от Луково до Турската Могила и Гола Глава и обратно
много къс – само 12 км маршрут в Софийската планина от завоя от главния път София – Мездра при село Луково (под бившето училище) – река Луковски Дол – махала Дупката (Луково) – махала Полените (Луково) – махала Турската Могила (Луково) – връх Гърмотилица – местност Църови Страги – Ловна Хижа – махала Гола Глава (Луково) – връх Гола Глава – местност Промката – връх Краковишка Чукла – махала Църо – махала Дупката – река Луковски Дол и чешмата
Снимките са направени с телефон. GPS трак също е записан с телефон.
Разстояние: 12 км
Денивелация: около 700 метра
Изоставени Махали със стари къщи: Да (Гола Глава, Турската Могила, Ачанова Преслоп)
Обитавани Махали: Да (в ниските части)
Оброчни Кръстове : 3
Транспорт: БДЖ или кола
Видеопътепис от лято 2024:
Фотопътепис: зима 2017
След стотици километри изминати по планините край Искърския Пролом има едно място, което ще е завинаги в сърцето ми – махала Турската Могила над Луково. Причината за мен е ясна, махалата беше сред най- първите ми места от пролома, които видях и беше първа подобна стара махала, която съм виждал, още през зимата 2008-2009. Когато не си обикалял много, не си виждал много от природните красоти, тези обикновени места ти стават любими, а понеже са от пъврите, така и остават, просто защото ги свързваш с едно друго време.
Този маршрут, въпреки, че ми е любим, щеше да остане неописан – къс е, само 12 км, минава през любимите ми места, но описвам предимно дълги, поне 20 км маршрути. Защо този е изключение? Защото открих нещо асболютно уникално за мен – книга ИЗВЕСТИЯ НА БЪЛГАРСКОТО ГЕОГРАФСКО ДРУЖЕСТВО (pdf) от 1940-та година, в която има много информация за историята на селото, а и още нещо по-впечатляащо – СНИМКИ НА МАХАЛИТЕ! Останах без думи от изненадата, направо подарък за мен, трудно е да опиша удоволствието да видя стари снимки на тези места, които НИКОГА не съм мечтал да видя! Снимка на Турската Могила от 1940! Цяло Луково над река Луковски Дол ! И още други.
Този кръгов маршрут правя достатъчно редовно, а по-важно – отдавна, повече от 10 години. Започва и свършва в Луково, точно до старото училище, ако съм с кола, но лесно може да е от Гара Реброво до Гара Луково, както го правих няколко пъти, но нямам записан GPS трак. Този маршрут обичам да правя през зима, а понеже във влакове през зимата е плюс 30, а навън може да е минус 10, предпочитам да съм с кола.
Релефът на планината над Луково е във форма на подкова, с “отворената” част гледаща на запад, това прави мястото удобно за кръгов маршрут.
Паркирам при една чешма до река Луковски Дол, в начало на селото след завоя от главния път от София за Мездра през Дефилето. Паркирайки там, спестявам депресията от двора на бившето училище на Луково. То се намира точно над чешмата, в началото на изкачването от главния път за махалите на Луково. Дворът на бившето училище е превърнат в кучкарник, сигурно с добра цел, но освен, че от него се чува лаят на безброй кучета, край него обикалят множество други, лошото е, че редовна гледка до оградата е да видиш няколко изхвърлени малки кученца от жителите на съседните села. Това се превърна в ужасен навик за “хора” от съседните села. Тази местност, близо до устието на река Луковски Дол и река Искър има специално място в историята на селото:
От книгата: До края на 18 векъ, селото е било разположено непосръдствено до вливането на Луковския долъ въ р. Искъръ, гдето днесъ е построено новото училище. Въ края на 18 и началото. на 19 въкъ, по време на размирната Кърджалийска епоха, селото е било премъстено на около 1 клм. навътре по дола, за да се запази отъ набъгитъ на кърджалии и даалии.
Паркирайки до чешмата, още след излизането от колата оставам с намалено количество гранули – обикновено към мен идват 5-7 кучета, храня ги и бързам по пътеката край реката. На север от реката – тоест южните склонове са места на бившите махали, сегашните вилни зони, а от юг – тоест северните склонове са обитавани отскоро (тук са построени вили през втората половина на 20ти век).
