Неуспешен опит да отида до хижа Козя Стена и снимки на залеза край Беклемето, октомври 2011

Хижа Козя Стена се намира на около 2-3 часа път от проход Беклемето, поне така знаех когато реших да отида на тази хижа с нощувка след като големият октомврийски сняг малко се стопи и проходът беше почистен. Предишния ден прекарах на чудесната хижа Васильов, през деня хапнах в Троян и към 13:30 часа оставих колата в курорта Беклемето и тръгнах нагоре към билото и хижата.

Ходенето до хижата никак не беше лесно. По летните пътеки имаше преспи сняг, на места до един метр дълбочина, а по зимната пътека трябваше да се качвам на всеки връх и да ходя по изненадващо опасния връх Козя Стена. Може би защото беше неочаквано и защото имаше сняг, но това място ми изглеждаше по-опасно от Кончето в Пирин. Също така по нито една от пътеките нямаше никакви следи, бях първият луд, който тръгна по билото след снеговалежите. Тук трябва да кажа че имам два чифта гети – едни купих преди 2 години и след това забравих какво е сняг в обувките и какво са мокри крака в планината. Другият чифт го купих миналата година когато започнах повече да ходя през зима и не ги ползвах, носих ги за всеки случай. Тези гети бяха на Ташев и този път в раницата имах само тях. Разбира се, че след първата преспа краката ми бяха мокри. Стегнах ги максимално, но от тях нямаше никаква полза.

Към 17:00 (това беше един от по-трудните ми преходи) бях на един връх между вр.Козя Стена и едноимената хижа. Гледах хижата и заснеженото било и не знаех, дали да продължавам и да остана на хижа с абсолютно мокри обувки или да се връщам и да се надявам че ще е имам късмет да снимам стадо коне, което видях през деня, по залез. След малка почивка в снега реших че много повече ми харесва вторият вариант – да се връщам. Това беше странен избор – все пак до хижата ми оставаха 30 минути, а връщане обратно – още 3 часа по билото и 40 минути по асфалт до колата.

Вечер край Козя Стена

В раницата ми винаги имам по няколко бройки от всяка дреха (плюс поне 8 тениски и 5-7 чифта чорапи), така че вече бях в сухи дрехи, единственото което липсваше бяха сухи обувки. Но постояно движех пръстите на краката в обувките и беше нормално. Плюс, все пак времето беше топло, така че не се безпокоих много за състоянието на краката ми. Хапнах от ябълките които имах в раницата благодарение на хижарката на х.Васильов и започнах да снимам.

Много се зарадвах че след околко 3 години снимане най-накрая срещнах стадо животни в Стара Планина при подходяща светлина и на красиво място.

Вече свикнах че за да направя красива снимка е по-добре да остана на едно място и да направя 50 кадъра, от които да избера 1-2 добри, от колкото да тичам от едно място до друго, да нащракам стотици снимки, от които няма да има и 1 от която да съм много доволен. Този път, обаче, забравих за това правило.

Сменях обективи и филтри през всеки няколко снимки и тичах хаотично от единия кон към другия.

Снимах дори с телеобектива ми, който в повечето време стои в раницата.

Изненадващо с широк обектив успях да направя по-добри снимки на коне по залез.

Намерих двама, които не бяха много против това да ги снимам и позираха на най-красивите места.

Дори и с този обикновен залез, все пак получих голямо удоволствие от тази фотосесия с Централнобалкански коне. И забравих че краката ми бяха мокри и че имах още поне 2 часа нощно ходене.

От мястото на което снимах имаше страхотна гледка, чак до Рила, където добре се вижда и първенецът на Балкана – връх Мусала.

Нощ на Беклемето

Когато вървях по челник обратно към курорта Беклемето, не знаех какво ще правя. Дали да нощувам в колата ми до паметника, да нощувам в някакъв хотел в курорта или пък да се връщам в София. Избрах втория вариант тъй като цена за нощувка в един от хотелчета беше само малко по-висока от тези по хижите. След като се настаних реших да се връна нагоре към паметника – този път с кола и сухи обувки. След общо 8 часа ходене бях изморен, но желанието да снимам Арката през нощта беше по-силно от измора.

Сутрин на Беклемето

Сутрин исках да се кача на първия връх край прохода и да снимам най-красивото било на Стара Планина – от Беклемето до Ботев, но билото и проходът бяха скрити в мъгла. Нагоре на прохода духаше толкова силен вятър, ми беше трудно да отворя врата на колата. Билото беше в мъгла и още повече се зарадвах че предишния ден се отказах от х.Козя Стена и се върнах на Беклемето. Никак не бих искал да съм на връх Козя Стена при този силен вятър.
Централнобалканското ми приключение продължи в резерват Стара Река, където обърканите сезони не ми дадоха възможност да направя красиви есенни снимки.