от Оплетня до Гара Лакатник през Кобилини Стени, Бегличка Могила и Миланово

25-26 км разходка по Искърския Пролом и Врачанския Балкан от ж.п. спирка Оплетня – МВЕЦ Оплетня – село Оплетня – махали при Радов Връх – заслон при връх Остра Могила – връх Бегличка Могила – Кобилини Стени – местност Маркови Откоси – местност Шилегарника – местност Пладнището – местност Каленов Дел – местност Коритата – местност Куритски Рът – местност Раненски Рът – село Миланово – махала Ръжища – махала Люлякова Падина – местност Равна Поляна – паметник на Септемврийци – Лакатнишки Скали – гара Лакатник

Снимките са направени с телефон. GPS трак също е записан с телефон.

Маршрут за GPS

Разстояние: 25-26 км
Денивалиция:  1300 метра
Изоставени Махали със стари къщи: Да
Обитавани Махали: Да
Опасни Кучета: Да ( при овчарници в местност Коритата над Миланово)
Дружелюбни Кучета: Да (в село Оплетня имаше много кучета)
Оброчни Кръстове : 3
Особености: прекалено много страхотни гледки!
Транспорт: БДЖ

 

Този преход е, може би, най-планинският, ако мога да се изрязя по този начин, от всичките ми пътеписи за Искърското Дефиле. Има най-малко стандарните за пролома стари махали, оброци и т.н., но този маршурт е сред най-любимите ми не само по пролома, но и в България.

Преходът започва от ж.п. спирка Оплетня, намираща се на малко повече от километър от селото. За да се стигне от спирката до селото трябва да се мине през новия МВЕЦ. Когато за пръв път ходих по тези места, такива съоръжения още не са съществували по Искъра и спирката, беше свързана с въжен мост към пътя. Сега се минава през МВЕЦа, подобно на МВЕЦ Прокопаник при Редина. Обикновено съм един от само двама-трима човека, които слизат на тази спирка.

От красивата спирка има няколко тайни пътеки по източните склонове на планината, към връх Ручева Глава, даващ начало на дългото било на Стара Планина през върхове Издремец, Чукава, Лескова Могила, Увеса, Мургаш и чак до прохода Витиня. Ако се изкачва до връх Ручева Глава, може да се направи голям преход за един ден чак до Огоя или до Реброво. Няма как да изборя всички варианти, така че ще продължавам да пиша да моя маршрут, който, след спирката стига до МВЕЦа, след това се върви по шосето София – Мезда докато не се стигне до селото, пъврите къщи на което са точно до пътя.

Тази част на пролома е много по-различна в сравнение с по-посещаваните от мен Батулийските махали и върхове, или Свогенските. Тук релефът е по-високопланински, със стръмни скали над реката, пазящи тайни от предишните поколения. Маршуртът тук е маркиран, но пътеката от Оплетна за Радов Връх може да се изгуби. Едва ли има много туристи, ползващи тази пътека, която е популярна сред местните овчари, отвеждащи кози и овце на паша над селото. Самото село  се намира от двете страни на река Бяла Вода, при устието й с река Искър. Изорите на реката са Варището, Белата вода и Козята Вода, двата последни са под Кобилини Стени. Интересно място са избрали жителите на Оплетня за селото си преди много години, до устието на река. На мен водосборният басейн на тази река изглежда голям, но щом в селото все още има много стари къщи, значи тук няма история на наводения и неочаквано придошла вода от реката. Може би статутът на горите над селото, включени в Природен Парк Врачански Балкан играе важна роля в опазването на горите, част от водосборния басейн и тук няма да се случват подобни на Батулийската (река Кръстешка) истории.

Влакове до Оплетня не са толкова редовни колкото до Своге или Лакатник и се налага да се хваща ранният влак от София, към 8:20 така че в селото се стига около 9:40. Предпочитам по-късните влакове за моите преходи, но тук няма варианти. Следващият влак е чак в 13:20. Както винаги, при обитаваните села и махали, бездомните кучета ме посрещат и ми се налага да се разделя с част от гранулите. Едно от кучета в селото се оказа доста неблагодарно и ме подгони с лай след като изяде гранулите, но пък може би не съм го разбрал и просто искаше още закуска.