От книгата: Интересно е да се отбележи факта, че всички почти обърнати къмъ северъ склонове са заети отъ дъбови и отчасти букови гори, а по припечнитъ, обърнати на югъ склонове са разположени колибитъ тамъ са и технитъ ниви.
Нагоре вече е спокойно, излизам на пътя и след около километър съм при река Сърчарски Дол, завивам на юг по пътя край реката, край стари вили на махала Дупката и продължавам посока махала Полените. Тези места са обитавани и не само сезонно, тук има къщи с постоянни жители. След последните къщи на Полените започва спокойствието. Вече съм в планината. Преди до дойдат ловджиите и да нарушат пресния сняг с техните джипове, мога да се насладя на следите на животните – зайци, лисици, вълци, глигани и сърни.
Излизам на махала Турската Могила – това е правилното й име, не Турската Махала, точно Турската Могила (както и съседният връх). Колко пъти съм бил тук, а се оказа, че почти нямам снимки на тази махала. Това беше първата ми стара махала, която съм виждал. Усещането няма да го забравя. Зима 2009, след мъглата край Гола Глава и другата част на маршрута (правих го в обратната от описаната тук посока) се озовах сред тези къщи. Вече съм минал през десетки такива махали, но тази остава в сърцето ми.
Тази махала е била на това място от стотици години, от преди Освобождението и след това.
От книгата: Въ единъ турски кадийски дефтеръ отъ 1683/1684 год. покрай другите изброени села отъ Софийско се споменува и с. Луково. Самиятъ фактъ, че селото е споменато презъ тази година ни дава основание да твърдимъ, че то е съществувало вече на това си мъсто още преди това. Кога е възникнало селото за сега съ положителность нищо не може да се каже. Може само да се предполага, че то, както и нъкои други села въ Искърския проломъ, тръбва да са били основани вече преди идването на турцитъ, твърде въроятно презъ Второто българско царство. Петъръ Миятевъ правилно забелязва, че селищнитъ имена, които се срещатъ въ поменатия кадийски дефтеръ иматъ български произходъ, което значи, че тия села са съществували още преди покоряването на България отъ турцитъ .
Така, землището на Луково някога включваше всички махали от източната страна на река Искър от сегашните населени места Владо Тричков, Ромча, Луково и Томпсън. Изброените сегашните села са съставени както от възникналите след построяването на ЖП линия нови махали, така и от старите махали на Луково и Церецел. Така сегашните махали и вилни зони на Томпсън, чак до Бабул, почти до река Градешница, тоест от източната част, бяха към Луково, сегашното село Томпсън е ново за Искърския Пролом – то е съставено от махалите на Луково от изток и Церецел от запад.
Махалата се намира между върхове Турската Могила и Гърмотилица, на поляна, от нея има пътеки към Ромча и Владо Тричков. През 1940-та година в махалата имаше 7 домакинства, второ по големина от всичките в Луково. Според информация на големия Искърския краевед, махалата е била единствената по целия пролом, където са живяли Турци преди Освобождението, те, както и почти всички по дефилето, бяха животновъди. След Освобождението напуснаха махалата, тя беше заселена от Българи. Но, както и навсякъде по високите части, и тази махала отдавна е мъртва, но къщите са здрави, в тях има различни неща, като завивки или бутилки, които показват, че някой е нощувал тук сравнително скоро, най-вероятно дървосекачи.
От другата страна на връх Гърмотилица е оброчното място на махалата (и съседната). Въпреки името й – Турската Махала, оброкът вече от друго време, когато в нея са живяли Българи. Край кръста има навес за събор, но не съм виждал никакви признаци оброкът да се поддържа.
Следва следващата махала на Луково, много специална, защото в нея, на около 940 метра надморска височина, до някъде 2015-2016-та година имаше постоянно живущ човек. От къщата има гледки във всички посоки, от прозорците на къщата се виждат (нощем) светлините на София, а пък хора са живяли на това място още когато от това място нямаше как да се видят “светлините на София” – когато в бъдещата столица са живяли по-малко от 20 000 човека.
