от Желен до Гара Лакатник през връх Издремец
разходка в Голема планина от жп спирка Желен – махала Шумни Дол (Желен) – махала Комарница (Желен) – махала Зли Дол (Желен) – местност Припоро (Лесковдол) – връх Издремец – местност Чемерник – хижа Тръстеная – село Лакатник – махала Рагьов Рог (Лакатник) – рудник “Венец” – Гара Лакатник
Маршрут за GPS – AllTrails.ComРазстояние: 31 км
Денивелация: 1461 метр
Изоставени Махали със стари къщи: да (махалите на Желен при връх Кравя, махала Ключо на Бов близо до маршрута)
Обитавани Махали: Да (началото на маршрута е през обитаваните махали на Желен, краят е през Гара Лакатник)
Оброчни Кръстове : 7 (вижте картата)
Транспорт: БДЖ
Какъв чудесен ден! Дори се замислих, че ако съществува нещо след смъртта, то просто искам да живея този ден стотици години, от началото до края и така всеки ден наново и наново. Разходих се 8 часа през познатите земи, но по нови маршрути и така от 31 км има само около 9 километра по пътища или пътеки, по които вече съм минавал, а другите – нови за мен места. Имаше от всичко, заради което обикалям из планините на Искърското Дефиле вече шеста поредна пролет. Тези пролетни дни – последните дни на март и първите дни на април станаха любимите ми дни за целодневни разходки – не е горещо, не е студено, гората още е гола и се виждат старите къщи, дувари, оброчища и други планински тайни, но плодовите дръвчета вече цъфтят, а ароматът им се усеща отдалече, издавайки места, където някога са живяли хора. Цял ден ходене, около 1500 метра денивелация..
Разходката започна от ЖП спирка Желен, първата ми разходка, която започва от това място. На запад е стената на връх Грохотен в планина Понор, на изток – Голема Планина – моят избор за този ден.
От спирката поех към село Желен, до което се стига през сравнително стабилен мост.
След моста моят маршрут за връх Издремец можеше да продължи по два начина – на юг през махала Езерище край разрушения манастир Св. Кирик и Юлита, или на северо-изток, през махала Шумни Дол. Избрах втория вариант, защото през махала Езерище трябваше да вървя доста по асфалтовия път, който свързва Своге с Желен и поради който по високите части на селото все още има живот. Има ли асфалт – има живот, това е правилото на селата в Дефилето през 21-ви век и съм го повтарял много пъти.
Споменавайки махала Езерище и асфалтовия път за центъра на Желен няма как да не спомена за Желенското свлачище – “Свлачище Езерище”. Който е гледал към Пролома от панорамните върхове на север от Своге, няма как да не е е видял срутения връх между Желенските и Рединските махали в Голема Планина. Свлачището се вижда доста и от главния път през Дефилето, ако се пътува на юг по този път, то се вижда добре край разклона за жп спирка Желен.
Първата къща, край която минах в Желен по моя маршрут веднага ме подсети да прочета повече за това свлачище, когато се върна след тази разходка. Дали къщата е напуката в следствие на нестабилната основа в тази част на Стара Планина? Мисля, че е така. Освен пукнатините, до западната стена на къщата се личат и бетонни подпорни елементи.
“Свлачище “Езерище” е разположено на десня бряг на р.Искър североизточно от гр. Своге. Склонът е със стръмен наклон към реката. Районът представлява древен свлачищен циркус, известен под названието “Езерище” с площ приблизително 500 000 кв.м. Периодично в отделни зони настъпват по-значителни активизации, които предизвикват прекъсвания на пътното платно и деформации по сградите. Дълбоко всечената долина на р. Искър е от особено значение за динамиката на свлачищния процес. Свлачищният език е силно ерозиран от реката. Масивът, като цяло, в повърхностната си зона е силно напукан и изветрял. По данни от геодеизческите наблюдения, свлачището се придвижва към р. Искър със скорост 5-10 см\а.” (Българско Геологическо Дружество, 2009-та година).
Пиша за свалчището, но нямам снимки от най-голямата му част, където липсва половин връх над махала Езерище. Мястото се вижда от маршрута, но над махала Драганово Бърдо, в следващата част на разходката.