Маршрутът прави Зиг-Заг през селото, влизайки в него от южната страна на река Бяла Вода, а после се изкачва нагоре от северната страна. Има и друг маршурт за Кобилини Стени, той върви успоредно с река Бяла Вода, а после стръмно се изкачва през гората до ловния заслон при връх Остра Могила. Но аз предпочитам другия маршурт, минаващ край старите къщи над Оплетня при Радов Връх.

Маркираната пътка бързо извежда извън селото и започват гледките. Вижда се почти цялата Оплетня, защото Оплетня няма махали, разхвърляни по съседните склонове и върхове, както някои други села. Цялото село е при устието на Бя(е)ла Вода и Искър, а в по-вискоите части има само няколко самотни отдалечени къщи, не обединени в махали и без имена. Високо над селото, на юг, има махала Русинов Дел, но тя е към Миланово, не към Оплетня. Първите документирани данни за това село са от 16ти век, но това е от турските документи, със сигурност хора са живяли по тези места и стотици години преди това. За името на селото има различни легенди, но легендите за това са легенди, защото не са истински и не са ми интересни. Най-реалистичната теория е, че името идва от начина на строителство на къщите в селото, свързвано с оплитане им с лескови пръчки. Но пък и това едва ли е логично, защото тази технология (оплитане) се използваше навсякъде.

За да се стигне до самотните къщи при Радов Връх, намиращ се между Оплетня и Очиндол, се върви по козя пътека, губеща се на няколко места и разклоняваща се няколко пъти. Пътеката се използва повече от местните овчари, извеждащи животните на горните пасища, така че по-утъпканите пътеки не са туристически, а овчарски. За да не се изгубят туристическите, най-добре е да се ползва карта и gps.

Оплетня остава в ниското, а при Радов Връх се среща първият Оброчен Кръст за деня и вече има страхотни гледки. На снимката горе се виждат махалите на Лакатник, Бовско Луково, Понор Планина с върхове Була, Драгоданица, Сърбеница, Крета и т.н и ливадите край Заноге. Вижда се и склонът над село Оплетня, върху който е кацанала Милановската махала Русинов дел до която би трябвало да има пътека от Оплетня, която за сега не съм проучил.

Оброкът при Радов Връх е сред най-новите, които съм намирал по пролома и е датиран 2004 година. Не знам дали на това място някога е имало стар Оброк или не, новият е грижливо опазен с ограда. От едната му страна е нарисуван кръст, а от другата пише Свети Спас. 2004. Хубавото на този Оброк е това, че за разлика от новите оброци по пролома, както, например, Рединските, този не е направен като паметник от гробище, а е с по-интересна изработка, от парче камък, както са правили предишните поколения.

Тази местност, седловината, разделяща Очиндол и Оплетня е много красива и по склоновете й има няколко самотни къщи, разрушващи се. През 2009-та година тук съм срещал възрастна жена до една къща, в която не очаквах да видя никого, но сега не съм срещнал никого. Може би тези къщи се отнасят към Очиндол, това село е по-близо, от колкото Оплетня.

Пътеката продължава край рида от Радов Връх до Остра Могила, подсичайки го от юго-западна страна. От пътеката вече се виждат по-високите върхове като Яворец (Лакатнишкия) и Издремец.

За разлика от повечето ми преходи по пролома, тук маршрутът върви по пътека, не по черен път. Все пак се минава през Природен Парк, а не планини, обикаляни от ловджии. Ще ми се цялото дефиле да стане парк, но едва ли това ще се случи. За сега само някои местности като Трескавец и Лакатнишки Скали са защитени (не, че помага, в ситуацията с Трескавец).  

Понеже пътеката подсича рида от западната страна, където се върви край и през гората, предпочитам да вървя по рида, от който има гледки и вече се вижда и село Очиндол.

Както и впечатляващи Кобилини Стени, изглеждащи внушително от където и да ги гледаш.

Пътеката излиза на разклона на няколко маршурта от Врачанския Балкан и се среща с пътеката, идваща от долината на река Бяла Вода. Тук се намира и заслон, който аз смятам за ловен, защото съм срещал ловджии по тези места, въпреки статута на територията. Веднъж ми препоръчаха да следвам само пътеки, понеже слагат капани срещу вълци. Сетих се за тази история, когато дойдох да нощувам на Кобилини  Стени през зима, но се отказах щом видях вълчи следи в снега до скалите.