Както съобщава единствената подобна табела от всички села на пролома от Нови Искър до Мездра, на това място, край връх Гола Глава, през 1850-та година се засели и живя Георги Младенов Бачов. Бачова Махала? Не – според информацията в книгата от 1940г. махаата се казваше Ачанова Преслоп. Табелата информира , че махалата беше дом на двата сина на Георги – Тодор и Милан, всеки с по 6 деца. Интересното е липсата на имената на жените… А пък точно жена беше последният жител на махалата. Виждал съм я последно през 2015-та година, не съм минавал по тези места няколко години и през 2018-та мястото вече беше изоставено.
Историята на тази махала е същата, както и на съседните. Най-вероятно на това място, във втората половина на 19-ти век Георги Бачов е имал “държава” – колиба и земя, където е отглеждал животните, но семейството му оставаше в основното село. След Освобождението цялото семейство се премества тук, а после, когато децата стават по-големи, те се отделят в съседни къщи, така махалата се разраства.
От книгата: Щомъ избъrали турцитъ, мъстното население почувствувало се свободно отъ всъкакви наредби, изоставя селото и се пръска по своитъ държави. Купното село въ продължение на около 4-5 години следъ Освобождението запустява. Слабитъ жилища съ сламени покриви, неизползувани и неподкрепяни отъ никого се разрушаватъ твърде бързо и отъ купното село въ скоро време не остава никаква следа. Затова пъкъ на мъстото на старитъ държави изниква новата поселищна форма – отдълниятъ дворъ. Името държава заедно съ пръскането на селото изгубва своето истинско значение. Тя не е вече владение на едно домакинство, което живее постоянно въ селото и владее този или нъколко такива имоти. Държавата става постоянното местожителство на домакинството и се превръща въ селище или домъ, където се пренася цялата стопанска и животна дейность на членовете на това домакинство. По всички онъзи места, където преди Освобождението на България е имало държави се създаватъ такива отделни дворове.
Съ течение на времето обаче, чрезъ подълба между отдълните братя, отделниятъ дворъ се превръща въ група дворове въ колиби или м а х а л и. Всяка колиба има своето име, а една група колиби носятъ едно общо сборно име – името на мeстностьта въ която се намиратъ (напр. Ромча, Орничето, Страньето и пр.).
Процесътъ на пръскането не е прекъсналъ и до днесъ (1940, през 2020 всичко е мъртво). Наблюдаватъ се случаи и презъ последните години на създаване на отдълни дворове чрезъ отдъляне на някои отъ синовете и заселването имъ по по-отдалеченитъ имоти. Колибитъ следователно отъ своя страна вследствие на подълбата се уголемяватъ, единичнитъ дворове се превръщатъ въ колиби, а продължаватъ да се създаватъ и нови единични дворове. Тенденцията обаче, е къмъ намаляване на отделните дворове и заместването имъ съ колиби. Тъсно преди Освобождението, чрезъ разпитване на стари люде, можахме да установимъ 41 държави, които следъ Освобождението са се превърнали въ отдълни дворове. Днесъ можемъ да наброимъ само 13 отдълни двора, пръснати по цълото селско землище. Отъ 30 домакинства преди Освобождението днесъ (1940) с. Луково има 165 домакинства (1076 ж.).
Всякаква тенденция къмъ сгрупиранъ животъ, къмъ създаване на едно купно селище на мястото на старото купно село днесъ липсва. Причините затова са най-главно стопански. Полскиятъ имотъ е събранъ около отделните колиби и по-лесно се обработва. По-удобно става така също отглеждането на добитъка, по-лесно изхранването му, както и по-лесно се извършва гноенето (торенето) на нивите. Отъ друга страна и гората се много по-лесно използува за хранене на добитъка, за палене на въглища и за горене. Стопанските причини следователно, обусловени отъ особената морфология на терена създаватъ главните предпоставки за пръснатия животъ, който въ случая се явява най-пригоденъ.
