зимен залез и нощ на връх Сърбеница в планина Понор
Планина Понор. Успях да проуча доста от красотите на този дял на Западна Стара Планина по време на разходките ми, но и цял живот няма да ми стигне, за да проуча всичко. Все пак планината не е само това, което е отгоре – целият район е карстов и пещерите тук нямат аналог в България, а проучването им продължава, но няма да е от мен – аз оставам над повърхността. В старите пътеводители отбелязван като първенецът на планината – връх Сърбеница се намира южно от понорско-искърскодефиленското село Зимевица, издига се на 1482 метра надморска височина, но короната в планина Понор е на връх Равно Буче (1499м.н.в.), който е северно от село Сухо Бракьовци (сега просто Бракьовци). Връх Сърбеница остава първенецът на голямото възвишение на планината между селата Заселе, Зимевица, Загъжене (сега с неправилното име Добравица) и Меча Поляна – за мен това е отделна планина, възвишението се издига над по-ниските части на планината, в повечето места е труднодостъпно поради дългите и високите скални венци. Някога ливадите тук са били високо-планински пасища за хиляди животни на хората от селата.
Много пъти съм се качвал на връх Сърбеница, от който има чудесна гледка на 360 градуса. Вижда се централното било на Стара Планина – връх Ком, Тодорини Кукли. Вижда се Врачанския Балкан и Кобилини Стени. Голема планина – Издремец, Чукава, дори Ржана и връх Козница. При хубавото време се вижда Рила и Витоша на юг. Да минеш по скалния венец от Сърбница посока изток – към Драгоданица е хубаво изживяване. Този връх крие много красоти, но не съм го виждал зимно, а най-важното – не съм снимал на върха по време на залез или изгрев. Реших да оправя тази грешка и да се кача до върха в най-студения ден на зима 2021, когато прогнозата за Зимевица за през нощта беше за минус 12 градуса. Имах наивна идея да нощувам горе, както правих на връх Була, но при доста по-меки зимни условия.
Последните години зимите са такива, че ако искаш да снимаш някое не толкова високо място със сняг – трябва да е много студено. Или е студ и минус 15, или става плюс 15 и няма и следа от снега. Няколко дена преди тези снимки бях в планина Понор, на Каишов връх, когато беше плюс 18! Разбира се, няколко дена след тези снимки пак стана плюс 15, така че прозорецът за снимки беше много малък.
За разлика от пътеписите ми от по 20-30 км от блога за Искърския Пролом, този път не правих разходка/преход – отивах да снимам. За да не ходя много с палатка, спалния чувал и други тежки неща, стигнах с кола до Зимевица, от където до върха има само два километра и около 400 метра денивелация. Достъп до върха, обаче, е “таен” – минава се през скалния венец, след каптажа на малка река, даваща вода на селото.
Още от селото тръгнах по следите на лисица, по която, най-вероятно, те слизат до къщите за да откраднат някоя кокошка или нещо друго за ядене. Вървях по следите чак до скалния венец. Писал съм го много пъти, зима е любимият ми сезон за снимки и за планиина – как да не я обичаш, като виждаш, колко много жители има в горите! Навсякъде имаше следи от лисици, чакали, вълци, глигани, сърни и зайци.
Когато стигнах до върха, усещах студа доста повече, от колкото ми се искаше. 400 метра денивелация не са много, но за да снимам на минус 10 трябва да съм сух. Като винаги, започна събличане, няколко секунди без никакви дрехи и после бързо обличане. Това съм го правил на толкова места, в студ и сняг, че си имам система, стига някое диво животно да не ме изненада докато съм гол и, разбира се, да няма силен вятър. Докато се обличах, мокрите дрехи станаха на камък. Студът ги е замразил и тениската ми можах да използвам като лопата – стана толкова твърда. Със сигурност не беше минус 2-3 градуса, а доста по-студено.
Водата в раницата замръзна. Реших, че няма да оставам за нощувка.
Залезът беше от безоблачните, а скалният венец при върха е ограден от гора – която беше гола, без никакъв сняг по клоните, а значи – черна на снимки, което доста намали моите възможности за снимки.
Основната причина да се кача до върха беше гледката на север – към село Зимевица и махалите, които исках да снимам нощно. В горния десния ъгъл се виждат и светлините от любимото село Осиково (неправилното му име е Миланово) във Врачанския Балкан. Бях доволен, че бях на това място в такъв момент, в този студ. Едва ли някога пак ще се кача на този връх в такива условия.
Докато оправях раницата, сложих фотоапарата да снима в посока юг – към София. От върха добре се виждаха светлините на ски-пистата на Витоша, а светлинното замърсяване от града стига и до тук.
Стана тъмно и бях готов за връщане. Изкачването не беше много лесно заради снега, който на места липсваше – а на други беше дълбок над коляно, а на слизането беше по-лесно и , разбира се, по-бързо, като най-притеснителното беше слизането по тайното място през скалния венец, все пак камъните и тревата бяха покрити със хлъзгав сняг. Връщането през зимата е лесно – хем по-бързо, защото се пързаляш по снега, хем няма объркване – следите ми, единствените следи на човек, се виждаха добре и нямаше как да се отклоня от пътеката. В село Зимевица, на около 1000 метра надморска височина, термометърът в колата ми показваше минус 11, в 19:30 часа, а значи, че нямам причина да съжалявам, че не останах горе за нощува – кой знае до колко паднаха температурите през нощта.
Пътепис от една разходка в планина Понор през Столо, Препасница и връх Сърбеница може да видите тук – от Искрец до Гара Бов през Столо.