Маршрутът ми минава край няколко обитавани къщи, някои от които с кучета-пазачи и без никакви огради, но този път кучета се оказаха добри и само лаеха, без дори да стават.
Два километра след началото на разходката бях на първия за ден Оброчен Кръст и Оброчното място Св. Илия. От ливадите край Оброчището има страхотна гледка към любимата ми планина Понор с върховете Каишов, Була, Било, Драгоданица, Торсилова Могила и т.н. От поляната може да продължи до Церово, но това е една много малка разходка.
Оброчното място се вижда много добре от съседния Понор, защото самотното вековно дърво се личи отдалече.
Оброчното място се поддържа и състои от три кръста. Централният е най-новият и информира за светеца – Св. Илия. Другите два кръста са значително по-стари и ми е трудно да кажа, кой е най-старият. Най-старите кръстове, които съм откривал, са от бигор – камък, от който е и кръстът от лявата страна на снимката (северният). Така че предполагам, че кръстът от бигор е от средата на 19-ти век, другият – от камък е от края на 19-ти век, а средният кръст е нов и е от края на 20-ти век.
След чудесното Оброчно Място пътят завива на юго-изток, а след това, буквално за няколко метра се излиза на асфалтовия път през селото, край който вече има и много добре поддържани къщи с чудесни гледки. По асфалтовия път може да се продължи през селото, а после, посока връх Църни Камик да се слезе до Церово или Гара Бов по пътеки. От тук също така бих могъл да продължа за Издремец през връх Зорилица, но там вече съм минавал, така че се отклонявам от асфалта на юго-изток по черен път край обитавани къщи с дребни, но досадни и лаещи кучета, пуснати свободно. Нахраних едното, а то после започна да ме лае злобно.
След неблагодарното куче продължавам на юго-изток, към следващите махали на Желен – Драганово Бърдо, Комарниц(\щ)а и Зли Дол.
Вървейки по черния път, край мен мина лека кола посока Драганово Бърдо, а мъжът от колата спря за да ме пита:
-“Брат, да те питам, страх ли те е от кучета?”
” Що, има ли много горе?” – отговорих аз, което, след като се замислих после, не беше правилният отговор, все пак не ли е по-редно да кажа “Ако ме е страх от кучета, няма да ходя тук”, но това пък щеше да е лъжа. Логично е да ме е страх, след всичките ми срещи със всякакви кучета в махалите на пролома, щеше да е странно, да не ме е страх, но това не трябва да ме спира да обикалям. В единия джоб имам гранули, а в другия електрошок, който до сега нито веднъж не ми се е налагало да ползвам.
“Има, да го вържа ли моето?”, но без да успея да отговоря, човекът продължи “Добре, ще го вържа”.
Не знам какво е кучето на човека от една от махалите, през които мислех да мина, но щом е спрял и ме питал, в махалата сигурно има много други кучета, които си обикалят без да ги притесняват, а такива като мен едва ли обикалят тук. По тази причина заобиколих Драганово Бърдо по един от множеството черни пътища в района и имах късмет, че този път беше разчистен от падналите дървета, но не съм имал толкова късмет по следващата част от маршрута ми, при връх Кравя… Гледка от пътя над махалата посока връх Грохотен и Своге. Вижда се част от Свлачището “Езерище” на склона в лявата част на снимката.
Заобиколих махалата и се озовах на рида, който започва от Своге, продължава на северо-изток през върхове Вардище, Шуша и Кравя чак до главното било на Стара Планина при връх Лиляка (до Издремец). Този рид е следаващата част на маршрута, а черните пътища тук са като лабиринт. Изоставени черни пътища от старите сечища, зарасли пътища за махала Зли Дол, пътища за Лесковдол, нови пътища за новите сечища на умрялата борова гора, но за това – след малко. Първо за Оброчното Място над местност Комарница. Оброкът е на Св. Дух и е от 1920-те години, в стила на кръстове от тази част на пролома от този период. От западната страна се личат имената на “Дарителите” – хора, които са поръчали и поддържали Оброка. От Оброка може да се слезе до Редина или Своге.
