от Церово до Искрец през Зимевица и Добравица и обратно през Добърчин

44.6 км веломаршрут през планина Понор в Искърското Дефиле, село Церово – махала Гламек – Заселе (махала Селище) – село Заселе – село Зимевица – местност Младеница – село Загъжене (махала Топилата) – махала Цветковци – махала Коцинци – село Искрец – село Добърчин (махала Величковци) – местност Заногата – махала Цървеняне (Церово) – кариера на Церово – село Церово

Снимките са направени с телефон. GPS трак също е записан с телефон.

Маршрут за GPS

(маршрутът е в син цвят, в червено са алтернативните пътеки).

Разстояние: 44.6 км
Денивелация:  1477 метра
Изоставени Махали със стари къщи: Много във втората половина на маршрута (махалите на Добърчин и Цървеняне на Церово)
Обитавани Махали: Да
Опасни Кучета: Не (възможни срещи с овчарски кучета на Зимевица в зависимост от време на преминаване)
Дружелюбни Кучета: Не
Оброчни Кръстове : 12 + още много ако се използват алтернативни маршрути или се отклонява в Заселе и Добърчин специално да се видят няколко в близост до маршрута.
Дата: август 2019
Транспорт: бях с кола, но е лесно и с БДЖ (за велосипед предпочитам да съм с кола)

 

Понор Планина, от река Искър, през селата по високите части на планината, стари махали, оброчни кръстове и зарасли черни пътища. Стандартна разходка по Искърския Пролом, но този път с велосипед. Със сигурност съм го писал, но ще се повторя – използвам велосипед за разходки по места, по които не бих тръгнал пеша. Не обичам да карам по пътеки, по тях е по-интересно да съм пеша, ще забележа нещо, което няма да видя, ако съм на велосипед. Така нямам много вело-разходки, ако мога да мина по пътека пеша, защо да го правя с велосипед? Но този маршрут отдавна ми беше в главата – да се кача по асфалтовия път от река Искър (село Церово) до село Зимевица през Заселе, а от там да слезна до Брезе по здрав черен път, за който някога е имало планове да стане асфалтов, но това така и не се случи.

Пустинята на Понор Планина между възвишението на върхове Була, Сърбеница, Препасница и т.н. от юг и планина Козница с главното било на Стара Планина от север е едно място, както никое друго край Искърския Пролом. Все още не съм го проучил, а само го гледам от красивите върхове над Заселе или Зимевица. Нямам желание да проучвам тази голяма територия на безбройни понори пеша, имам няколко вело-идеи за тези места. Този маршрут минава по южната граница на тази пустиня, без да навлиза вътре. Ако проучвам тази територия пеша, да използвам гарите по пролома като начални и крайни точки ще е трудно, най-добре е да се правят маршрути от Зимевица или Заселе.

Започнах от село Церово, където паркирах колата, защото за вело-разходки предпочитам да съм с кола, а не с влак. Спрях в края на селото и веднага започна изкачване по асфалтов път за Заселе, първите 5 минути бях готов да се откажа, но бързо свикнах с наклона и всъщност за малко над 1 час стигнах до Заселе, което за мен е нормално, карам рядко и не бързам.

Асфалтовият път, по който много пъти съм се качвал с кола да снимам край Заселе или пък мързеливо да се кача до Була от селото, предлага доста красиви гледки, първо към Церово (на долната снимка), към Желенското свлачище, връх Грохотен, Викалото и т.н., а след това и две панорамни локации с гледки на север.

Първото панорамно място е точно до пътя, край ретранслатори и антени. Открих го за себе си през 2008-ма година, когато, без да познавам и 1% от красотите на пролома се качих до Заселе по Вазова Екопътека, а след това продължих по асфалта до Церово. В годините след това успях да опозная Дефилето доста по-добре, но това място все пак остава сред най-панорамните, които знам и е доста красиво, въпреки, че лесния достъп до него означава салфетки и кенчета в храстите и семки по скалите. Мястото е любимо и сред по-мързеливите фотогарфи, снимащи природа.

Втората панорамна площадка се вижда на долната снимка над скалите в ляво. Част от скалите е известна като Триъгълника и от няколко години се появи традиция за 3-ти Март към скалата да се закача (да се спуска) голям Български Флаг. Отклонението до тази скала се личи по пътя след един къс почти равен участък, без денивелация.

До първата площадка се намира и първата чешма за този маршрут, с течаща вода, но аз чакам магазинчето на Заселе за да купя бутилка Девин изворна, защото ако имам избор, не постъпвам като планинар, а купувам вода, от колкото да я пълна от съмнителни източници. Хубавото на този маршрут е, че през целия ден имаше и чешми и магазини в селата.

Първият Оброчен Кръст за деня се намира в махала Селище, в северния й край и се казва Драгошинов Кръст. Ако не бях го намирал преди, нямаше да го видя през лято- висока трева, зарасли пътеки, зелени дървета… не е сезон за търсене на стари махали или Оброци. Този оброк е част от друг маршрут, а самият кръст е сред най-старите от пролома, с по-груба изработка, а през лято изглежда напълно забравен от всички. Повече снимки на този оброк са в един друг пътепис.

Въпреки, че асфалтовият път от Церово нагоре е единственият асфалтов път за 3 “З” села – Заселе, Зимевица и Заноге, в делничен ден тук е спокойно за велоразходка, но все пак по-натоварено от друг приятен вело-асфалтов-път от Батулия до Ябланица, но с доста по-сериозна денивелация, а значи и гледки.

Втората чешма по маршрута е в центъра на Заселе, до площада/паркинга, а на 3 минути от нея е и магазинчето на селото, където спирам при всяка моя Заселска разходка. Доста съм писал за история и интересни факти на Заселе, така че няма да ги описвам и тук. С този маршрут съм подминал и оброците на Заселе, като единият е до голямото ТКЗС над скалите на 300 метра източно от магазина, дургият е на връх Булова Глава (не Була), а още един остава встрани от маршрута, да се отбие до който има само 400 метра от асфалтовия път (има ги на моята карта).

След като се стига до Заселе, пътят вече не е с такъв наклон, какъвто беше до селото и за Зимевица карането става по-лесно. Този ден бях с велосипеда на моята съпруга, на който пишеше, че е със специална “женска геометрия” и не бях сигурен до къде ще стигна се него. Учудващо ( а може би  притеснително ?) беше това, че той се оказа по-удобен от моя, което не знам какво трябва да означава, освен, че сигурно ще го ползвам за другите ми Искърски вело-приключения.

Центърът на Зимевица, най-голямото (сега, по население) от тритте “З” села (които някога бяха 4-те “З” села, заедно със Загъжене (променено на Добравица)) на Понор Планина, също предлага опции за вода – чешма и магазин. Споменавайки, че селото е най-голямо от тритте, важно е да се спомене, че някога съседното Заноге, което сега е почти мъртво, беше равно, а по някога и по-голямо по население от Зимевица. Сега в Зимевица има регистрирани 176 човека, а в Заноге 30. Но в началото на 20-ти век, преди ТКЗСиране и изгонване на хората от тези земи, например през 1926-та година, в Зимевица са живяли 743 човека, а в Заноге – 819.  Колкото и да чета за онези времена, не мога да си представя тези празни земи толкова населени.

Въпреки, че не си пълня вода от чешмите, в такива летни дни все пак се отбивам до тях. Слагам главата ми под студената вода и така се разхлаждам. Зимевишкото е третото разхлаждане за деня, следващото ще е чак в долната част на Добравица – Загъжене, махала Цветковци. Между тях е откритата част на Понор Планина, жега и никаква вода.

