зимен залез, пълнолуние и изгрев на връх Мальовица в Рила

Четири години са минали от моето Мальовишко приключение, когато един зимен януарски ден снимах залеза на този красив Рилски връх, после слизах по тъмно, а след това се чудех, дали бих могъл да се насладя не само на залеза, но и на нощта и на изгрева на това място, на 2729 метра надморска височина, през зима. Време от време се сещах за тази идея и така минаха четири години. Все пак зимна нощ на 2729 метра в планина Рила не е като на връх Була в планина Понор, където нощувах зимно преди. Следих прогноза за времето, най-вече чаках да има много сняг, но най-важното, да няма вятър. Разбира се, хубавите снимки стават при лоши метео-условия, а когато няма вятър – едва ли има облаци. Но връх Мальовица е сред тези места, където и да има обикновен залез, пак ще е специален. 

26-ти февруари 2021-ва година беше Денят. Всички източници за времето прогнозираха чудесни условия, дори прекалено добри – никакъв вятър, топло и без опасност от лавини (колкото е възможно през февруари в Рила). 

Когато имаш планове да спиш в зимна планина в палатка, багажът няма как да се побере в малка раница. Подготвих раницата няколко дена предварително, сложих само най-необходимото, абсолютен минимум за мен, но все пак се натоварих като магаре и реших да разделя тежестта между две раници – едната, малката – отпред. В нея сложих част от палатката и фото-техниката. В голямата раница – отзад, сложих всичко друго, което щеше да ми е необходимо да прекарам нощта горе без да попадам във вечерната емисия на новините. 

Трябва да призная, не вярвах, че ще е го направя. Тръгнах, но очаквах, че мога да се откажа или на втората тераса, или на Еленино Езеро, или дори на самия връх. Има хора, които обикалят по планините в най-страшните зимни условия, спят по върхове само в спални чували, изкачват върхове, за които не съм чувал, но аз не съм от тях. Докато вървях по пътеката нагоре, имах няколко момента, в които се чудех какво точно правя. Защо съдбата ме срещна с планината през 2007-ма година, как точно се влюбих в нея, защо го правя, но на седловината край Елени(н) връх тези съмнения изчезнаха. 

Топъл февруарски ден привлече много хора в Рила, някои слизаха от върха с 3-4 кг раници, гледайки ме със съжаление, един човек дори ме изпревари по пътеката край хижата, а аз вървях, бавно, но все пак продължавах. 

Когато стигнах до седловината между връх Мальовица и Елени(н) връх, погледнах последното предстоящо изкачване, имах момент, в който за малко да се откажа и да се върна. Тогава, на пет минути преди целта, реших да направя почивка. Извадих примус, стопих малко сняг, направих чай “Алпинист” и седнах върху спалния чувал, гледайки към красивия Рилски пейзаж. Имах 2 часа до “златния час” за снимки, слънцето напичаше, нямаше никакъв вятър, бях сам и никъде наблизо нямаше никакви хора – абсолютно спокойствие. 

Чаят от чист рилски сняг ми даде сили и увереност да продължа. Пиша, все едно бях на някакво диво място, а не на връх, на който на следващия ден (събота), се качиха поне 100 човека,  но мислите за предстоящата зимна нощ в планината, колкото и да са ме радвали, толкова са били и притеснителни. 

Колкото и да беше тихо, все пак реших да не опъвам палатката на самия връх, избрах си равно място на 2710 метра, малко след разклона на пътеката за върха и на запад, посока хижа Иван Вазов/Рилски Езера. Докато оправях палатката, надувах постелката, извадих спалния чувал, покривах яките на зимната палатка със сняг, забивах колчета и подготвях моя дом за следващите 13-15 часа, бях наблюдаван от местните жители без да го подозирам. Излязох от палатката и видях семейство свободни диви кози, застанали край пътеката, по която минах преди малко, които ме гледаха с по-голяма изненада, от колкото ги гледах аз. 

Когато реших да спя на Мальовица, знаех, че трябва да взема и теле-обектив, с който да снимам далечните върхове, но никога не бих предположил, че ще имам такава чудесна среща, която щеше да мине без снимки, ако не го бях сложил в раницата.

Попречих на свободните животни, които планираха да минат на запад и им се наложи да се върнат обратно, а после за малко слезнаха до Еленино Езеро, по същата пътека, по която и хората се качват до върха.

Седемте Рилски Диви Кози са обикаляли склоновете на връх Мальовица, но аз нямах време и възможност да ги следвам и да снимам, настъпи златният час, а яките на палатката все още не бяха покрити със сняг, който щеше да превърне палатката в моята крепост за нощта. Снегът беше толкова твърд, че си мислих за моята лопата, която оставих в колата, когато оптимизирах багажа. Разбивах снега с котките и го слагах край палатката, като предната част оставих за след залеза.

Южните склонове на връх Мальовица, стръмни и опасни, бяха покрити със сняг, който успя леко да омекне през деня, но циклите на топлите дни и студените нощи превръщаха склона в пързалка и само няколко часа след залеза снегът се превърна в тънък слой лед.

Първата ми среща с Мальовица беше през 2008-ма година, това беше първият ми висок Рилски връх. Помня добре, как гледах на запад, към циркуса на Урдини Езера и върховете над езерата и не знаех, колко красота крият те. Тогава, разбира се, не подозирах, че някой ден ще ги видя зимно или по време на залез.

Мястото, което избрах за нощувка беше хубаво за спане, но не толкова за снимки на самата палатка.

Виждал съм снимки на палакти, опънати на тесни седловини и ридове, на върхове и на други места, изглеждащи страхотно на снимки, но тази нощ моята цел беше да ми е спокойно, а не да имам снимка на палатка на седловината между Елени(н) връх и Мальовица.

Избраното от мен място имаше следи от моторни шейни, нещо, което е забранено за използване в Национални Паркове, но на следващия ден, когато карах обратно през Говедарци, видях 3 коли с ремаркета, в които бяха натоварени по 2 моторни шейни, каращи в посока на планината. Следите от шейните разваляха снимките край палатката, а аз се чудех, дали тези хора биха могли да слезнат от Мальовица, ако нещо щеше да се случи с техните превозни средства, или щяха да викат ПСС.

Прогноза за тихата нощ беше абсолютно вярна. Не съм влизал в палатката и продължавах да снимам. Освен топлото време и безветрието, тази нощ и луната ми помагаше – нямах нужда от челник, който остана в раницата. Беше пълнолуние. Стоях няколко часа на върха, наблюдавах как някой се качва по тъмно със челник към заслона БАК под връх Орловец, как започват да светят светлините на ски зоната под връх Тодорка в Пирин…

… градовете и села край планина Рила, както и София зад Витоша. На снимката долу е гледката на северо-изток, към Мусала.

На изток светна метеостанцията на връх Мусала, а планината изглежаше много тайнствено, когато беше осветена от луната. Най-много лунната светлина се отразяваше по южния склон на Лопушки връх, все едно светеше много голям led-панел.

След тази нощ, за мен, вкусът на чай “Алпинист” винаги ще е свързан с връх Мальовица и спомени за тази лунна нощ. Изпих литър и половина вода на изкачване до върха, така че трябваше да стопя доста сняг за да напълня бутилката и да имам достатъчно вода. Газта не искаше да се запали заради студа (има и зимна газ, но бях с обикновена), така че трябвше да обърна бутилката и за малко да я стопля в якето, след което успях да направя повече от два литра вода. Снегът се стегна, така че вече нямах възможност да скрия яките на палатката със сняг, а за примуса чупих от горния слой – който омекваше през деня и замръзваше през нощта, беше като лед, който на малки парчета слагах в канчето.

Нощта мина спокойно. Разбира се, че не очаквах, че ще мога да заспя, така че бях подготвен с много епизоди на различни сериали на смартфона. Постелката не пропускаше никакъв студ от планината отдолу, спалният чувал пазеше моята топлина, а лидлският термометър показваше от плюс 3 до минус 1 градус през нощта – вътре в палатката.

Когато вътре стана около минус 1, извадих термометъра навън, където, към изгрева, беше минус 9. Не усетих никъв студ тази нощ, само да се науча да мога да спя в палатка, защото така и не се научих да го правя по хижите и на следващия ден силите ми стигат само за снимки и за връщане обратно. (на снимката изтрих логото на фирмата на палатката, да не разваля пейзажа, иначе е Husky Flame 2 и тежи 3.2 кг, което е много).

Нощта превърна вчерашия мек сняг в ледена пързалка. Преди изгрева, западният склон на връх Мальовица беше толкова хлъзгав и твърд, че за да ходя спокойно, трябваше със сила да забивам котките в леда. Луната мина своя път през небето и беше готова да отстъпи мястото на слънцето, скривайки се на запад, зад Седемте Рилски Езера.

Източните склонове на връх Мальовица са много стръмни, опасните улеи са покрити със сняг, който изглежда готов да падне надолу към Еленино Езеро, а дивите кози знаят да не ходят по тези места. Вместо това те катериха южния склон на Малка Мальовица, пак позирайки за снимки, но беше тъмно да ги снимам. На юг се вижда планина Пирин, а най-отпред е седловината между Елени(н) връх и Мальовица.

На долната снимка е гледката на запад, към върховете над хижа Иван Вазов – Голям и Малък Калин.

На изток е връх Мусала, който с обектив на 200 мм изглежда много близо, но е на почти 20 км по въздух.

На юго-изток се виждат върховете на Рила, които не са ми толкова познати. Но ми приличат на върховете край Рибните Езера и Смрадливото Езеро – тоест Йосифица, Канарата и другите край тях.

На юг е планината Пирин, където първенецът Вихрен започна да се събужда с първите лъчи на изгряващото слънце.

Да посрещнеш изгрев на такова място, през зима, за мен беше голямо удоволствие. Направих толкова снимки, колкото не съм правил от много години, но се постарах да споделя тук само тези от тях, които да разкажат историята за това приключение. Планирах да си направя кафе и да се насладя на топлото утро, но планината имаше други планове. Докато снимах изгрева, безветрието изчезна заедно с луната, започна да духа студен рилски вятър, точно както беше в прогнозата.

Направих любимите ми снимки от това приключение – горната и долната и се върнах към моя рилски дом, който вече не изглеждаше толкова стабилно, клатен от студения вятър. Реших да не губя и минута и да събирам багажа, който не беше никак малко.

Мекият сняг, в който слагах, а не забивах колчета миналата вечер, стана много твърд и ми трябваха не малко усилия да ги извадя. Мокрите дрехи от изкачването станаха на камък и така раницата ми на слизане тежеше повече, от колкото на изкачване.

Беше събота, слънчево време и прогноза за до плюс 15 в ниските части, така че планината започна да се пълни с туристи. Слизането беше лесно и бързо, освен единия участък между Втората Тераса и Еленино Езеро, където наклонът беше много стръмен, но не го усетих на изкачване, а на слизане и не знам, какво бих правил без щеки. Първия човек срещнах малко над втората тераса, а след това казах дума “Здравейте!” сигурно поне 50 пъти, толкова много хора решиха да видят Мальовица този ден.

Сподели: