от Елисейна до Гара Бов през Злидол, Еленов Дол и Бовска Габровница
най-дългата ми разходка из земите на Искърския пролом – от Гара Елисейна – село Зли Дол – местност Цолов Пожар – връх Гърбасица – ловен заслон южно от връх Гърбасица – връх Градо – Лесков Преслоп – Осичена Поляна – махала Бакьова Нива – Еленов Дол централната махала – махала Медов Дол (Еленов Дол) – асфалтов път посока Осеновлак (Осеновлаг) – махала Бовска Габровница (Бов) – местност Чемеринк – махала Ключо (Бов) – изоставените общежития – махала Кръсто – село Бов – екопътека “Под Камико” – Гара Бов
Разстояние: 36 км
Денивелация: около 2000 метра
Изоставени Махали със стари къщи: Да (повечето къщи в Бовска Габровница)
Обитавани Махали: Да (село Злидол, махалите на Еленов Дол, махалите на Бов)
Оброчни Кръстове : 10 (8 Оброчни Места – 6 с по 1 Оброчен Кръст и 2 с по 2 Оброчни Кръста) могат да се видят още поне 8 Оброчни Кръста при леки отклонения близо до маршрута в участъка в землището на Бов (вижте карта)
Транспорт: БДЖ
Тази разходка из селата и махалите край Искърския Пролом мога спокойно да нарека “преход”. Това е най-дългото ми, като километри, като денивелация, а и като време, пешеходното приключение из тези места – 36 км и почти 2000 метра денивелация!
Стигнах с колата до Гара Бов, където хванах влака до Гара Елисейна, може да звучи странно, но исках да направя тази дълга разходка спокойно – без да бързам за влака, защото напоследък БДЖ променя разписанието и последният влак от Гара Бов за София заминава много рано. Така имах на разположение цял ден – стигнах до Гара Елисейна, от където до Гара Бов трябваше да мина през Злидол, да изкача по рида на Ржана Планина посока връх Щадимо (на който се качвах няколко седмици преди това от Оселна), да слезна към река Габровница през Еленов Дол, пак да имам изкачване – този път през Голема Планина и Бовската махала Бовска Габровница, а от там по добре познатите места, през Чемерника и Бов да стигна до Гара Бов. Основната ми цел всъщност беше Бовска Габровница – едно непроучено от мен Бовско място, последната Бовска махала, в която не съм стъпвал, но за това – към края на пътеписа.
Маршрутът започна от гара Елисейна, като гарата обслужва по-скоро вече изоставения Минно-Металургичен комбинат, от колкото селото (бих казал, че по-скоро спирка “Пролет” обслужва Елисейна, от колкото тази гара).
Мината (и фабриката към нея) за черна мед в Елисейна осигуряваха работа за местните (и не само) жители от 1905-та година до 2004-та година, преживя национализацията след 1944-та, но сега остава само като спомен сред местните жители.
От 1999 г. комбинатът работи на загуба, като за 2001 г. годишното производство на черна мед е спаднало на едва 9 хиляди тона. Преди това заводът е произвеждал по 12-13 хиляди тона продукция, която се изнася за Западна Европа. Капацитетът на “Елисейна” е за 14 хиляди тона мед годишно. В момента в завода работят около 500 души. (източник, 2004-та година)
Призракът на фабриката е все още тук. Както в гледките от околните склонове към старата фабрика, където природата започна да си връща своето след 100 години, така и в спомените за живота сред хората от съседните села. Живот, какъвто имаше тук, когато стотици хора са имали стабилна работа. Дали фабриката можеше да работи и сега – не знам, най-вероятно не, но както и по целия свят, където една фабрика осигурява прехраната на почти цял град – така и тук, затварянето й имаше много големи последици за населението тук, а спомените за фабриката ще са живи докато има хора в Зли Дол, Елисейна, Габровница, Оселна и т.н.
Когато се качих от гарата на главния път, по който трябваше да стигна до Злидол, един мъж от крайпътната къща започна да ме подканва да се запознаем. Не отказвам разговор с местните жители, най-вече възрастните, от които понякога мога да науча нещо ново за тези места. По време на тази разходка имах доста такива срещи, тази беше първата. Не казах на човека какъв път ме чака, защо нямаше да ми повярва. Казах му, че ще се кача до връх Щадимо. Мъжът от Елисейна държеше да разменим телефонните номера и дори ми беше звъннал няколко пъти по време на разходката ми.
От гарата до Зли Дол пък имах компания. След разговора с мъжа от къщата, настигнах възрастна жена, с която заедно излязохме от влака. Тя беше дошла от София до старата си къща и с нея имахме приятна беседа докато вървяхме по пътя. От гарата до селото има два маршрута – ние вървяхме по главния път, а в ниското, при реката, по втория маршрут вървеше нейният познат от селото – мъж на средна възраст. Беше рано сутрин, а той се връщаше от нощна смяна от Мездра, единственото съседно населено място, където за него има работа. Още като вървях с жената и говорихме за селото (а и беше време на първите от тритте парламентарни избори на 2021-ва година) чух името “Костов” в никак не положителен контекст, а когато вече бяхме трима, чух името му още няколко пъти в още по-негативен контекст. Няма да пиша дали съм съгласен с тях или не, но мисля, че проблемите идват от доста преди затварянето на фабриката и приватизацията й (а тя пък беше национализирана след 1944-та). Не е моя работа да давам мнение по този въпрос на хората, преживяли такива промени в живота си и живота на техните села, а само ги изслушвам и съжалявам, че хора по тези красиви места трябва да пътуват до съседните градове за да имат възможност за някаква работа, а на мен ми става гузно, когато казвам, че идвам тук на разходка и то в делничен ден.
В началото на селото има съвременен Оброчен Крсът – Рождество Богородично. Други Кръстове на Злидол не съм видял по време на тази разходка.
Разделихме се с моите спътници, които нямаше как да не повлияят на моето настроение и, докато мислех за тях, вече минах през цялото село, което беше толкова малко, че докато се сетих да го снимам, вече бях извън населената му част.
Зли дол е старо българско селище, което е заварено от османските поробители с днешното си име. Среща се в османски документи от XV в. като ленно владение: „Село Излидол с 15 домакинства…“ и в друг документ от 1697 г., също с името Излидол. (източник)
За разлика от истинските (да не обидя Злидолците) планински села, където хората бяха животновъди и където, след ТКЗСиране и одържавяване, населението намаля значително, населението на Зли Дол (или както правилно се изписва – Злидол) всъщност е било най-голямо през 1960-те години – 280 човека, сега в селото има регистрирани 80 човека. Това се обяснява лесно, защото тогава хората в селото работеха или във фабриката на Елисейна или на голямата гара в Зверино.
В южния край на селото местен жител ме покани да видя единствената валявица на селото. За разлика от съседната Оселна, където има 3 или 4 такива съоръжения за пране, тук валявицата е само една (според човека, който ми я показа).
Реката, близо до устието на която с река Искър се намира Злидол се казва… Реката или поне аз не успях да намеря другото й име. По аналогия със съседните села, реката може да се казва Злидолска. Моят маршрут продължаваше край Реката на юг, а след това за кратко на изток – по черен път през отдалечените колиби и самотни коне под връх Гърбасица.
До върха черният път е поддържан и продължава на юг до ловния заслон, с хубава гледка на северо-изток, към края на пролома , а аз след заслона продължих без пътека посока юг, към връх Градо.
От връх Градо вече имаше гледка към голяма част от Ржана Планина и върхове Щадимо, Козница и други. От тук може да се продължи на юг посока Щадимо, а после по рида с връх Нирска Могила да се стигне до Зверино или Оселна, но това беше друг маршрут, който направих няколко седмици преди този. Сега моята цел беше да намеря начин да слезна до Еленов дол без да обикалям до връх Щадимо, защото на картите които гледам няма нито път, нито пътека, която да ме води натам.
Докато вървях от връх Градо на юг и гледах на запад, към землището на любимия Бов и връх Издремец се чудех… дали ще стигна до там… и как? От тук изглеждаха невероятно далече.
Връх Издремец и част от махала Бовска Габровница (голите места в долната част на снимката). До тук трябва да стигна след 2-3 часа.
Излизайки на седловината между Оселна и Еленов Дол – местност Лесков Преслоп, се оглеждах за някоя пътека, която да ме изведе към Еленов Дол – тоест на запад. Имах късмет и открих пътека, която се използва от полудивите коне, които обикалят из Ржана Планина. Така по старата пътека стигнах до местност Осичена Поляна и една отдалечена махала на Еленов Дол.
Бях много доволен, че открих тази пътека и че няма да ми се налага да обикалям през връх Щадимо, който никак не исках да изкачвам пак. Вече бях на исторически места на Еленов дол и разглеждах основи на някоя стара постройка, оглеждах се за оброци.
Разбира се, като винаги в такива ситуации исках да проуча старата махала, която очаквах да е отдавна изоставена, но щом я доближих и чух как започват да лаят няколко кучета веднага обърнах и поех обратно. Такива отдалечени махали с по една къща и много кучета не са подходящи за проучване в повечето ситуации. Кой ходи по тези места? Кога ли последно тези кучета са виждали случаен човек? Едва ли щяха да ми се зарадват…
От махалата имаше пътека по рида с кота 1054 м.н.в. пряко надолу, към следващата Еленовдолска махала – Бакьова Нива.
За разлика от Злидол, Еленов Дол вече е типичен представител на Българското планинско село от района на Искърския Пролом. От пика на развитието си през 1930-те и началото на 1940-те, когато в селото имаше към 450 човека, сега във всичките махали на селото заедно са регистрирани само 48 човека. Централната махала се намира при устието на реки Фратевска и Еленовдолска, на около 560 метра надморска височина.
Бях посрещнат от няколко кучета, които не искаха от моите гранули, но ми позволиха да общувам с местните хора, един от които беше този човек, който може да се види на долната снимка, ако я погледнете по-внимателно. Беше топъл пролетен ден и дядото излезе да се стопли на слънцето, до него, до съседната къща имаше и друг жител на селото – жена, която ми разказа малко за своя живот. Ще ми се да напиша нещо за този Еленовдолски човек на долната снимка, но да призная, не разбрах нищо от това, което той ми каза, въпреки че се усмихваше и беше доста приказлив, а аз също се усмихвах и така говорихме, без да разбираме един друг кой знае колко.
От всичките ми хиляди километри извървяни през землищата на селата край Искърския Пролом не съм стъпвал в село, за което да има толкова малко информация, която да цитирам тук. Освен статистиката за населението, за Еленов Дол няма нищо друго в интернет. Открих една книга за история на селото, която мога да купя за 40 лв и обмислям дали да не я поръчам, за да споделя нещо за това тайно село в Ржана Планина, все пак по западните склонове на Ржана Планина остава не една Еленовдолска махала, които някой ден планирам да проуча, а когато знам история на село, разходките са ми много по-интересни. Когато вървя по някой път, ходенето е по-интересно, когато знам кой, как и защо го е построил – за това, в следващата част на пътеписа – за Бов.
Гробище на Еленов Дол.
До централните гробища на Еленов Дол открих и един от Оброчните Кръстове на селото. Кръстът е на Свети Николай Летни и се поддържа. Край кръста има навес, маса и място за събор на селото. Предполагам, че кръстът е от края на 19-ти – началото на 20-ти век.
Напуснах уютното село и нямах време за губене, чакаше ме още доста път до Гара Бов.
Мислейки за срещите ми в Еленов Дол забравих, че трябваше да се отклоня от главния път за селото и да мина в ниското, край реката, където да излезна на асфалтовия път от Габровница за Осеновлак(г). Главният път за селото е по-заобиколен и излиза на асфалтовия път чак в северния край на махала Медов Дол, а аз исках да излезна в южния.
Махала Медов Дол, която се намира от двете страни на река Габровница, между планините Ржана и Голема, както и край аслфатовия път за Осеновлак, е обитавана. Разбира се, сега правилото тук е – щом има асфалт – има и живот. Сигурен съм, че от тази махала има пътеки, които водят на запад към хижа Тръстеная, местност Чемерник(а) и към Бовска Габровница, но не рискувах да ги търся в този късен следобед, защото ме чакаше още доста път, но първо ме чакаха 3 километра и 400 метра по асфлат, посока Осеновлак(г).
След малко над три километра асфалт… вече съм в Бов! Землището на Бов! Толкова много съм обикалял из земите на това любимо села, но за пръв път стъпвам в източния край на селото – махала Бовска Габровница, една от първите осем махали на село Бов, каквито се оформиха след Освобождението. Тази махала спокойно би могла да бъде отделно село, намира се далече от Бов, от другата страна на билото при връх Издремец.
Махалата обхваща голяма територия и включва няколко по-малки махали или колиби, при Освобождението те са били: Кацарете, Джамбазите, Циганеьовци и Свинарете. Сега на някои карти се срещат следните имена на малките махали – Мочкатица (в ниското) и Белата Лиска (по-високата част). В сегашната голяма махала все още има живот, но в сравнение с това, какво е било преди 100 години… трудно е да се каже, че има живот.
През 1940-те години в Бовска Габровница е имало 208 жители, смесен магазин, двуетажно училище до 4-ти клас, отделна избирателна секция. В това далечно високопланинско място, в началото на 40-те години на 20-ти век, в местното училище са учили 74 деца. (източник)
Колко хора има в Бовска Габровница сега? През 2013-та година имаше 8 регистрирани човека, а през 2021-ва сигурно половина от това.
В ниската част на тази Бовска махала имаше живот – стада крави и овце ме гледаха с изненада, но по по-високите части вече бях сам.
В целия район по това време (1950-те години) е имало около 50 000 овце и няколко хиляди прасета и крави. Само в с. Бов е имало 5 000 овце, 1 200 крави, 100 коне, стотици прасета и хиляди домашни птици. През 50-те години в безлюдната днес махала Бовска Габровница са отглеждани над 100 крави. (източник)
Това е от биографията на ветеринарен лекар Милан Джоков работил в Бов от 1953-та до 1985-та година.
Гледка от Бовска Габровница към Ржана Планина и рида с връх Градо – където бях в началото на този чудесен преход.
Голямата територия на махала Бовска Габровница, между Баленин и Вълков дол се оказа прекалено голяма за проучване в този късен следобед. Честно казано, изкачването към махалата вече го усещах като по-трудно след толкова ходене и разбрах, че най-добре ще бъде да оставя северната част на махалата за още едно приключение.
Разгледах изоставените, но заключените къщи в южната част на махалата и тръгнах към Бов, като все още имах надежда да открия училището на тази махала.
Махала Бовска Габровница е последната от Бовските махали която беше електрифицирана – чак през 1964-та година (най-първите части от Бов бяха електрифицирани още в началото на 1940-те).
Времето се разваляше, започваше леко да вали – идеално време за такива стари махали.
От едната част на махалата към другата има два маршурта – горният и долният черен път, като моят избор беше горният. Така минах край една от последните обитавани къщи в Бовска Габровница, която ме посрещна с кучешки лай – но на едно малко кученце, което се скри в колибата когато бях близо. Въпреки, че изчаках няколко минути да видя дали няма да се появи някой, никой не излезе от къщата.
Триста метра след къщата, на панорамно място, на около 900 метра н.в. се намира училището, някога едно от тритте училища в Бов (другите два – в централната махала на Бов и в Гара Бов).
Учителската ми дейност започва при много трудни условия в местността Бовска Габровница. Няма електически ток, няма храна, няма превоз и се налагаше да ходя 20 км пеша в дъжд, вятър и снежни преспи. Това продължи две учебни години. – Найден Стоименов, Бов.
Училището е построено в началото на 1930-те години,
Вътре все още има здрави чинове и столове.
…Като завърших първоначалното училище, записах се да уча в прогимназията в Лакатник. На училище ходехме всеки ден през цялото време, даже и през зимата в най-големите студове. Бяхме 5 – 6 момчета и две момичета. Не е имало случай някой да остане на квартира в Лакатник или да отсъства, поради лошото време. Сутрин се събирахме всички заедно в на края на селото и след училище се връщахме заедно. Изчаквахме се. Разстоянието между Бов и Лакатник е около седем километра. Ние го минавахме всеки ден сутрин и след обяд. (източник)
Тези редове са на един от жителите на Бов и са за друго училище от селото, а за мен са интересни просто защото имам наглост да наричам моята разходка “преход”, а някога малките деца, които са живяли по тези места са ходили по 7 км на посока в планински условия през зима и през лято за да учат.
Не успях да открия информация за това, кога умря това Бовско училище, но по аналогия с други подобни училища и знаейки как драстично намаля населението по такива планински села след 1950-те, предполагам, че последните учиници са учили тук най-късно до средата на 1960-та години.
Когато чета за историята на село Бов от първата половина на 19-ти век, едно име се среща най-често, това е Цветко Петков, който беше един от основните хора, благодарение на които бяха построени училища и бяха направени други подобрения в селото.
Той е оставил незаличими спомени за себе си. По негово време и с негова помощ са построени три училища – на гара Бов, в село Бов и в махала Габровница, прокарва се шосе от гара Бов за село Бов. Постояват се ветеринарна лечебница и поликлиника с жилища за медицинския персонал.
На 9-ти септември 1944 г. Цветко Петков бе арестуван и на 1-ви февруари 1945 г. осъден от т. нар. Народен съд и убит заедно с всички осъдени народни представители. (източник)
Както и в близкото село Лесковдол, така и тук училището е строено така, че да е на два етажа от едната страна и един етаж от другата – тоест е вкопано в склона. Споменавам Лесковдол, защото училищата са от един период – 1930-те години, причилат като размер и до едното и до другото има Оброчни Кръстове. В Лесковдол долният етаж все още се използва по време на съборите и се поддържа. Така и тук – долният етаж е заключен, а на метри от постройката има Оброчен Кръст.
Видях го още от прозореца на училището. Това е Оброкът на Св. Св. Константин и Елена и предполагам, че е от края на 19-ти век.
След училището пътят продължава на запад и след три и половина километра стигнах до едното от езерата край хижа Тръстеная.
Тук вече бях все едно вкъщи. За пръв път минах край хижа Тръстеная през 2009-та година (тогава по време на наистина дивите ми приключения – без карти, без GPS от спирка Пролет до Гара Бов). След това съм минавал през тези места много пъти. Оброкът на Св. Йоан Рилски край Римския Път при землищата на Бов и Лакатник е част от много моите разходки, той се намира на кръстовпът. От езерата, оброка и местност Чемерник(а) може да се стигне до Бов по много различни пътеки и пътища, които съм описвал на моята страница. Този път тръгнах по главния път за Бов, край махала Кръсто.
Старите сгради към мината (които някога са били и пионерлагер) се намерили нов живот. Прозорците на долните етажи са зазидани и превърнати в обор. Така старото място стана още по-неприятно и от сега нататък ще продължавам да го заобикалям и да минавам по горния път – през махала Ключо.
Докато преди край старите къщи беше зловещо-интересно, сега тук е просто неприятно.
Следва махала Кръст, с двата оброка – Св. Св. Петър и Павел. Главният Бовски път завива на северо-запад, но той е по-заобиколен, аз предпочитам стария път по северния склон на връх Колибището. Когато четох за историята на Бов беше ми интересно да прочета следната информация за пътя от Бов до Бовска Габровница, по който минах този ден и съм минавал много пъти и преди тов, става въпрос за края на 1930-те – началото на 1940-те години.
Започна се и ново трасе от площада на село Бов до махала Габровница, тъй като стария път беше много лош. Той започваше от площада. След извора Поповец се изкачваше нагоре и стигаше до поповата къща. До там наклонът беше много голям – средно 35%. От поповата къща завиваше под прав ъгъл на юг. След 100 – 150 метра от поповата къща се изкачваше пак нагоре, минаваше покрай Митър ковача и от къщата на Христо Ангелов поемаше пак на юг, минаваше над къщата на Гръгор Леков и под нашата къща продължаваше за Типченица. Наклонът до Христо Ангелов беше също много голям – около 35%. От Типченица пътят се насочваше към реката, изкачваше Мораве с четири завоя и през Кръст продължаваше по-нататък. През Мораве той беше също така лош – стръмен, с остри завои и бързо се ерозираше от дъждовете. На повърхността оставаха едри камъни и бе набразден от дъждовни води. Често го поправяха, но бързо се разваляше.
Новото трасе започна от площада на селото и със среден наклон от 4 – 5% се качи на Типченица. От там мина през Циганския път със същия наклон и достигна Кръст. По този начин се избегнаха лошите участъци от Поповец до Христо Ангелов и Мораве. Трасирането на пътя беше свързано с доста неприятности. Минаваше през ниви, а всеки милееше за своя имот и го бранеше. Наложи се аз и полицая от общината да сме неотлъчно с техника при трасирането и извършването на изкопите.
Някои не даваха да мине трасето през техния имот, други – по края на нивата. Ангел Митров излезе на нивата с карабина и заяви, че ще стреля, ако някой посмее да копае там. Разбира се това не стана. Пътят мина там, където показваше инструмента. По съвсем ново трасе от площада до Габровница. Мнозина ми се разсърдиха, но ядът им мина като видяха, че пътя стана много хубав и по-къс. Изкопите се извършиха с трудова и суми отпуснати от горското стопанство. Работеше се на акорд. По този начин работата по-скоро се свършваше и хората губеха по-малко дни. (източник)
Първият Бовски оброк по стария път е на Св. Йоан Летни. Този кръст не е подновен през 1920-те години, както е направено с повечето Бовски кръстове. По този начин оброчното място остана такова, каквото то беше към края на 19-ти век, със стария кръст на западното лице на който се личат букви, но е трудно да се разбере какво пише.
Следващото Оброчно Място е зарасло и е забравено. То е на Св. Петър и състои от два кръста – единият (на снимката, северният) е от 1920-те, а зад него е по-възрастният му приятел.
Къщите в тази част на Бов, северно от връх Колибището са изоставени и забравени, но следва обитаваната част на селото.
В южния край на централната част на село Бов се намира още едно Оброчно Място – това на Свети Атанас. Запазеният кръст е от 1929-та година, по-старият кръст не се личи, чудя се дали е имало такъв или това Оброчно Място е ново (все пак 1929-та година е “нова” когато става въпрос за Оброците).
2021-ва година, Бов, краят на еко-пътека “Под Камико”…какво да видя – машини за кафе и напитки. Стана ми много смешно, когато към 33-ия км на разходката, след всичките изоставени къщи и махали и без да видя нито един човек от Еленов Дол до тук, стигнах до тези машини. Честно казано стори ми се забавно, но няколко дена след тази разходка заведох семейството ми (4-ри годишен син и съпругата ми) в Бов и разбрах, че идеята на тези машини не е толокова луда, колкото помислех. Един слънчев пролетен ден екопътеката беше пълна с хора, така че ще има кой да пазарува от тук. Реших да споносорирам идеята на местен жител и похарчих няколко лева, като купих вода, защото моята беше свършила още в Бовска Габровница и някаква газирана напитка, каквито никога не купувам и не съм пил от както бях 15-годишен, но ги оставих до машината за някой друг. Добре, излъгах, изпих водата, а странната газирана напитка с нарисувана на етикета ябълка опитах веднъж, изплюх и изсипах остналата част върху Бовска земя, надявам се, че на това място някой ден все пак ще поникне трева и не съм го развалил завинаги. Все пак пожелавам успех на “бизнесмена” с машините от Бов 🙂
За слизане до Бов избрах долната част на пътеката, която наскоро беше кръстена екопътека “Под Камико”.
Както вече написах, няколко дена след тази разходка, доведох семейството ми да види водопада защото ми се стори доста лесен маршрут за 4-годишно дете. Този ден слезнах от Бов до Гара Бов бързо и подскачайки, но щом бях с малко дете и съпругата ми, разбрах, че пътеката е много ерозирала и слизането до водопада беше голямо приключение за всички, а за останалата част на пътеката не ставаше и въпрос.
Въпреки, че е много по-малко популярна от пътеката при Заселе (Вазовата), и тази е доста ерозирала, а дървените мостове над реката са счупени и преминаването през реката при пълноводието не е много лесно.
Счупен мост с импровизиран ремонт, защото старият вече е счупен.
Когато минавах през стадиона на Бов, получих обаждане. Обади ми се човекът от къщата над гара Елисейна, който се притесняваше за мен и искаше да знае дали съм добре, дори ме беше поканил на имен ден на неговата майка, който шеще да се празнува след няколко дена.
Гара Бов винаги ме учудва с решенията, които са взимали хората тук да построят къщите си по тези стръмни склонове. Някои подпорни стени издържат вече повече от 90 години! Но не и всички. Редовно се случват свлачища като на долната снимка, което сигурно е нормално, все пак този склон по никакъв начин не беше подходящ за живот, а хората започнаха да строят къщите си тук към 1930-те години.
През 1921 г. се открива спирка гара Бов, за което е построен кантон намиращ се близо до сегашната гара, зад моста, в посока към София. Там, където е днешната гара, е било голо, стръмно дере. Извършена е огромна работа – подпорни стени, насипи, за да се получи равно пространство, на което са разположени шест коловоза. Единият от коловозите е служил за товарене на вагони със сечен, ломен камък и плочи от известните каменни кариери в Гара Бов. Това е било дълги години единственият поминък на населението.
Сегашната жп гара е открита през 1932 г. Благодарение на средствата, подсигурени от народният представител Цветко Петков, се построява ЖП гарата, магазия за товарни пратки, още две едноетажни сгради за нуждите на ЖП транспорта. Построени са две жилищни двуетажни сгради с осем апартамента.По същото време се строят три училища – на Гара Бов, село Бов и бовска Габровница, ветеринарна лечебница и сграда за поликлиника. Прокарва се път от гара Бов за село Бов.
От този момент започва притокът на население към гара Бов и изграждането на много нови къщи. Приказна е картината, гледана вечер от площада зад гарата – безброй светлинки излъчвани от прозорците на къщите, сякаш блещукащи светулки накацали по стръмния скат на махала “Кукла”. Трудолюбивите бовчани изразходват огромни средства за подзиждане и изравняване на място, върху което да построят къщите си. Пръстта за малките градинки около къщите е прекарана и насипана от друго място. Образува се феерия от зеленина, цветни градинки и причудливи скали и залепените за тях една над друга къщи – като висящите градини на Семирамида – едно от седемте чудеса на света, но в съвременен вариант.
За нуждите на населението е прокопан 15 километров водопровод от извори под връх Издремец и Изворо. Махала Лускач и Тръно са водоснабдени от извор край манастира “Архангел Михаил”. Водопроводът се спуска към стръмнината и пресичайки коритото на река Трескавец се изкачва от другата страна на реката до построения резервоар в местността “градо”. В миналото там е имало кале за наблюдаване на пътя покрай Искъра, свързващ северна България със Софийското поле. (източник)
Всеки път, минавайки през Гара Бов се чудя, как хората са успяли да построят къщите си на този стръмен склон, докарвайки плодородна почва от други места, терасирайки парцелите.
Оставаха ми няколко стотин метра до крайната цел и всеки път когато вървя тези последни метри и приключвам моите разходки в края на деня, усещам студа, който идва от река Искър, а после, когато описвам моите приключения и пиша тези редове, спомням онова усещане на студения и влажния въздух, може би за това и пиша тези пътеписи, така е все едно пак съм направил тази разходка.
Предишният пътепис:
от Гара Бов до Вазовата Къща и Лакатник