Не ми харесва този начин на захващането на ел. стълб към вековно дърво. На много места в тези планински села стълбовете се захващат допълнително, но за пръв път виждам такова изпълнение, което е опасно за това дърво, което расте тук от времената, когато думите “електричество и Желен” не са били използвани в едно изречение.
Мислех, че вече ме чака планинската част на маршрута. Оставих Желен зад мен, маршрутът ми минава над Лесковдол и следващите махали, мислех, че ще ме чакат чак в Лакатник. Но се оказа, че греших и то доста. Бях в землището на махала Зли Дол, кацнала на южния склон на рида преди връх Кравя. Сега този склон е залесен с борова гора, изкуствено залесена тук през втората половина на 20-ти век.
Преди това, обаче, склоновете на рида от двете страни бяха абсолютно голи – требежи – извоювани от местните жители с цел да има пасища за техните животни (дали това не е част от причините за свлачища в района … сигурно е от значение). Така, вървейки по зараслите пътища бях много учуден да видя буквално километри от дувари – стени от камъни.
Втората къща на махала Зли Дол, край която минах, беше изоставена, за разлика от поддържаната първата къща със сателитна чиния. Това е Желенска махала, на границата със землището на село Лесковдол. От горните къщи на махалата има чудесна гледка към южната част на пролома, Витоша, София и дори Рила.
Гората е гъста, но дуварите са навсякъде и са здрави. Вървя по черен път, а от двете страни има висока, на места около метър ограда. Не мога да си представя тези места голи, когато тук нямаше нито едно дърво, но картите показват, че тук са били пасища и ливади на жителите на Желен, а залесяването тук би трябвало да е било през 1980-те години и, до колкото съм чел, беше извършено по грешен начин – с борови дървета, а не с букови. Сега боровата гора изсъхва, пада, старите пътища стават непроходими. Залесяването на опасни местности в селата по пролома беше започнато още през 1920-те години, като мярка за борба с пороища – един от успешните примери от онова време е съвсем близо до тези места – това е водосборният басейн на река Трескавец в Бов, където са залесявали с различни видове дървета, не само букови (има, обаче, няколко прекрасни секвои в горната част на течението на река Трескавец, които към 2022-ра година все още не са отсечени, но няма да се учудя, ако го направят съвсем скоро!)
Над 100 хил. декара изкуствено създадени иглолистни гори са засегнати от проблема с изсъхването и от средата на 2016 г. проблемът ескалира. Това каза пред БНР инж. Ценко Ценов, директор на дирекция „Гори и лесовъдски дейности“ в Изпълнителната агенция по горите. Причините според него са комплексни, а проблемът се разраства и обхваща цялата страна. Основно проблемът е предизвикан от грешки при залесяването в миналото, например изнасяне на белия бор на по-ниска височина от естествения му ареал. Дърветата са засаждани и с големи гъстоти, тъй като изпълняват и защитна функция като борба срещу ерозията на почвата. В случая науката препоръчва единствено сечта като решение и изнасяне на заразената и повредена изсъхнала дървесина, в която се настаняват вредители. От общо 4,2 млн. хектара гори в държавата 30% са иглолистни, а от тях 90 на сто са изкуствени. Дългосрочните мерки предвиждат постепенна подмяна на иглолистните насаждения с широколистни. (investor.bg)
Така заложеният преди години капан сега съсипва не само горите, но прави старите пътища и пътеки непроходими.
Когато си на такова място, залесено сравнително наскоро, трябва да обръщаш внимание на старите дървета, вековните. Тогава те са били едва ли не единствените тук, а сега са скрити сред младата гора. Така при връх Шуша разчистеният път, по който вървях, продължаваше северно от върха, а историческият път, ограден с дуварите минаваше южно от върха и рида. За малко се обърках, но се върнах на историческия път. Разчистеният, път, както разбрах после, водеше посока Горския Разсадник северно от връх Шуша, който ще е много интересен за друг маршрут. Между двата пътя, на рида, забелязах вековно дърво със всички признаци на Оброчно Място, но не успях да открия Оброчен Кръст на това място, а когато се прибрах и погледнах старата карта – видях, че мястото е отбелязано със знак за паметник. Сега пътят до дървото е зарасл с борови дървета, но дори само преди 20 години Оброчното Дърво се личеше отдалече. Ще се върна тук да потърся кръста още веднъж.
Следващите два километра, южно от рида и върхове Шуша и Кравя бяха най-трудните, най-неприятните, но сега, няколко дена след разходката, разбрах, че са били и най-интересните.
Освен изсъхналите и падналите борчета, проблемът в горите на Искърския Пролом е комплексен – през зимата 2021-ва година имаше обледяване на дървета в следствие на тежък мокър сняг, който почупи огромно количество дървета и така много от пътеките и черни пътища станаха много трудно проходими. Боровите дървета затрупаха стария път от Зли Дол посока Издремец и трябваше да минавам над, под и заобикаляйки падналите дървета. Понякога скачах от един изсъхнал и паднал бор върху другия, което не беше никак умно. Но този път, историческият път, с Дуварите, които не свършваха през цялото време ще го запомня. Ще ми се да съм го видял преди дори 10-15 години, да оценя тези дувари без толкова много гора наоколо и най-вече падналите дървета. Наистина, имаше километри огради от камъни. Колко много труд. Тук пък защо да не спомена за населението на това чудно планинско село – Желен в периода на неговото развитие, а както съм писал много пъти, тези села, въпреки, че имат стотици години история, имаха един много къс период, когато наистина се развиваха много – от Освобождението до Колективизацията (точно в Желен, Лесковдол и Бов нямаше “Колективизация през 1958-ма, а “Одържавяване” няколко години след това).
1881-ва година – 495 жители
1900-на година – 664 жители
1910-та година – 735 жители
1920-та година – 827 жители
1934-та година – 1072 жители
1941-ва година – 1255 жители
(в сравнение – съседното Церово имаше 1136 жители през 1941-ва, Лесковдол – 835 човека, Бов – 1542 жители).
1965-та година – 858 човека и 1985-та – 340 човека. Сега в селото има 206 регистрирани жители. Дуварите, обаче, ще стоят така и след сто години.
Трудната част беше свършила и вече бях в землището на село Лесковдол, над махалата Средно Бърдо, затрупаната част на пътя беше зад мен, вече имаше гледка към връх Издремец.
Юго-източно от връх Градище видях китка от вековни дървета сред млада гора и моят Оброко-Радар започна да издава звуци като металодетектор. Отбих се до китката – но не открих нищо, но само на 50-70 метра източно от китката видях Лесковдолския Оброчен Кръст Света Троица, пак от 1920-те години.
Мястото за събор и курбан, обаче, беше на около 150-200 метра северно от Кръста, а този череп на овца край Оброчното място не е резултат на откраднато животно от местните вълци, а най-вероятно останал след курбана на Света Троица.
Мястото за събор е на долната снимка, до голяма ливада.
След Оброчното място излязох на познатите от предишните приключения места. Бях в местност Припоро над Лесковдол. От тук бих могъл да отида до Гара Бов – на северо-запад през връх Зорилица и махала Стръмол или до Церово през Църни Камък. На юго-изток – за Реброво или Томпсън през Кръстец. Но моят маршрут този път беше за връх Издремец, пряко към билото – на изток.
Оброчното място в местност Припоро състои от три оброчни кръста от различни периоди, но само един от тях – от 1924-та година е здрав. Другите два са счупени и стоят до “новия” кръст. За разлика от предишните два кръста – на този няма информация за светеца, но пък има точната дата – 1924-та година, изписано на необичайно място – в горната част, разделена на две между рисунката на кръст. Както и при Света Троица, така и тук мястото за събор е сравнително далече от Кръста. Сред китка вековни дървета юго-източно от кръста. Оброкът се поддържа.
След местността Припоро започна може би най-стръмната част на прехода, към билото на Стара Планина между върхове Лиляка и Издремец. От 1100 метра при Оброчния кръст до 1493 за по-малко от 3 км. От билото има гледки във всички посоки – към планина Понор на долната снимка.
Към първата част на маршрута при рида с връх Кравя.
Към върхове Козница и Чукава.
Връх Издремец или по-правилно връх Изремец, без Д. Буква “Д” беше вмъкната в името на върха някога през втората половина на 20-ти век, а във всичките източници и карти от преди 1950-те, името се изписва без Д, така че в следващата част на пътеписа ще пиша правилното име на върха.
Дуварите на Желенскте животновъди свършиха, Лесковдолските Оброци също, но и това място, на билото на Стара Планина край маршрута Ком-Емине е пълно с история. Тук минаваше Римски Път, следи от който все още се личат край Бовската махала Ключо, северно от върха има и следи от римско рударство. Една година преди тази разходка и аз бях открил нещо интересно край върха и този път исках да го проуча по-обстойно.
Умираща борова гора на връх Изремец.
Флаг на върха.
Юго-западно от върха, край нов черен път за сечището до връх Изремец видях основи на стари постройки.
На никакви карти, нито от 1880-те, нито от 20-ти век, в никакви описания на жилища на селата в пролома няма и спомен за постройки на височина 1450 метра при връх Изремец.
Личи се, че части от основите на сградите бяха счупени по време на работа при сечището, но от кой период могат да бъдат тези зидове? Такива съм виждал на много места в планина Понор при село Осиково (Миланово), както и над Брезе и Сухо Бракьовци. Но там имаше кошари и колиби. Не съм диванен експерт в тази област и археология и не мога да кажа дали тези постройки са на овчарите от изселеното село Трескавец, което някога е било в по-ниското при едноименната река, или са много, много по-стари, въпреки, че все пак не бих ги отнасял към римско време, защото не приличат на това, което съм виждал от този период. Все пак писах в Читалищата на съседните села – Бов, Церово, както и град Своге за да ги питам дали имат информация за тези постройки, които са три на брой, а в западната част на тритте постройки ми се струва, че има още една, скрита под почвата, съдейки по релефа. Тази местност е затрупана с изсъхнали и паднали борови дървета и е трудно да се разбере мащабът на “селището”.
От скалите “Ушите” северо-западно от върха има гледка, която аз предпочитам пред гледките от върха. Вижда се землището на Бов, не смея да кажа, че е изцяло проучено от мен, колкото много и да съм обикалял през земите на селото, винаги откривам нещо ново. Зад връх Яворец се крие Лакатник – част от маршрута ми, виждат се и езерата при хижа Тръстеная. Кобилини Стени във Врачанския Балкан.
След върха и скалите следва добре познатата част от маршрута – край ферма Чемерник и хижа Тръстеная. В тази местност при границите на села Бов и Лакатник има 4 Оброчни Кръста – при фермата, западно от фермата, до махала Ключо край Римския Път, както и при хижа Тръстеная. Не ги качвам в този маршрут, защото съм ги снимал много пъти, могат да се видят на моята карта. Това място е част от много маршрути, тук е кръстопът. Този път не съм минал край хижа Тръстеная, а продължих до Лакатник по маршрута на Ком-Емине, отклонявайки се по римския път при средното езеро.
За пръв път минах по маршрута на Ком-Емине от хижата до Лакатник, исках да запълня празното място на моята карта, все пак обичам по-малко посещавани места, а тази Пътека е доста популярна и по тази причина не минавам по нея. От хижа Тръстеная до Гара Лакатник бих могъл да продължа по-заобиколно през връх Ручева Глава, но не мисля, че щеше да ми стигне светлата част на деня за това приключение. Слизане към спирка Пролет при село Габровница пък е вариант.
Райското място, на което преди стотиици (хиляди?) години хората са избрали да живеят и което сега се казва Лакатник е сякаш създадено за животновъди. Огромни пасища, достатъчни за толкова хора, колкото са живяли тук в периода на най-голямото развитие на селото – 1930-1940-те години – 2276 човека. Тогава Лакатник не беше само селото с най-голямото население в Пролома, но и селото с най-голямото землище в Искърския Пролом – 56 кв.км. , преди отделянето на махалите в отделни села – Гара Лакатник, Левище, Габровница.
Скелети на административни постройки в ценъра на селото и разрушените постройки от ТКЗСта на бившите пасища в землището на селото напомнят за другия период от селото – 1944-та – 1989-та години, за който ще спестя думи.
На входа на селото, или в моя случай на изхода, източно от връх Куленица се намира един от Оброчните Кръстове на Лакатник. Срам ме е, но имам само 6 Оброчни Места от Лакатник на карата ми, а те трябва да са доста повече.