Не съм нощувал в този заслон, но мястото му е страхотно с чудесна гледка, заслужаващо една нощ на това място.

Направен от камък, заслонът изглежда много по-стар отколкото е, а от прозорца се вижда село Очиндол и върхове Козница и Чукава в далечината.

След заслона пътеката продължава нагоре към “платото” на Врачанския балкан при върхове Пършевица и Бегличка Могила. Връх Остра Могила се подсича от запад, а срещата ми с човека, поставящ капани срещу вълци завинаги ме спря да проучвам тези места без пътека, колкото и да ми се ще. Всъщност навсякъде по пролома се старая да следвам пътеки или черни пътища по тази причина, въпреки, че нарушавам правилата понякога, в търсене на някоя стара махала или Оброчен Кръст. След върха започва колова зимна маркировка, водеща до хижа Пършевица. Пътеката изкачва слонове на Врачанския Балкан и при безименен връх, малко над 1400 метра, при разклона на пътеките за Бегличка Могила и хижа Пършевица се открива любимата ми гледка към Кобилини Стени.

На това безименно възвишение съм опъвал палатка една зимна нощ, когато мързеливо стигнах до мястото от хижата. Но когато се качваш от Оплетня, гледката е още по-приятна, защото си я заслужил с изкачване. Денивелацията от ж.п. спирката до тук е малко над хиляда метра. 

От горе вече се вижда и централното било на Стара Планина с върхове Ком и Тодорини Кукли. Маршуртът край Кобилини Стени е най-дългата част от прехода, но не защото е труден, а защото има толкова много красиви гледки и места, където задължително трябва да се седне и да се наслади на природата. Точно по тази причина не обичам преходите, когато бързаш, планинските маратони и т.н. За мен планината е там, за да се насладя на нея, на природа и на гледките, на въздуха и на самата разходка, а не да бързам край красотата, подминавайки я. Пътеката тук не следва ръба на скалите, а ги заобикаля, така че  за да се усети това място, тя не трябва да се следва.

От безименния връх може да се продължи на изток, по ръба на Врачанския Балкан през върхове Кръстанова Могила,  Дудил и Ушите и да се слезе в Зверино или Елисейна, или да се продължи още, до връх Яворец и да се слезне до Зверино. Може и да се стигне до Враца, през хижа Пършевица, Боров Камък и Згориград (или друга пътека). Тук вариантите са много, любимият ми е да се следва извивката на Кобилини Стени посока Миланово, може да се изкачи и връх Бегличка Могила, първенеца на Врачанския Балкан. 

Начало на пролетта тук е кралство на калинки, виждал съм подобни градове и села, направени от калинки, забравили за всички грижи, правейки още и още от своя вид, но никога не съм виждал толкова много, колкото по камъните на Бегличка Могила.

От далече приличат на червен мъх и могат да се подминат без да се видят.

 

От върха се вижда и останалата част на Врачанския Балкан с пътя за хижа Пърщевица, скалите на прохода Вратцата и т.н.

Въпреки, че височината тук е между 1300 и 1400 метра, гледките са високопланински, а теренът е без растителност. Има няколко сезонни езера, “локвите” край които се събират конете, които винаги са пуснати свободно да обикалят по това високопланинско пасище. Природата тук прилича много на близката Понор Планина и тук също не липсват понори,  а Кобилини Стени са скален венец, както и подобните при върхове Сърбеница и Була, само че по-стръмни и по-впечатляващи.

На долната снимка се вижда въпросната Понор Планина с високто й “платото”, над Заселе и Зимевица. От Кобилните Стени се вижда и останалата част на маршурта за този ден, със село Миланово и Лакатнишките Скали.

За да се види цялата красота на Кобилни Стени, или поне достъпната й част, трябва да се качва и да се слиза много пъти край скалите. Има много скрити места, заслужаващи да се виядт отблизо.

     

Може да се похарчи не един час в проучването на скалите, изглеждащи красиво от всяка страна. Колкото и да съм ходил по пролома, може би само пет процента от преходите ми са били през летните месеци, когато тези места сигурно са още по-красиви. Не обичам лято в планината, така че обикалям пролетно, когато гората не е красива и гола, но и така тези места са сред любимите ми. От другата страна на скалите се виджа добре връх Остра Могила и е лесно да се разбере, защо този връх се казва по този начин.

От края на скалния венец Кобилини Стени се вижджат и обработваните някога склонове над Оплетня, заедно с пасищата. Виждат се и ливадите при Русинов Дел, от другата страна.

Предпочитам да следвам ръба на скалите без пътека, защото така има гледки, за разлика от маркирания маршурт, минаващ встрани от истинската красота на Врачанския Балкан. Малко след края на скалния венец, между местностите Маркови Откоси и Шилегарника се намира първият от двата паметника на загинал човек във Врачанския Балкан през летните месеци по време на буря.  Вторият е малко над Миланово. Мога само да предполгам каква е била историята на 2ри Август 1975-та година, когато Павел Петров Павлов загина на това място. Може би е бил овчар, може би турист. Откритата планина е опасно място по време на летните бури, придружени с мълнии. Друг подобен паметник има и при връх Церия над Своге, а загиналите от мълнии по високите места по планините по пролома през стотиците години живот по тези места са със сигурност доста повече. По тази причина и правя цялодневните ми преходи по пролома през по-спокойните и не горещи месеци на година.

Не знам дали донесох калинки от Бегличка Могила, но до края на маршурта, където и да сядах за да се насладя на гледките, все намирах калинки по мен.

Малко след местностите Пладнището и Каленов Дел ходенето без пътека свършва и се излиза на черен път, който свързва Враца с Миланово. Този черен път е проходим с кола, но е затворен през зимните месеци. От тук започва и черен път, който стига до Милановската махала Русинов Дел, през която може да се стигне до махала Старо Село, пак на Миланово, а от там и до Лакатник. Но това е по-заобиколен маршурт, този продължава към овчарниците в местност Коритата.

Понеже обикалям сам, предпочитам да заобиколя лаещи овчарски кучета, ако имам възможност. Минавал съм край тези овчарници и преди, но кучета се сменят, идват нови и щом ме лаят от далече, по -добре е да не търся приключения с тях и да ги заобиколя.

 Следвайки черния път, около два километра след Коритата се излиза на Оброк Св. Троица. Подобно на оброка Св.Магдалена при Желен и тук някой се опита да спаси разпадащ се кръст с метална конструкция, но не толкова успешно. Интересното за мен на този оброк, е че той не се намира близо до съседните махали на Миланово и като цяло е на едно неочаквано място, без пейки и навеси наоколо. До най-близките къщи на Миланово от кръста има два километра. Това разстояние може да се мине по два различни черни пътя, които вървят успоредно един с друг.

Ако се тръгне по по-горния път може да се види вторият паметник на загинал човек от мълния. Този паметник е за по-стара трагедия, от 1962 година, но пак от август. За разилка от първия за деня паметник, който се намира във високата планина, на открито, този се намира много близо до гора, но, може би през 1962 тук нямаше такава гора, каквато има сега и която може би би могла да спаси нечий живот.

Пътят стига до Миланово и още с първите къщи съм посрещнат от домашни животни, представени от една крава, не искаща да ме пусне до черния път и куче, радостно посрещащо изморен турист и получаващо гранули като подарък.

За разлика от много мъртви села по пролома, Миланово не е едно от тях. Разбира се, основните години на селото, когато тук са живяли значително повече хора, са в миналото, но тук все още живеят хора, има и нови хубави къщи. В сравнение с повечето села по Дефилето, Миланово е много по-ново, а по-точно сегашното й място. До освобождението, а и известно време след него, селото се намираше на друго място. Както и повечето поселения по пролома и Миланово, тоест Осиково, има богата история. Старото място на селото, когато то се казваше Осиково, и само от 1950-те наричано Миланово, е на по-различно място – това е махала Старо Село, пазещо история на предишните поколения. Някога и в Старо Село имаше училище, тоест в цялото село имаше две училища. Сега и двете са затворени. След освобождението в Осиково, (сега махла Старо Село на Миланово) са живяли над 1100 човека, за сравнение, тогава, точно след освобождението в новата столица, София са живяли малко над 20 000 души. Сега в София има над 1 200 000 човека, а в Миланово малко под 450. За мен такава статистика е интересна. В Бълагрия сега има градове с малко над 1000 човека, а в Миланово някога, е имало над 1500 човека. За разлика от много други места по пролома, от които се интересувам, за Осиково/Миланово има много информация, която може да се намери в интернет.

Мястото на Миланово е много хубаво, то се намира на поляна на около 800 метра надморска височина, има условия за отглеждане на животни. Тук има асфалтов път даващ дотъп до селото от север и от юг, от Лакатник и от Вършец.

Разбира се, когато казвам, че селото не е мъртво, това е в сравнение с места като Буковец, Батулия и Церецел по съседство на пролома.

Някога в селото имаше две училища и са живяли над 1500 човека, сега има санирана сграда на кметството. В селото, заедно с махалите му, живеят малко под 450 човека, което го прави от по-населените по пролома.

През селото минават и маршуртки, които не са много интересни за туристи, освен при спешни случаи. Защо да ползвам маршртука, когато от селото до Лакатник има приятен път през чудесната махала Ръжища и Лакатнишки Скали? Но тази маршуртка може да е полезна, ако се прави преход от/до Дружево или Вършец.

В центъра на селото, до санираното кметство има няколко магазина. Като цяло, селото оставя много приятно впечатление и няма онази тъга, която се усеща по други места като Церецел или Буковец, но може би, това не са добри сравнения. Не съм виждал и пияници в центъра и край спирката, за разлика от такива край повечето спирки и кръчми в селата по Дефилето.

За да се стигне до любимата ми махала на Миланово – Ръжища, се следва туристическа маркировка край изоставени ЖП цехове, някога изкуствено осигурвяли работа за местните жители, чиито земи и животни са били ТКЗСирани. Името на махала е РъжиЩа, но на много карти е изписано неправилно като РъжиЦа. Името на махалата идва от факта, че на възвишението на което се намира духа силен вятър, който ръмжи или, както, предполагам неправилно са казвали местните “ръжи”. Така махалата се казва Ръжища. Тази информация научих от табела край спирката в Миланово.

В махалата има нови къщи, както и разрушаващите се стари.

В тази къща все още има пердета на прозорци, а през срутената стена се виждаше маса със столове на втория етаж. На масата дори имаше покривка.

Гледката от поляните между махали Ръжища и Люлякова Падина са невероятни. С най-голямата гордост и удоволствие бих живял на тези места. Винаги, когато се връщам от пролома разглеждам оферти в сайтове за имоти, не защото искам или мога да купя някоя къща, но ми е интересно какво се продава и за колко и си представям, как бих живял на  това място. Гарата не е далече, има асфалтов път, има постоянно обитавани къщи. Една къща до махала Ръжища, с такива гледки и със стадо кози, бързо бих превърнал в дом. Намирал съм страхотни оферти, които от години стоят по сайтове и не се продават. Така и за Миланово има много хубави къщи, за тези, които се чустват достатъчно свободни да живеят тук. Аз само харесвам идеята да мечтая за такъв живот, не съм сигурен, дали бих се справил и че съм готов. Но си представям как извеждам стадо на паша или как паля печката в дългите зимни нощи.

След махала Ръжища, посока Люлякова Падина (страхотно име!), от южната страна на пътя има последния за деня Оброчен Кръст със странна изработка от същия камък както и разпадащият се кръст при Коритата. Оброкът е от 1999 година и за този период изработката му ме учуди.

Гледка от местност Равна Поляна край Ръжища, с гледка към Кобилини Стени и махала Мрамор на отсрещния “бряг”. Как да не искаш да живееш тук?

 Пътят продължава за Лакатнишките Скали и паметника Септемврийци. Заради паметника пътят до горната част на скалите е асфалтиран, така че логично мястото привлича хора, които иначе не биха се качили до мястото пеша, нещо като Копитото на Витоша.

Няма какво да пиша за красотата на скалите, мисля, че са достатъчно известни и то заслужено.

От паметника до гарата се върви не повече от половин час, така че горе е страхотно място за почивка, но ако горе има хора с коли, по скалите надолу винаги може да се намери друго уютно място с гледка.

От Лакатник има редовни влакове до София, така че няма за къде да се бърза. Последният влак заминава чак в 20:30, така че по време на прехода има много време за почивки и спирки.

Към другите пътеписи от Искърския Пролом!