ва – 906. Последва позната история след идването на “народната власт” намаляване на населението – 1965-та година – 562 човека, 1985-та година – 296 човека. Сега в селото има регистриран 121 човек.

Сегашното (1943-та година) село Очинъ долъ е било заселено през турско време от заселници-българи избягали от село Български Извор- Тетевенско, поради притесненията на турците. Знае се, че старият род Гърдоманците именно са се преселили от същото село. Те били овчари и идвайки в тези непристъпни места на Стара Планина харесали този край и останали да живеят тук със своя добитък. В дола, където днес е разположено селото, са пладнували овцете и от там той е бил наречен Овчи Долъ, Овчинъ Долъ, а в последствие “в” изпаднало и станало само Очинъ Долъ. По името на дола е било наречено селото. Кога, обаче, е станало точно заселването не е известно. През 1683\1684 година то е вече съществувало с името Овчинъ Долъ. (Любомир Динев, Селищната Област по Искърския Пролом, 1943-та година).

Любомир Динев, през 1943-та година пише, че село Очинъ Долъ е възникнало по време на турско робство, но вече се знае, че живот на тези места е имало от стотици години преди това. Освен римския път, който минава северно от селото (северно от Кобилин Стени), в западния край на сегашното село е имало ранно-християнска базилика, датирана към 5-6-ти век. Открита е случайно, когато е започната работа по строителство на нов параклис. Сега три елемента от старата постройка служат като Оброчище – Пресветица.

 Основите на този древен храм са открити случайно при изкопни работи за строеж на параклис. При странната находка, още тогава местното население предположило, че това са останки от християнски храм, защото местността “Пресветица” още от дълбока древност е имала статут на „свято място”. Местните хора и сега я посещават, почитат, палят свещи и организират религиозни тържества. (БНР)

Какви ли още тайни пази землище на Очинъ Долъ както и всичките села по Пролома, които наистина имат стотици години история. В землището на Очинъ Долъ е имало и Тракийски могили, така че това място, на южния склон във Врачанския Балкан е било дом на хора много преди да го кръстят Очинъ Долъ.

История на тази разходка продължава към Радов връх и седловина при местност Падеж (падеш), западно от която минава границата на землището на Очинъ Долъ и село Оплетня. От седловината може да се слезе до Оплетня, а от там – за много инетересна разходка, по зарастваща пътека да се продължи за Осиково – Миланово през махала Русинов Дел.

Седловината е дом на последния за ден Оброк на Очинъ Долъ – Свети Спас. Преди съм го виждал пазен от малка ограда, но през 2022-ра тя е счупена и захвърлена в храсти. Както и при първия Оброк на деня – Свети Дух, така и този състои от камък, но не във форма на кръст. Така двете Оброчища – от западната и от източната страна на централната част на селото се явяват като пазители на селото от двете страни.

Пътека от Оброчището Свети Спас за Кобилини Стени продължава по рида на северо-изток, край зидове от камък от стари колиби на животновъдите от Очинъ Долъ. Черният път пък води за няколко къщи на Очиндол и Оплетня, в които съм виждал хора през 2008-ма година, но не и след това.

От Ловния заслон над Очин Дол има хубава гледка към землището на селото и рида, по който минах в началото на деня (този под края на покрива на заслона на снимката).

Тази част от маршрута вече минава по популярни туристически места и се радвах, че този ден имах късмет да видя нито един човек на това красиво място, както и нито един кон, което ми се случва за пръв път.

Всеки път минавам по различен начин по скалите, като този път минах по ръба над долината.

Всеки път, минавайки над скалите, се заглеждам към долината на Бела Река, водеща към Оплетня и се чудя, дали има начин да се кача от селото към скалите, пряко, не през връх Остра Могила и ловния заслон. Не бих рискувал да търся такъв маршурт когато съм горе, но трябва да отделя един ден, за да продължа от селото на север – посока връх Пършевица, където в местност Свинско Корито някога е имало кошари на жителите на Оплетня, а от тях и до местност Пиздица, над която е направена долната снимка и където се личи удобно място за изкачванен към Кобилини Стени.

В дясната долна част на горната снимка се виждат две пещери, край които тревата липсва – все едно пещерите се ползват от някакви представители на Врачанската фауна. Но кои?

Дали представителите на този животински вид, който е оставил само това копито и половин крак от този Врачански Кон?

Възможно, както е възможно и това, че конят беше вечеря за следващите представители на фауната – но вече не такава, която се крие от човека, а може да го убие за няколко минути.

Този ден, след Кобилини Стени, продължих по добре утъпкана пътека посока Миланово, край връх Мечитете към местност Коритата, където има овчарници. Познавам тези места 14 години – от 2008-ма до сега – 2022-ра. Между Кобилини Стени и Коритата минавам по различен начин в зависимост от сили и настроение – тук планината дава много възможности – пътеки, черни пътища или просто пряко ходене през откритите части с гледки във всички посоки.