Курбан се прави на „Вторта Петдесетница” – първата неделя след Петдесетница – Вси светии – Пресвета. Каменният кръст е с височина 1,40 м и ширина на раменете 0,55 м. „Място на старите гробища се наричало Пресветица. Имаше запазен каменен кръст. Този кръст се измести извън селото до пътя за Гара Лакатник. Това място се нарича Балинов гроб. На този кръст, като на оброк, на Пресветата се прави курбан за здраве.” (Кръстю Балкански. История на село Лакатник. София, 2004).
Според местно предание това е гроб на някакъв престъпник, крадец или на врач, лечител. На оброка се прави при продължителна суша и обред за дъжд, наречен от местните „Вай дуду”. „Научих историята, че гробищата са били под селото, но селото се разраства и ги изместват вече – там се заселват. А тоя гроб е бил извън гробищата, защото е бил на некакъв разбойник ли е, крадец ли бил, убили ли са го, но легендата е, че по обичаите не може да бъде погребан вътре и извън гробищата бил погребан. „Бал” на турски е „мед” – мед ли е крадял или Медаров е била фамилията му – не мога да ви кажа, но така или иначе този гроб остава последен и тия Ценовци го изнасят и го поставят там и почва да се дава на него курбан. Като там, на тоя гроб – тоя човек е притежавал и некакви качества и хората са го уважавали, въпреки неговото минало.Млади момиченца са ходели и са пеели песен там около него: „Вай, дуду, вай дуду, дай Боже, дъжд, да се роди ръж!” И така – правили са още в селото молебени на гроба на тоа човек и после, костите не са му пренесени сигурно, тука е пренесен и оставен (кръста), но се още се нарича „балинов гроб” и до днеска. И курбан – възобновен и си се дава курбан”. (lakatnik.info)
След Оброчището “Балинов Гроб”, на 800 метра по пътя посока Гара Лактник има още едно Оброчище, със съвременен кръст, който има на картата ми от друга разходка – Св. Илия. След този Кръст реших да не слизам до Гара Лакатник по маршрута на Ком-Емине, а да завия на юг и през махала Ракьов Рог да стигна до селото заобиколно – през рудник Венеца.
Махалата е обитавана, асфалтовият път от Гара Лакатник до Лакатник поддържа живот и в тези махали между двете села, някога едно голямо село.
След приятната махала попаднах в “индустриалната” част на Гара Лакатник, ако това е правилната дума. Това, което не бях предвидил е, че от Гара Лакатник до рудник “Венец” има асфалтов път, така че последните пет (5) километра до гарата бяха по асфалт.
Сградите при изоставения рудник са “обезкостени”, от петте постройки остана само една, а край пътя имаше множество малки сметища.
Заобикаляйки сградите на рудника по асфалтовия път, на завоя под сградите усетих студ, ама наистина студ, все едно температурата падна с поне 10 градуса. Обърнах се и видях една от изоставените мини на рудник “Венец”. Природата връща своето и вече почти не се личат другите части от рудника, табаните и т.н., но тунелът ще е тук още много години.
Мястото има нов жив – като сметище.
Но пътят от рудника до Гара Лакатник не е само сметище и грозни гледки, край пътя има няколко стари къщи, строени на някога хубави, макар че стръмни, места, на южен склон над река Ковайски Дол.
Разбрах, че много повече съм гледал към Гара Лакатник, отколкото съм минавал през самото село. Този път влязох в селото от южния му край, където къщите, както и в село Гара Бов, са строени на много стръмен склон над река Искър и ЖП Линията, историята тук е същата – места, които не са били обитавани започнаха да се затрояват след прокарването на жп линията през Пролома.
От къщите на Гара Лакатник има хубава гледка към Заноге, Губислав и Осиково.
Аз се връщах от чудесна разходка, а местните жители се връщаха от съседните градове – Своге, Мездра или София от работа. Гара Лакатник е живо село, деца играя на улицата, от дворовете лаят кучета, а хоратата те поздравяват.
Предишният пътепис:
от Батулия до училището на Кръстец и връх Джуренец
Следващият пътепис:
от Левище до Гара Лакатник през Очиндол, Кобилини Стени и Старо Село