Разходка от Враца до хижа Леденика с посрещане на изгрева сгледка към проход Вратцата, януари 2010
Природен Парк Врачански Балкан е сред любимите ми места в България. По много пътеки съм ходил не веднъж, но голяма част все пак остава непозната за мен. Сред тях беше и дялът с пещера Леденика и местност Кравя. Тази част е най-цивилизованата, с различни бази за отдих (доста от които не работят), асфалтов път, ферми и какво ли не. Но за зима този дял е най-подходящ, има и някакво приключение, но и се намираш близо до хижи.
Избрах най-студеното време на зима 2010, но, за разлика от предишните дни, беше слънчево и в небето нямаше нито облак. Пътувах с влак от София, в който сигурно беше 30 градуса, докато във Враца не повече от -5. От гара Враца бързо стигнах до разклона за Згориград и Леденика и след 2 часа вече бях нагоре, на пътя за Пършевица и Леденика.
От горе вече се открива красива гледка към планината и прохода Вратцата, също така тук има голяма вероятност да срещнете стада домашни животни.
През целия ден беше слънчево, но това никак не пречеше да е доста студено. Слънце плюс студ означава приятни сникми на замръзнали дърва със синьо небе. Много рядко успявам да намеря чак такава зимна красота.
Продължих към хижа Леденика, все пак планът ми беше да снимам по залез и изгрев край горната лифтова станция, а това означаваше че първо трябва да се настаня в хижата (и да видя дали работи), а след това да се върна към лифта. Очаквах, че хижата се намира доста по-близо, но докато я стигнах, настаних се и се върнах към станцията, залезът мина… Плюс към това главата ми започна да боли много силно, а при всяко навеждане да нагласям филтри и да проверявам как се получиха снимки главноболието се увеличаваше сто пъти. Оправдания )) Но залезът мина, а аз сложих новия челник и тръгнах обратно към хижата, където пробвах да направя някоя нощна снимка.
Страхувах се че на хижата ще бъде студено, но се случи обратното. Беше много топло, а когато се прибрах от студа и извадих фотоапарата за да видя снимките се случи най-гадното. Вече свикнах с това че обективи запотяват, но този път се случи друго. Гледам през визьора, всичко замъглено. Чистя предното стъкло – няма промяна. Задното – пак същото. Гледам вътре… и виждам че стъклата вътре са запотени. Пффффф. Проверявам теле-обектив. Същото. Вече помислих че това е край на техниката ми. Оставих обективите на леглото и излязох навън за да поръча един чай. Когато се върнах, видях че вътрешните стъкла започват леко по леко да се чистят. Фуф. И така, след още 20на минути обективите бяха готови за работа. Хижарката ме почерпи и с хапче от главоболие и така спокойно заспах в уютната хижа.
Събудих се към 6:20 и побързах да снимам изгрев с гледка към проход Вратцата. На вън беше – 15, но когато няма вятър, -15 не е много студено. Луната светеше и пътят нагоре беше доста приятен. Едва ли някога ще го забравя, защото всяка снежинка отразяваше лунната светлина, студът направих снега хрупкав и само моите стъпки нарушаваха спокойствие на тази тиха планинска нощ.
Това утро имах голям късмет със времето. Ниски облаци скриха град Враца и село Згориград, изгревът беше много красив с различни облаци и така успях да направя любимата ми пейзажна снимка. Това е горната снимка на проход Вратцата и Природен Парк Врачански Балкан. Мъглата скриваше все по-голяма част от планината и заприлича на наводнение.
Мека утринна светлина огря уютна къщичка в метри от опасни скали. Тя се намира близо до лифта. Да живееш на това място и да можеш да гледаш изгреви с гледка към планината е моя мечта.
Реших да не се връщам веднага, а да продължа по пътя за хижа Пършевица, за да снимам още коне…
…замръзнала зимна гора докосната от първите лъчи на изгряващото слънце…
…и още прекрасната бяла гора.
Колкото по-високо се качвах, толкова по-истинска беше зимата. В гората беше приказно.
Обиколих района край почивните станции, качих се на връх с ретранслатора и беше време да се връщам.
Намерих пътека (по-скоро следи на един човек който мина преди мен) и тръгнах по нея.
Нямаше маркировка, но след 40 мин вече бях в Згориград.
Дори не очаквах че ще е толково бързо. Не очаквах и студа, който скова красивото врачанско село. Докато горе в планината беше зимна приказка, в ниското беше зимна, но не приказна, а студена и тъжна. След половин час бях на гара Враца и чаках влака за София.