Доближавайки местност Коритата, забелязах, че овчарниците имат нов живот, през април 2019-та, когато последно минах край тях – те изглеждаха изоставени. При първото ми ходене тук, през 2008-ма, край сградите имаше две дружелюбни Каракачански овчарки с много умни очи, след това тук съм виждал по едно куче-пазач, а понякога и нито едно куче.

Този ден, слизайки по официалната пътека през Природен Парк Врачански Балкан с жълта маркировка, точно до табела с информация на парка и на около 80 метра от близката чешма с пейки, обърнах внимание на едро куче до оградата на овчарниците. Беше само, а на поляна южно от сградите имаше малко стадо животни – без да се заглеждам, все пак бях на 400 метра от мен, реших, че сигурно са кози (бяха предимно бели на цвят). Викнах веднъж, за да ме чуе черното куче, но тук, за моя изненада, стадото кози се оказа глутница кучета. В никакви кошмари не съм очаквал, че някой може да отглежда глутница от може би 10-12 каракачанки, пуснати свободно на сравнително посещаван туристически маршурт. Кучета подскочиха и започнаха да лаят. Първата ми реакция беше страх, втората – злоба. Страхът отмина и по-скоро се ядосах, че мога да пострадам заради някакви безотговорни хора, пуснали толкова много кучета-пазачи на свободно.

Имал съм всякакви срещи с кучета и лошите, които бяха малко, бяха поради моите грешки. Винаги имам торба с гранули в единия джоб, а от няколко години и електрошок в другия. Никога не ми се е налагало да използвам второто, защото гранулите и добротата работят винаги. Но когато виждаш 10-12 едри каракачанки, които тичат към теб с бясна скорост – нито гранули, нито електрошок не са от помощ.

Започнах да викам много силно, с надежда, че безотговорният им стопанин ще се покаже от сградите. Но силното ми викане имаше друг резултат – кучета спряха на около 150 метра от мен, при оградено езерце – гьолче, край което има храсти. Не ги виждах, но докато лаеха – чувах, че са на едно място.

Първо поех към единственото дърво наколо – до чешмата, все пак мислех, че ако стане опасно – мога да се кача на дървото – а кучета, все пак, не са мечки. Но кучета лаеха от гьола, а аз поех към гората на 200 метра от мен, в обратната посока от овчарниците.

Някои кучета започнаха да се връщат обратно към поляната, където почиваха, а другите оставаха в дерето до езерцето.

Разбира се, по време на срещата не успях да направя снимки, забравих за това, но от безопасното място направих една, на която се виждат само 3 броя пазачи, но се личи – че това не са дребни улични кучета.

Не мога да кажа колко опасна беше тази среща. Срещал съм овчарските кучета при село Заноге, но тогава бяха с човек, а тук такъв не видях. Да, все пак спряха, не съм имал директен контакт с тях. Може би това са най-добрите каракачанки в света, които щяха да ми се радват и да ме целуват. Но когато видиш 10-12 броя едри кучета, които бягат към теб и лаят – повярвайте ми, никак не е приятно.

Заобиколих овчарниците през близкото дере, излязох на пътя за Миланово, през цялото време оглеждайки се за глутницата. Реших, че след тази неприятна среща искам да отида до Миланово заобиколно – не по туристическия маршрут, а през махала Ланища край връх Кръчмарска Могила.

Когато се прибрах и писах в фейсбук група на село Миланово, разбрах, че направих грешка с избора на моя маршрут.

“Глутницата обикаля от Коритата до Ланища, правят кръгче и се връщат”.

Така ми казаха в групата. В махала Ланища открих още един скелет на кон, с кокалите разхвърлени на голяма поляна южно от връх Кръчмарска Могила. Няма да пиша, че глутницата е направила това – в горите на Врачанския Балкан има много вълци. Но пък над Лесковдол пък съм виждал как куче изяжда мъртва коза.

Едно знам със сигурност – за близкото бъдеще махала Ланища, Кръчмарска Могила и Коритата са места, за които трябва да забравя. Мога само да се радвам, че видях кучета по маршрута ми от Кобилини Стени за селото, а не обратно – когато нямаше да имам възможност да ги видя предварително. В седмиците след тази разходка все се чудех, дали да не отида с кола до Коритата, за да видя кучета отблизо и да разбера, дали са били опасни или не (но не искам да развалям колата по черния път).

Бях на нови места в любимото село Осиково и трябваше да забравя за неприятната среща.

Махала Ланище е най-високо разположената махала на село Осиково. Надморската височина при тази къща е 1070 метра н.в.

По рида при махала Ланища има пътека, която продълажа на юго-изток, посока Русинов Дел, но прави завой към Старо Село – на северо-запад. Но това е сега, разбира се, някога пътеките тук са били много и са водили към близките извори, махали, пасища и други важни за живота места.

Мислех, че ме чака неинтересната част на маршрута, но това се оказа най-интересната част на деня. След тритте къщи близо до Кръчмарска Могила, при скелета на кон, махала Ланища продължава по рида на юго-изток, където край стария път има множество дувари и зидове от стари постройки на жителите на Осиково.