Край махалата има извор, а на няколко минути от нея и друга стара къща – хижа “Ловна Среща”, но това беше вторият и последният живот на някога обикновената къща на животновъдите от Луково, която беше към махалата Ачанова Преслоп и тук е живял някой от рода на Георги Бачов. Къде ли са сега наследниците на тези земи и къщи? Всяко домакинство имаше толкова много деца, че пра-правнуците на тези хора може да има по най-различните места на планетата.
Има и други подобни “променин на статута” на къщите, които намериха втори живот след като махалите са били изоставени. Така постройка за учители от махала Раешка на Манастирище стана Ловен Заслон, а няколко стари училища станаха туристически хижи – в махала Лескова (хижа Лескова – работи), Буковец (хижа Буковец – разрушава се), Войнишка Махала на село Манастирище (хижа Родни Балкани – разрушава се), няма да има трети живот за тези постройки.
След ловната хижа следва кръстопът, на северо-запад може да се върне до ниската част на Луково през махала Сърце, на юго-изток може да се продължи до някое от Софийските села в подножието на Софийската планина – Подгумер, Локорско и т.н., а пък може да се стигне и чак до връх Мургаш. На юго-изток, към връх Вишина Чука са и другите (вече несъществуващи) махали на Луково – Локви и Вишин Камък. От тези махали не остана нищо, а на мястото на махала Вишин Камън има партизански паметник, от съвсем друга история на тези места.
Моят маршрут е на север, към връх Гола Глава (ударението е на първото А). Но на изток от върха има едноименната махала, която също отдавна е изоставена и е интересна. От махалата се виждат върховете на отсрещното рид на планината като Завидов Рът и други, които вече не са в землището на Луково, то свършва при река Салтарски Дол, а после минава по един от притоците на тази река през връх Краковишка Чукла, отделяйки Луково от Батулия.
Махала Гола Глава. Махалата се намира от източната страна на връх Гола Глава, докато основната част на къщите и махалите на Луково е от западната страна на върха. Това не е последната махала на селото, по-ниско, над реката Салтарски Дол има още махала Ечемище, от която има запазени няколко къщи, а пък намираща се над река Салтарски Дол, на север от Ечемище махала Салтар (Солтар) вече е към Батулия.
Историята на махалите на селата от Искърския Пролом са еднакви от Луково до Бов, от Брезе до Осиково и т.н. Говоря за периода след Освобождението, когато хората започнаха масово да се преселват по местата на колибите си, където до преди Освобождението нямаха право да живеят целите семейства, а само по един човек, който се грижеше за животните. Такава е и историята на махалите до Гола Глава. Ето по-подробно:
От книгата (дълго е, но за мен е много интересно): За поселищно-географския развой на селото голъмо значение иматъ създалитъ се съ течение на времето кошари, които, още преди Освобождението тръбва да се разглеждатъ като нераздълна часть отъ него. Лукавци се занимавали нъкога главно съ скотовъдство. Първоначално, за тая своя стопанска дейность, пастиритъ изкарвали сутринь добитъка си въ близката околность на селото, а вечерь. го закарвали отново тамъ.
По-късно, когато населението се увеличило, а заедно съ него и отглежданиятъ добитъкъ, намирането на паша започнало да става по-трудно. Това е принуждавало пастиритъ да търсятъ нови удобни мъста за паша, които често са били доста отдалечени отъ селото, та връщането вечерь, и другата работа свързана съ добитъка, взели да се затрудняватъ. За да се избъгне това, за подслонъ на добитъка и на пастиря, се е налагало да се строятъ кошари. Първитъ кошари били построени естественно по близкитъ надъ селото склонове и височини, обикновено тамъ гдето са били нивитъ на отдълнитъ семейства .
По този начинъ тъзи ниви са могли да бъдатъ и по лесно торени. Съ увеличаване още повече на населението и новитъ мъста за пасене на добитъка са започнали да се указватъ недостатъчни. Нъкои отъ пастиритъ полека лека се отзовавали още понадалечъ отъ селото, намирали са нови удобни мъста и тамъ по същия начинъ са изниквали кошари. Този процесъ е продължавалъ до тогава, докато са били установени окончателно границитъ на селското землище. Съ течение на времето гората и земята около по-късно построенитъ кошари е ставала лична собственость. Така създаденитъ кошари са служили само за подслонъ на добитъка и на пастиря. Този последниятъ, натоваренъ изключително съ задачата да пасе и гледа добитъка се е отлъчвалъ отъ семейството си, което е оставало и живъело постоянно въ село. Пастирътъ е получавалъ храна отъ дома си, а за по-продължително време съ своитъ си е могълъ да се събере само на по-голъми праздници, като Гергьовдень, Великдень и пр.