От както научих за пещера Колкина Дупка, когато съм в землище на Зимевица, се чудя, какво ли има под мен. До мен – старото училище, читалище, църква, чешма и т.н., а под мен? Пещери, подземни реки, които потъват в понори някъде между Зимевица и Тодорини Кукули, а излизат на повърхността в Искрец, Церово, Гара Бов, Заселе и т.н.. Съвсем наблизо, под ТКЗС Балкан – едно от най-големите в Понор Планина, е част от пещера Колкина Дупка, проучената част, най-източната й част с блокажа, след който до сега не е проучено (2019 година). Дори не мога да си представя какво се намира в планината под мен, дори когато чета описание на хора, проучващи пещерата. Началото й е в “пустинята” на Понор Планина, на северо-запад от центъра на селото, но една от галериите й минава и край следващите части на маршрута.

Моят маршрут продължава през главния път на селото, но не завива за Заноге през ТКЗС Балкан, един призрак на време, убило истинския живот по тези места, а продължава на запад. Край ТКЗС-то все още не е откраднат голям кантар, каквито има във всички села по пролома, поне където имаше какво да взимат от хората. Асфалтът свършва и започва по-трудно каране. На юг са върхове Градама и Сърбеница, не изглеждат високо от селото, но от Сърбеница гледката към селото и северната част на планина Понор е чудесна.

Пред мен е връх Баин Венец от ляво, а от дясно е местност Младеница с една могила, върху която открих Оброчен Кръст, първият за мен от Зимевица. Понеже нямам пешеходни маршурти през селото, не съм и търсил оброци тук, а такива със сигурност има. Според картата на Колкина Дупка, сега съм върху пещерата, източната й част, която продължава на запад между пътя и могилата. Но докато пещерите ще останат за следващия живот, за този има нещо друго, заслужаващо внимание – бялата къща под Баин Венец е хижа Зимевица, или поне така бих я кръстил аз, защото истинското име от тази хижа с много къс живот, не успях да намеря. Хижата беше построена в последните години на времето, когато по тези земи имаше ТКЗС, към хижата имаше дори и ски-влек. За съжаление, нещо нормално от онзи период не се запази и хижата сигурно се строеше по-дълго, от колкото съществуваше. За разлика от някои други хижи по Искърския Пролом ( от не работещите – Трескавец – руини, Родни Балкани – бивше училище,  разрушава се, Буковец – бивше училище, също се разрушава) и работещата Лескова (пак бивше училище), тази сграда беше построена с цел да бъде хижа (както съседната Пробойница и Тръстеная на другия бряг). Мястото е страхотно и хижата би била удобна за проучване на Понор Планина, но сега само напоямня за това, което можеше да бъде.

Могилата в местност Младеница е увенчана с Оброчен Кръст, най-вероятно от средата на 19-ти век, съдейки по изработката му. За съжаление този Оброк не беше случайно намерен от мен, имаше го отбелязан на съветска топографска карта, така че изкачих могилата с цел да го открия.

Все пак имаше и изненада, не винаги на отбелязани места все още има нещо, а и не очаквах да видя такъв стар кръст с по-различна изработка. Оброци от съседните села – Загъжене, Искрец и Брезе имат друг стил, Гински, а този кръст сигурно е направен от някой човек от Зимевица, както и кръстове от Заноге.

Въпреки, че за мен това беше 140-ият оброк от Искърското Дефиле, това е първият кръст от Зимевица, който открих (и за сега – единственният).

За мен мястото изглеждаше странно, доста отдалечено от селото, без място за събор или курбан на някоя махала или род. Но не всеки оброк е слаган с цел събиране на хора на някой църковен празник или събор на селото, има и оброци, слагани при чумни епидемии, каквито, например, имаше в село Осиково (сега махала Старо Село на Миланово). Оброкът от Младеница е толкова стар, че въпреки, че сега изглежда отдалечен от селото, при слагането му може би имаше колиби и край могилата. Самата могила също е интересна и не бих се учудил, ако това място се смяташе за свещено от хора, живяли тук преди много столетия (подобен пример има съвсем наблизо – в Заселе, където по-съвременен оброк е сложен върху тракийска могила).

Иманяри са били тук преди мен – от източната страна на оброка има изкопана дупка, а в съседство – още една. Дали са открили нещо? Добре, че поне оброкът не е паднал и не се е счупил заради дупките. Извадих камъни край оброка и ги сложих в дупката, надявайки се, че така мога да запазя оброка от падане.

Пустинята на Понор Планина между пътя за Брезе и планина Козница (главното било на Стара Планина при връх Тодорини Кукли) е пустиня за мен, но не и за хора, които обработват големите ливади по тези, макар че високо разположени, от 1200 до 1400 метра н.м., но сравнително равни, земи. По пътя могат да се срещат много КАМАЗи, натоварени с окосена трева, а тук-там се чува трактор или друга селскостопанска техника. Това е сега, а някога… някога това беше дом за много хора.

Сега Зимевица няма отдалечени махали, съседните на централната – Баталов Дол и Куманова Чука (някога махала на Заселе) пак са много близо до основната, но имаше време, когато дори на височина повече от 1400 метра имаше колиби на хора, които някакси успяваха да живеят на тези места, а през зимата са слизали до сегашното място на селото – където са зимували, което обяснява и името на селото. Така поколения хора от Зимевица са имали домове в селото и “държави” – колиби и земя, където са отглеждали животни, някъде в Понор Планина, чак до река Пробойница.  Сега в пустинята могат да се срещнат стада животни, но в много малки количества, в сравнение с преди. Но кучета, които пазят стадата, могат да са по 5-6 на стадо.

Село Губислав, което е по-близо Заноге, от колкото до Заселе, също беше махала на Зимевица, но от 1939 година е отделено като село. Сред някога далечните махали, които вече са изоставени, но чиито имена са известни е и махала Кожухарци, на 1200 метра, а ако някъде из пустинята се видят плодови дръвчета – значи и там някога имаше живот.

Продължавам по черния път посока село Брезе, запад. Историческите места на Зимевица остават на север, от дясната ми страна. Въпреки, че сега тук се чува как някъде работи трактор, земята все пак е празна, затова я наричам пустиня, няма високи върхове, по-скоро хълмове. Но какво ли беше тук преди…

Жителите на поменатите села (Зимевица, Заселе, Заноге, Губислав) се занимават със земеделие и скотовъдство, но от слабата почва, земеделието не може да задоволи населението и повечето се занимават със скотовъдство. Помна, като приказваше баща ми, че когато били заедно с братята си Грозе и Панко и додето бил жив баща им, имали 60 говеда, 250 овци и 150 кози.Данъкът бил по 20 стотинки на дребно бравче. Помна също,че махалата Мачища на двадесет домакинства имаше 600 кози, а овцете беха много повече.Жителите на тия села имаха много добитък.През 1893 г. пасехме селските говеда на чарда Яловината.В Зимевица имаха 700 говеда ялови и триста коне, а млечните с телците си ги гледаха дома и беха около 200.Летно време от овците се правеха бачии.Според млечността си даваха сирене, масло и извара на стопаните си. Всеки домакин, който получаваше горните продукти, беше длъжен да храни бача и овчарите. В Зимевица правеха по три-четири бачии от по 1000 овце и една козя от триста.

(източник)

Сега пейзажът е разделен от далекопроводите, а карайки под тях се чува притеснителен шум, така че минавам бързо. В пустинята се личат постройки от старите махали, овчарници и колиби, но те ще са част от друг маршрут.

Само докосвам малко от Зимевишките пасища и ливади, а от пътя се наслаждавам на гледките на юг – към върховете като Препасница, чакайки да се появят скалите на скалния феномен Столо.

Ако се продължава по черния път, той ще изведе до махала Кръсто на Берзе, до поредно ТКЗС, а край него и голям, наистина голям Оброчен Кръст. Следвайки асфалта от Брезе за Искрец могат да се видят още не малко Оброци, като на едно място има събрани 4 броя, а оброкът и кръстове при църквата на Брезе наистина заслужават внимание. Но моята идея беше друга. Исках да мина през северната част на Загъжене – Добравица, под скалния феномен Столо, за да се чудя на хора, построили къщи в махала Топилата под това огромно свлачище от камъни.

Пример за пейзажа на север от Зимевица посока Тодорини Кукли и Губислав. Ако удариш глава и се събудиш тук, забравяйки къде си, едва ли ще разбереш, че си на 1200-1300 метра надморска височина, а черни пътища са толкова много, че лесно може да се озовеш на Тодорини Кукли вместо, например, над Губислав.

Изоставих “главния” път за Брезе и завих към махала Топилата. Въпреки, че за Брезе щеше да е интересно, исках да видя скалния феномен Столо от ниско през лято. От горе гледката е много впечатляваща, но и от ниското възвишението респектира. Гледах и се чудех от къде, освен няколко заобиколни пътеки, които знам, мога да стигна до Столо от Топилата. Изглежда, че скалите прекъсват на няколко места и от там може би има начин да се мине. Иначе изкачването става през покрай един каптаж, който е между Препасница и Столо (Лупова Глава), или по-заобиколно, през махала Сульовци (обитавана, с кучета, стада и т.н.) или още по-заобиколно – през махала Цветковци. По-лесно е през капатажа.

Имах информация за два оброчни кръста, които се намират над махала Топилата, но нямаше начин да ги открия през лято, така че и не се надявах. Отбих се до едно място, където мислех, че мога да видя единия оброк, минах през електропастир, с който тук е оградена голяма територия, но попаднах на стадо крави и се върнах.

Малко преди първите къщи на махалата – вече се вижда самият “Стол(о)” както и скалния венец Църнио Камик, минаване по ръба на който си заслужава.

На запад е юго-западната част на Понор Планина, най-непопулярната, а от това и още по-любима от мен. Там наистина има всичко, заради което се връщам по тези места – напълно изоставени махали, много стари оброци, красиви гледки, забравени от всички пътеки и черни пътища, малкия дял пази и старо гробище на умрялото село Манастирище, три училища, едно от които беше хижа Родни Балкани…

Махала Топилата е обитавана, до нея стига асфалтов път от Брезе, който е прокаран преди повече от 30 години и от тогава, мога да греша, но едва ли е пипан. Последния километър от асфалтовия път е прекрасен пример за това, какво очаква инфраструктура, създадена от хората, когато всички ще изчезнат от лицето на земята. Не говоря просто за дупки, каквито има навсякъде, а за процесите, случващите под асфалта – свлачища ли са, подземни води ли са, но пътят е доста интересен и все пак проходим, което обяснява населените къщи на махалата. Тук има както стари, изоставени постройки, така и по-нови вили.

Как преди стотици години хората са решили да се настанят точно под голямото свлачище на Столо, за мен, е мистерия. Когато бях горе, над махалата, имах усещане, че всеки момент още гигантски парчета от скалите могат да се откъснат и да паднат, унищожавайки къщите на махалата.

Последната къща, посока асфалтовия път за Брезе и моя маршрут, е обитавана и охранявана от няколко кучета, но вече ги познавах и още преди доближа, извадих гранулите и се сприятелих с пазачите на Оброчния Кръст на махалата. Той се намира точно край пътя и е от Гинските майстори, от най-красивия стил, каквито има и наоколо.

За съжаление по него не се личат никакви думи, възможно е, че такива никога не са и били изписани. Съдейки по други подобни кръстове, този е от втората половина на 19-ти век, най-късно да е от 1910-те години, във всеки случай, вече е на повече от 100-110 години.

След оброка, асфалтовият път продължава за малко на юг, а след това завива на запад, посока Брезе, по него пак може да се стигне до Брезе, през махалите на по-високите части на планината, където някога бяха първите къщи и център на селото. Край пътя, при отбивката за махала Сульовци (Добравица / Загъжене) има още един оброк, от 1991-ва година, което го прави много специален, защото, въпреки, че е млад, този оброк е от времето, от което по пролома почти няма други кръстове. Интересно е, дали са го сложили на място на стар кръст (какъвто не видях) или беше избрано ново място. Въпреки, че е млад, този кръст не е направен така, както оброците от 19-ти век, не е направен да издържа на времето и годините, сложени са части, които вече са паднали.

Продължавайки за Брезе, по асфалта, за моя маршрут има отбивка за черен път за махала Цветковци, като отбивката е от южната страна на пътя, срещу няколко обитавани къщи, от запад на един безименен връх, върху който е имало Тракийска Крепост. При отибивката, а и после за 600-700 метра по пътя, изглеждаше, че ще карам по поддържан черен път, но след 800 метра се озовах в зарасл път, с висока трева, храсти, паднали дървета и т.н. Оказа се, че черният път, какъвто имаше някога и който е обозначен на карти, има по-пряка отбивка 600 метра след началото му, която ми се стори стръмна и не я използвах, а може би, трябваше. Така се пробивах през зараслата част, а в края просто трябваше да нося велосипеда, защото просто изгубих това, което някога беше път. Със сигурност през друг сезон, ранната пролет и този път щеше да е нормален, но през лятото не беше лесно, но пък все още имаше гледки към Столо.

В крайна сметка стигнах до махала Цветковци, през която до сега не бях минавал. Щях да стигна до нея един летен ден с велосипед, но на изкачване небето стана толкова черно, че бързо се прибрах обратно до колата, която беше в Искрец, а след това започна да вали. Този път слизах надолу през Цветковци и се отбих до оброка, за който знаех от картите.

По-нисък от съседа си от махала Топилата, този оброк е един от много на село Загъжене. Като цяло Загъжене, Брезе и Добърчин имат, може би, най-много кръстове за землищата, които имат. Повечето са от Гинските майстори, сигурно близостта до Гинци е определяща.

Оброкът от Цветковци (със сигурност един от няколко) е от 1906 година. Прочетох написаното като 2ри Април 1906, но кръстът е на Св.Св. Константин и Елена и при справка в интернет разбрах, че прочетох грешно, кръстът беше сложен на 21ви Май 1906, в празника на Св. Св. Константин и Елена. От долу пише името на човека, поръчал този кръст – А. Колев.

В махалата има работеща чешма, край отбивката на пътеката за водопад Добравишка Скакля и южната част на махалата. По този път може да се стигне и до други красиви части на Загъжене / Добравица, най-вече Кукерова Махала, със страхотни гледки, а може и да се стигне до Столо, тези маршрути са описани в моите пътеписи. Но сега продължавах надолу, към асфалтовия път Брезе-Искрец, пътят до който от Цветковци е черен, в добро състояние, с учещане, че някога сякаш и този път беше асфалтиран в стила на пътя за махала Топилата, но тук има само няколко места, където има по няколко парчета асфалт.

Поглед към махала Цветковци от пътя.

Стигнах до асфалта и вече започна приятното каране надолу, над река, доста свежо и разхлаждащо, край махала Коцинци и старите кариери над Искрец. В Искрец има няколко чешми, а аз пак се отбих до магазин, да купя вода в бутилка – Девин Изворна. Щом в магазините продават бутилирана вода, значи все пак не всички от селото пият от изворите, нали така? Интересно е какъв път пътува водата до чешмите тук, защото реките, които потъват в губилища на Понорската пустиня, после извират по селата на планината, в тяхно число и Искрец.

Седнах на пейката до магазина, под падаща мазилка, това беше най-опасната част на целия маршрут. До мен беше местният пияндурник.

Още карайки надолу с приятен вятър по асфалта на пътя Брезе – Искрец, забелязах нещо стърчащо от едната страна на предната гума, но не спрях и не отделих внимание на гумата и така стигнах до магазина на Искрец, където, след като спрях да купя вода, разбрах, какво донесох от вискоите части на планината, сигурно от черния път между махалите Топилата и Цветковци, където трябваше да карам с вдигнати крака по зарасл черен път. От една страна на гумата стърчеше доста голям бодил, който е пробил както външната, така и вътрешната гума, но без да изпуска въздух. Може би бих могъл да карам още дълго с този бодил, ако не бях го извадил да проверя колко дълбоко е влязъл и след като го пъхнах обратно, гумата започна да изпуска много въздух.

Получи се интересно, защото ми се наложи да спра точно при разклона за село Добърчин, малко след профилакториума на Искрец. Понеже дълго се чудех дали да карам по лесен път до Своге или пак да изкачвам нагоре през Добърчин, това, че ми се наложи да сменя гумата точно при разклона, означаваше, че трябва да избера трудния начин – през Добърчин, седловината Св.Богородица и махала Цървеняне.

Смених гумата, което беше и почивката преди изкачването. Пътят нагоре е асфалтиран, но много тесен. Не знам как бих се разминал с двата камиона, с които се разминах, ако бях с кола, но с велосипед успях да се скрия в храстите. Изкачването приличаше на Заселското, с тази разлика, че силите вече не бяха същите. Температурата беше над 30 градуса, така че ще запомня това изкачване за дълго.

Останалата част на маршрута познавах от предишните ми обиколки на тези места, чакаха ме 2 Оброчни кръста в старата почивна станция в края на асфалтовия път на махала Величковци, както и работеща чешма близо до сградата на Кметския Наместник на селото. Дебитът й беше намалял значително след пролетните ми посещения на тези места, но все пак успях да се разхладя и под тази чешма, последната за деня. Чакаше ме още не малко изкачване, от 710 до около 1050, не много, ако бях пеша, но след чешмата вече не карах, а само бутах колелото по изровени черни пътища.

Половин километър след чешмата ме чакаше още един Добърчински оброк, скрит в гората. Открих го случайно по време на дълга разходка от Своге до Гара Бов през Меча Поляна, а този ден дори не се отбих да го видя. Лятото почти не се личи в гората. Оброкът е на Св. Николай и е от 1901-ва (или 7-ма) година, а от западната му страна има горната част на по-стария оброк.

Черният път продължава за махала Тричковци, но той се изоставя и се продължава на изток, към седловината, разделяща Церово и Добърчин. Край пътя се намират и последните къщи на Добърчин, като сниманата долу е най-източната (съществуваща) къща на селото.

Въпреки, че селата по Искърския пролом се обезлюдяват, а цели махали се изоставят, понякога откривам нови неща на неочаквани места. Така двата ми любими Оброка са се сдобили с, бих казал, грозна и ненужна бетонна плоча, с оставен кофраж. Ако идеята беше да се запазят оброците, да се подсили основата им – бих го разбрал, но се личи, че идеята беше само да има плоча с изписано име на светеца, на когото са посветени тези два Понорски кръста. На плочата е изписано “Св. Богородица”, а в храстите зад оброците има пейки и навес за курбан. Останах неприятно изненадан от плочата, нарушаваща красотата на тези два кръста. И двата имат страхотна изработка, като южният е най-високият оброк от всички, които съм виждал. Оброците стоят на това място повече от 150 години, така че ако успеят да останат на това място още толкова, може би тогава вече няма да има и следа от новата плоча.

След последното бутане нагоре след оброците, хванах грешен път за махала Цървеняне, който се оказа много зарасл, но съм минавал по него и преди, когато пак избрах грешния път (към махалата има 3 черни пътя), така че знаех, че ще стигна до махалата, в която очаквах да се освежа в последната чешма за този ден, но която се оказа пресъхнала през това време на годината, както и река, в която съм се освежавал преди.

Махалата е изоставена. Това е първата махала на Церово след Добърчин, най-западната на селото, най-отдалечената.

В края на горната част на махалата, когато започва слизане до Церово и свършва всякакво изкачване, се намира Оброк Св. Спас. Оброкът е точно край пътя и щях да го подмина спускайки се надолу след дълго бутане, ако не видях, че край Оброка няколко дена (така ми се стори) преди да мина по тези места, се проведе събор!

Бях много изненадан, край кръста, върху дърво, имаше закачена ламинирана табела “Мали Спасов Ден”, мястото край пейките и навеса беше оградено с лента, имаше няколко торби с бокулк, празни бутилки и т.н., а край Оброка бяха сложени изкуствени цветя.

Имах усещане, че съборът се проведе, може би, 1-2 дена преди да мина, но след разговора с един овчар, когото срещнах край по-ниско разположените къщи, разбрах, че вече е минал повече от месец след събора, от който организаторите не са извозили боклуци. Търсейки в интернет, разбрах, че Св.Спас се отбелязвал през 2019-та в началото на юни, а аз бях тук в средата на август.

Учудих се на организаторите, оставили толкова бокулци след себе си, но пък се изкъпах под топлата вода от съда с вода, край пейките, но още повече бях много съблазнен от две НЕотворени бутилки от нещо, наричано Дерби “оранжада” и Дерби “слива”. Не съм пил такива неща, а и по принцип не съм пил газирани сладки напитки от сигурно повече от 10 години. Бях доста жаден и добре знаех, че да опитам такава напитка по никакъв начин няма да задоволи моята жажда, дори напротив, ще стана още по-жаден, но пък след 40 км на 30+ градуса и почти 1500 метра денивелация, тези две бутилки с боядисана течност ми изглеждаха супер вкусни. Но 40 км не са 100, 1500 метра не са 3000 метра, така че мозъкът ми работеше поне малко и само отворих, помирисах и затворих бутилките. Няма да лъжа, мирисът на “оранжада” беше доста приятен, а пък от друга бутилка, която беше отворена по време на събора, с Дерби “грозде” ухаеше най-вкусно. Затворих бутилките преди да направя нещо, за което веднага ще съжалявам и продължих надолу, където след малко срещнах овчаря, за който вече съм споменал и от когото разбрах за приблизителната дата на събора.

Спускането изискваше доста концентрация, понеже пъят е каменист, изровен, а дерето край пътя е дълбоко. Последната част на маршрута, преди къщите на Церово, минава през старата кариера на селото, някога давала работа на жителите на съседните села извън само животновъдство и селскостопанство, а може би разхождайки се някъде из София съм минавал по павета, направени от Церовския камък. Наскоро пък част от кариерата беше превърната в нерегламентирано сметище,  но то вече е разчистено.

Понеже обичам не просто да обикалям тези места, а и да научавам за история на местата по които съм ходил, да намирам информация за махалите, върхове, оброци и т.н. на пролома, успях да намеря тази информация за кариерата на Церово, предполагам, че става въпрос на тази от снимката горе, но може би някога в селото имаше и други. Обява за павета от 1899-та година, според която повече от 200 човека от София са купили павета от Церовски каменоломни.

(източник)

Сега природата успява да си връща и това място, приличащо на лунен пейзаж. По някакъв начин млаки храсти успяха да намерят дом сред голите скали на старата кариера.

Такава беше моята, въпреки че къса, но доста натоварваща (за мен), велоразходка в Понор Планина. Описах малко за Зимевица, а повърхностна история на другите села от маршрута – Загъжене, Заселе, Добърчин и Брезе е в другите ми пътеписи.


 

 

Предишният пътепис:

от Искрец до Гара Бов през Добравица, Столо и Препасница 

 

 

 

 

 

 

Към другите пътеписи от Искърския Пролом!