Оказа се, че бях в под-махала Диливанцови, един от родовете на Осиково. Сградите тук са запазили само тази част, която беше направена от камък. Така на долната къща северната стена на първия етаж е изцяло от камък и не е мръднала. Стои здрава, докато от дървените части на къщата не остана и следа.

Къщите в тази част на Ланища са няколко, но няма нито една запазена.

Най-впечатляваща беше оградата на един от имотите.

Направена е от високи по 140-150 см камъни, повечето от които все още стоят, само 2 са паднали.

Как ли е изглеждала тази ограда преди 100-150 години?

Не ви ли прилича на нещо от римско време? Не ми прилича да е направо от бетон, а от камък.

Задоволих моето аматьорско археологическо любопитство в махала Ланища и по учудващо добре поддържана (от коне) пътека, слезнах до Старо Село – историческото място на село Осиково, което сега е с център в бившата махала Гувна. На слизане срещнах и голямо стадо коне – за пръв път в тази част на Врачанския Балкан. Конете обикалят свободно, умират, вълците ги изяждат…

Имам два пътеписа от Старо Село – в единия писах за това, как минах по централната улица в селото, снимах и описах всяка от къщите, а после слезнах по пътека до Свражен – друга Осиковска Махала при река Искър. А в друг пътепис имам снимки от изоставеното през 1960-те гробище на селото, край което минах и по време на тази разходка – но не го снимах, чакаше ме още път – до махала Гувна (тоест сегашното Осиково – Миланово) и след това до Гара Лакатник.

Минах транзитно през Старо Село, а в новото се отбих до малко магазинче в центъра на селото за да купя вода, спирам в това магазинче всеки път, когато минавам през селото (но веднъж то беше затворено), а след това поех към любимата махала Аржища.

Писал съм много за любимото ми село Осиково – Миланово, така че няма да го правя и тук. Само да кажа за пореден път – Осиково и Заселе са любимите ми места в пролома, а махала Аржища (Ръжища) е една махала, в която бих искал да живея и да извеждам крава Донка и кози Пенка, Чушка и Въшка на паша на Видина Ливада, с гледка към Кобилини Стени, но това ще е в следващия живот…

Единственият минус на махала Аржища е асфалтовият път, който продължава до Аржишкио Камик (Лакатнишките скали) поради паметника над скалите, който създава излишен трафик през махалата.

Няколко дена преди разходката ми тук, видях, че магазинът и бившият ресторант в центъра на Осиково се продават, както и магазинът в махала Ръжища. Дали сградата на магазина може да се преустрои в хубава къща? хм…

Видина Ливада, за която споменах горе, на която ще извеждам кравата и козите в следващия живот.

Гледка към Кобилини Стени. От тази ливада те изглеждат много далече, а само преди няколко часа минах през тези места.

Доближавах новото Оброчно Място на махала Аржища, намиращо се между местносите Мирин Пожар и Дворовете.

Оброчният кръст може да е нов, но мястото има стотици години история. Освен вековните дървета, които растат край кръста, тук има и няколко могили, както и много камъни от стари постройки – от различни периоди от историята на селото.

Новият кръст е от 2019-та година и не е обърнат правилно – така, каквато беше традицията при Оброчните Кръстове. Така той не гледа на запад – изток, а по-скоро на юго-изток – северо-запад. С едното си странично рамо сочи към Кобилини Стени, с другото – към Понор Планина при село Заноге. От юго-източната страна има един малък букел. Кръстът е от бетон, с посипка от дребни бели камъчета.

Край кръста има голям огнище и се личи, че хора се събират на тази поляна. На метри от Оброка минава прекият черен път от Аржища за Равна Поляна.

Най-близкият имот е на рода на Фарковци, но от къщите на тази малка под-махала западно от кръста останаха само зидове от камък, но не запазени като в Ланища – по-скоро купчини от камъни, които да покажат, че тук някога е имало постройка. На долната снимка е местност Равна Поляна, където все още понякога могат да се видят последите стада с няколко овце и кози на жителите на съседната под-махала (Пешуновци). От тази поляна, през нощта, се виждат светлините на историческото село Лакатник – горе под връх Яворец, и скалите северно от върха, осветени от светлините на селото.

Винаги слизам до Гара Лакатник по една и съща пътека която води към махала Пребройница, споделена между тритте съседни села- Осиково, Заноге и Губислав. Пътеката извежда към моста над река Искър, който е точно под гарата и е по-малко популярна – а това е много важно на такова място, където винаги има хора, мнозинство от които използват ерозиралата пътека с червена маркировка край пещарата, която започва край ресторана до пътя.

От паметника над скалите до моста над река Искър имам 20-25 минути бавно ходене, обичам да остана на скалите, на някое по-скрито място и да чакам влака отвисоко. На 7-ми април 2022-ра влязох в Гара Лакатник от запад, след разходката ми от Желен през връх Издремец, в края на деня гледайки към скалите на Осиково, а на този ден – 8-ми април 2022-ра, по същото време вече гледах към селото от скалите, пак след чудесна разходка.


 

Предишният пътепис:

от Желен до Гара Лакатник през Издремец


 


 

Към другите пътеписи от Искърския Пролом!