Тъй като почти всяко едно домакинство, освенъ къщата си въ село е имало и кошара (съ полски имотъ) извънъ него, която е била д ъ р ж а н а, въ смисъль в л а д я н а, то тъзи кошари, възникнали по такива чисто стопански причини са добили полека лека прозвището »държа в а”, наименование твърде разпространено около Освобождението помежду населението отъ дветъ страни на Искърския проломъ. Всъка държава постепенно се е обособявала въ една малка стопанска единица, гдето фактически е била пренасяна почти цълата стопанска дейность на отделното домакинство (скотовъдство, земедълие и вжглищарство).
Кошарите са носили, както се вижда само имената на местностите въ които са били построявани. Имената са следователно топонимии, а не патронимни единъ фактъ който показва, че държавите първоначално са били строени само като помощни стопански сгради, гдето се е nодслонявалъ добитъкътъ и е живелъ пастира; тамъ не са се презаселвали цели домакинства наведнажъ. Всички останали членове на семейството са продължавали да живеятъ въ купното село. Следователно главниятъ домъ е оставалъ въ селото, а кошарата заедно съ полските имоти около нея е била само единъ имотъ,който се е държалъ (владялъ) отъ стопанина – била е една държава.
Големите растояния обаче до държавите и неудобствата, които произхождатъ отъ това за членовете на домакинствата, като губене на време всеки денъ за отиване и връщане. изморяване, снабдяване на пастира съ храна, помагане при неговата работа, най-после самата психологическа необходимость на пастира да живее въ по-голяма близость съ домашните си, съ течение на времето са станали причина щото някои отъ членовете на домакинствата да останатъ да живеятъ за известно време на държавата. Така се започва едно nръскане отъ купното село.
Този процесъ на пръскане е билъ вече достатъчно назрълъ няколко десятки години преди Освобождението, но той е билъ спъванъ изкуствено отъ турската държавнна власть. Било е забранено да се изоставятъ и разтурятъ къщите въ селото. Това последното е било правено съ цель: 1. да има къде турците да отсъдатъ при преминаването презъ селото, 2. по лесно да могатъ да се събиратъ данъците и 3 да не могатъ да се укриватъ и снабдяватъ лесно съ храна българскитъ четници и бунтовници. Самитъ тъзи мърки отъ страна на турската държавна власть вече много ясно говорятъ за една тенденция у населението къмъ разпръскване на първоначалното купно селище още преди Освобождението.
Съ течение на времето освенъ чисто стопанскитъ причини за пръскане на купното село се явяватъ и демографски причини. Броятъ на членоветъ на домакинствата се е увеличава, а притъсненото мъсто върху което е било построено селото не е позволявало прекомърно увеличаване броя на сградитъ. Следъ като процесътъ на пръскането е билъ вече така назрълъ, необходимо е било само да се премахне пречката, която е задържала пръскането, а това е била турската държавна власть. Съ Освобождението на България тази пречка се премахва и поселищниятъ развой на селото взема своя нормаленъ ходъ. (източник pdf)
Описаното горе, за развитието на селото беше актуално до 1950-те години, до преди колективизацията, когато селата, разпръснати по големи землища, започнаха пак да се смаляват и хората напуснаха махалите. Така натуралното развитие на селата беше спряно завинаги. Така се получи, че историята на селото е “кръгова”. След развитието и разширението на селото от годините след Освобождението продолжило точно до Колективизацията, сега, както и в годините на Турското Робство, селото пак е концентрирано предимно на малка площ, а по-отдалечените махали са изоставени.
Специално за махала Гола Глава, краеведът на Искърския Пролом, познаващ тези места, когато по махалите все още имаше хора, е написал тъжна история на един от жителите на махалата. Историята е на един човек, но всъщност описва историята на всички села на пролома, обединени от хиляди такива истории.
Изкачих връх Гола Глава от махалата, но подминах оброка на махалата. Всъщност съм го намирал преди много години, случайно, но не съм снимал. Тогава не се интересувах от оброците и за мен това беше просто дървен кръст, както и съседният – при Елонкова Чукла, сега в снега не го открих.
От върха се слиза до местност премката, между върховете Гола Глава и Краковишка Чукла, тя се намира над махала Гарван, една от най-старите на Луково. Над махалата е втората Ловна Хижа на маршрута. След нея връх Краковишка Чукла може да се подмине по черен път, пряко към махала Церо (Църо). Връх Краковишка Чукла няма панорамни гледки, така че изкачването му за мен е толкова, колкото да има повече изкачване за разходка. От Гола Глава, обаче, има хубави гледки.
Слизайки от Краковишка Чукла. Вижда се билото с Еленкова Чукла, разделящо Батулийското землище и Луковското. До връх Еленкова Чукла има дървен оброк, едва забележим, както и два войнишки паметника, единият – по-старият е в добро състояние, а по-новият, декориран с плочки, разбира се, се разпада. От оброка може да се слезе до Батулия – на север, или до гара Реброво на запад (а после на север).
Слизам на юг към чешмата/училището през махалите от север на река Луковски Дол. Сега е трудно да се разбере къде бяха старите махали от тази страна на селото, целият склон над реката е една голяма махала, състояща от стари къщи и вили. Тук има стотици вили, може би по-голямата част са изоставени. Те се обират, има опожарени къщи (от другата страна на реката, в другите махали). В книгата за Луково тази местност е отбелязана като Орничето, а тя състои от 16 махали. Някога целият този склон беше гол, всичко беше изсечено, сега вече не е така. Ако гледам старата карата, маршрутът ми минава през махали Локвата, Попов Дол и Църо (Церо), като все още могат да се видят старите къщи. Преди години и тук съм срещал последните жители на селото от предишните поколения, за които тези места бяха истински дом, а не вилна зона. Вилното развитие беше тъжен етап от историята на тези земи, които, след като бяха обезлюдени от колективизацията, започнаха да се раздават на хората пак, когато се оказа, че огромни територии стоят празни. Вилната история беше къса, престъпността в района не даде на тези места да се развият като такива.
Разходка свършва така, както започна. С кучета. Колкото по-ниско слизам, толкова по-малко гранули остават в раницата ми, кучета излизат от всякъде. Зима е, прогноза за следващите дни след разходката ми е за минус 15 градуса. Какво ще правят тези животни… на тяхно място ще бъдат изхвърлени нови, а след това и още и още….
През 1881-ва година в Луково са живяли 412 човека (в сравнение – в Своге имаше 453 жители, а в София – 20 501). През 1934-та – 982 човека. Следва много странна информация в документите за преброяване от страната от 1973-та година, в които за Луково, едно от най-старите села от Пролома пише следното – “признато за отделно населено място – 1969-та година. Образувано от населените местности (махали): жп спирка Луково, Орничито, Острият камък, Сърце, Лазар, Гола Глава и Турска Могила от село Реброво”. А пък за село Томпсън пишат следното: “Броено общо със село Владо Тричков през 1956, 1946, 1934 под наименование село Луково”. Същото пише и за Владо Тричков: “броено общо със село Томпсън през 1956, 1946, 1934 под наименование село Луково”. Така бюрократически процедури изтриха история на Луково, а издигнаха на преден план Владо Тричков и Томпсън, несъществуващи до тогава села, съставени от махалите на селата със история от стотици години – Церецел и Луково. Странна работа. И става забавно, хем след Освобождението са описвали всички тези места като Луково, хем само през 1969 са го обявили за село, а пък историята на населението на Луково от преди това са сложили под Владо Тричков. Сега в Луково са регистрирани 267 човека, живущи най-вече в махалите и вилните зони в ниското, край пътя и река Искър.
Снимки от книгата:
Ако обикаляте по тези места, носете гранули за кучета 🙂
Следващият пътепис:
от Реброво до Томпсън през Кръстец
Предишният пътепис: