Преход от Беклемето до заслон Орлово Гнездо през зима, януари 2011
Заслон “Орлово Гнездо” се намира на билото на Стара Планина на височина 1534 метра в Троянския Балкан. Избрах този заслон за нощувка и за пейзажни снимки защото през зимата при облачно време не ми се искаше да правя дълги преходи, а от курорта Беклемето до заслона има само някъде час и половина път.
През зимата тези час и половина се превърнаха почти в 3, тъй като тръгвайки на следващия ден след снеговалежи, по пътеките и черни пътища нямаше никакви следи и със снегоходките потъвах в снега по северните сколонове край Беклемето.
Доста се изпотих и похарчих много сили докато не излязох на билото, където, разбира се, започна да духа силен вятър. Денивелацията от Беклемето до билото е някъде 300 метра, не повече, но пък е доста стръмно, а в мекия сняг стана доста трудно. Снегоходките не помагаха, напротив, правих една крачка – и се пързалях един метър надолу. Не знам как за други, но за мен през зимата ходенето е много по-трудно защото в студа, като се обилчам в по-топли дрехи (дори да се добри, термо и т.н.), веднага ми става топло и умирам от жега и не разбирам какво правя в снега в планината, като бих могъл да бъда на топло в къщи. След като се изпотявам и започва да духа вятър, тогава става най-приятното, когато в мокри дрехи вървя при минус 8 със силен вятър.
Като бях някъде край връх Лепенят ми се наложи да сменя дрехите със сухи и едва ли някой ден ще забравя какво е да се събличаш през зимата на билото на стара планина… Но кой иска да чете за това )))
Когато избирах място за разходката, исках да нощувам на хижа с хижар, където ще е топло. По тази причина и избрах Орлово Гнездо. Хижарят си беше там, но в стаите температура беше нула градуса. Тъй като заслонът работи на агрегат и се пуска когато има много туристи, през студените зимни дни, топло е само в стаята на хижаря, където има печка. Така че след разходката стоях с неговата стая и се топлих, и само по залез излязох навън, без да проуча места за снимки преди това.
Качих се на най-близкия връх, от който и снимах. Залезът беше някакъв “мръсен”, с черни обалци и почти без красивите топли червени цветове, които биха изглеждали добре със студения сняг.
През зима тази част на Стара Планина е занчително по-красива, отколкото през другите сезони. Снегът скрива всичките черни пътища, които вървят към различни хижи и къщурки на овчари, и мястото изглежда по-диво. Снежната покривка е непредсказуема. На някои склонове достига един метър, докато по върховете е само няколко сантиметра.
След залеза стана тихо и студено, а аз само мислех как ще нощувам при 0 градуса )))
Станцията на връх Ботев светна в далечината…
…а благодарение на ясното време, звездното небе се виждаше добре.
Вечер прекарах в стаята на хижара, където беше топло и имаше чай в изобилие. Той гледаше новини и сериали по малкия телевизор на батерии, а аз разглеждах какво снимах през деня. След като се стоплих дойде време да се връщам във стаята ми. Тъй като на всеки случай имах и спалния чувал (който е комфорт +5), нощ мина изненадващо топло и всъщност спах по-добре, отколкото по повечето други хижи ))
Сутрин чаках изгрева, който пък дойде без единия облак. За разлика от Мусаленския изгрев от преди една седмица, където имаше стархотни гледки, но силен вятър и филтри, покрити със скреж, това утро беше тихо, но не толкова красиво.
В посока на първенеца на Стара Планина цветовете не бяха много красиви, за разликата от небето в другата посока.
Щом видях тези лилаво-червени цветове, със всички сили побързах да стигна към мястото, от което снимах по залез.
Тичах като луд, потъвайки в снега, за да снимам гледката към Вежен, и добре че спрях няколко пъти за да снимам поне нещо, тъй като не успях да стигна до горе преди слънцето да изгрее.
Вежен от това място изглеждаше впечатляващо.
На склонове до заслона се намират къщурките на овчари, които през зимата са празни.
На заслона ме чакаха двете котки, които нощуват в студа на вън дори при най-ниските температури. В сравнение с кучета, не обичам котките много, но тоя котарак го харесах и в неговата компания прекарах топлото утро преди да тръгна обратно към Беклемето.
Вървях бавно и мързеливо, а щом бях на билото ми хрумна една “много умна” идея не просто да подмина върховете, а да тръгна надолу към черния път, свързващ хижа Чучул и Беклемето. Едно от основните правила на зимния туризъм е да е не се подминават върховете, още повече по северните склонове. Това го знам добре и всяка зима чета за спасителни акции на ПСС точно на северните склонове на Стара Планина. Но като идиот, реших че тук не е опасно и че няма чак толкова много сняг и тръгнах надолу. Разстояние от връх Лепенят до черния път е някъде 500 метра, а денивелаията е близо 300 метра.
Разбира се че сто пъти съжалявах че реших да го направя, но след десетина падения, пързаляния и т.н., бях на черния път. Спестих нито време, нито сили…
Когато вървях надолу си мислех че едва ли скоро време пак ще отида на разходка в планината. Бях изморен и ми се искаше вкъщи. Но щом бях вкъщи вече мислех само за едно: как скоро и на къде да отида пак ))
